вниманието си на болния си син — намокри една кърпа с лавандулова вода и изтри потното му чело.
— Температурата спадна — съобщи той. — Слава богу, Робин ще живее!
— Слава на бога — повтори Джак и огледа малкото помещение. Въпреки добрата новина тук царуваше погребална атмосфера. Лорд Хю изглеждаше измъчен, сияещото синьо на очите му беше помръкнало. Едното рамо и дланта на другата ръка бяха превързани. Раните очевидно му причиняваха болки, но не беше само физическото страдание. Мъката му идваше отвътре.
— Уил Малфой се върна, сър.
— Така ли? Къде се е мотал досега? — Хю изобщо не се заинтересува от информацията.
— Според него човекът, когото трябваше да проследим, е бил слуга на лорд-пазителя на печата.
В първия момент Хю не реагира, после бавно вдигна глава и втренчи поглед в лейтенанта си. Ръката му остана върху челото на Робин.
Джак предаде разказа на Уил.
— Според него мъжът треперел от страх — обясни той. — Непрекъснато се оглеждал, а хората го избягвали. Уил седнал да пие с него, но те започнали и него да гледат като прокажен, затова се измъкнал и по-късно проследил как дебелакът се качил на кораб за Франция.
— Сигурен ли е, че корабът е на Кромуел? — Хю отново посвети вниманието си на Робин, който стенеше и се опитваше да махне кърпата от челото си.
— Съвсем сигурен, сър!
Хю повдигна сина си, за да му даде малко вода, после изтри устата му и го зави до брадичката.
Джак седеше и чакаше. Несигурността му нарастваше с всеки миг. Господарят му изглеждаше така, сякаш изобщо не беше схванал смисъла на казаното.
Но Хю беше чул всичко и бе осъзнал значението му. Но каква полза да го научи чак сега? Мисълта му работеше, проверяваше, търсеше противоречия. Който беше на служба при лорд-пазителя на печата, действаше само по негова заповед. Мъжът, който се опита да го предизвика в галерията, не остави впечатление, че работи по чужда поръка. Но от друга страна, лорд Кромуел имаше свои хора навсякъде. Фактът, че непознатият се беше качил на негов кораб, не беше непременно доказателство. Кромуел предоставяше корабите си на приятели, познати, почетни гости. Когато беше в настроение, той можеше да бъде великодушен.
Възможно ли беше да се е заблудил? Възможно ли беше Гуинивър да няма нищо общо с отравянето на Робин и покушенията върху него? Но Тайлър беше неин човек. Тя и Кроудър го бяха довели в къщата му.
Надежда окрили мислите му и сърцето му заби по-силно. Но не посмя да повярва в щастието си. Изключено беше да се е излъгал. Много факти говореха срещу нея — миналото й, мотивите й. Трябваше да разсъждава трезво, не биваше да си вади прибързани заключения. А би дал цяла година от живота си, ако надеждите му се окажеха истина.
Припомни си мъжа, който го беше нападнал в деня на сватбата му в онази тъмна уличка. Нали той беше споменал, че изпълнява чужди заповеди. Припомни си и как го бяха оставили да пукне на улицата, защото никой не беше посмял да се доближи до него. Ако убиецът е бил един от агентите на лорд-пазителя на печата, които дебнеха по улиците в тази част на Лондон в служба на господаря си, беше твърде възможно местните хора да са го познавали и да са били доволни от смъртта му. Хю знаеше, че народът се страхуваше от Кромуел и го мразеше.
Той затвори очи и силно разтърка слепоочията си.
Джак усети веднага промяната в господаря си. Лорд Хю изведнъж се изправи, кожата му се опъна, лицето му доби цвят.
— Днес чух, че и новият слуга е изчезнал — проговори Джак в напрегнатата тишина. — Тайлър ли се казваше…
— Знам. — Хю бавно отвори очи. — Ще го намериш в най-тъмната уличка в подножието на Лудгейт. — Погледът му издаваше трескав размисъл. Сигурно трупът на Тайлър още беше там. Надали някой си беше направил труда да го вдигне. Твърде възможно беше да намерят у него някакво доказателство. Междувременно Робин беше заспал, дишането му беше спокойно и равномерно. Тласнат от внезапен импулс, Хю скочи.
— Джак, трябва веднага да го намерим. Може би мъртвецът ще ни каже нещо.
— Прав сте, сър — съгласи се Джак, макар да не разбираше нищо. — Но как така знаете къде е той?
Хю посочи превързаните си ръце.
— Тази сутрин едва не ме прати в ада.
Той отиде до сламеника пред огъня и се наведе към спящата жена.
— Марта, трябва да свърша някои неща. Излизам. Робин спи спокойно. Ще се върна късно.
Старата жена веднага се събуди, седна в леглото и огледа Джак с меко любопитство, след което кратко му кимна. Той й отговори с учтив поклон.
Марта отметна завивката и докуцука до постелята на Робин. Наведе се над него и попипа челото и ръцете му.
— Да, милото момче прескочи трапа! Но преди да се върне вкъщи, трябва да опушите стаята му със сяра, и дрехите му, и всичко, до което се е докосвал. Най-добре е да изхвърлите всички непотребни вещи. Не знам каква е била отровата, но може би още действа. Смъртоносна отрова, това е сигурно!
Хю кимна в знак на съгласие.
— Ще го взема след няколко дни. Смятам да го настаня в друго помещение. — Той взе наметката си. — Да вървим, Джак.
Двамата възседнаха конете си и се спуснаха мълчаливо по склона на Лудгейт. Джак не правеше опити да задава въпроси, тъй като знаеше, че няма да получи отговор.
По едно време Хю дръпна юздите на коня си и се огледа търсещо. Сутринта беше толкова потънал в мислите си, че не бе запомнил откъде минаха. Беше забелязал само навалицата и машинално последва предложението на Тайлър да завият в страничната уличка.
От подножието на хълма се отделяха няколко тъмни и влажни улици.
— Да тръгнем по тази! — Хю посочи с камшика си лявата, която му се стори позната. Може би Тайлър вече не беше там, макар че в този град никой не си правеше труда да отнася мъртъвците.
Ако убиецът беше слуга на лорд-пазителя на печата, господарят му сигурно беше заповядал да го потърсят… Сърцето му отново направи скок и той трябваше да си заповяда да разсъждава трезво. Дори да беше останал в уличката, мъртвият сигурно беше вече ограбен и възможното доказателство за връзката му с Кромуел бе изчезнало. А как да повярва в невинността на Гуинивър без сигурни доказателства?
Двамата извадиха мечовете си, слязоха от конете и предпазливо навлязоха в уличката, която се простираше пред тях тъмна и негостоприемна. Изминаха няколко метра и Хю забеляза тъмна купчина на земята. Посочи я с върха на меча си и пристъпи по-близо. Не смееше да се надява… и все пак да, това наистина беше Тайлър!
Джак го последва, търсейки в чантата на седлото си кремък и прахан. Двамата застанаха от двете страни на неподвижната фигура, без да отслабват бдителността си. Тайлър лежеше с лице в уличната кал. Джак запали една борина и двамата коленичиха пред трупа. Не изглеждаше ограбен, но беше толкова жестоко смазан, че дрехите му бяха станали на парцали.
— Претърси джобовете му — заповяда тихо Хю и обърна трупа. Стисна здраво зъби, мушна ръка под окървавената риза и опипа тялото, докато Джак се занимаваше с дрехите.
Под подплатата на жакета пръстите му напипаха нещо твърдо.
— Я да видим — промърмори той и извади от зашития вътрешен джоб кожена торбичка. Развърза шнуровете с треперещи пръсти и изсипа съдържанието в шепата си.
Джак приведе борината към ръката му. Видяха миниатюрен печат, какъвто носеха пътници — и шпиони. Хю го прегледа под трепкащата светлина.
— Печатът на Кромуел — проговори беззвучно той, за да скрие изблика на чувствата си. — Тайлър го е използвал, за да праща вести до господаря си и да заблуждава онези, които Кромуел е искал да заблуди. — Той прибра печата в торбичката, стегна шнуровете и я прибра в джоба си. Остана още малко на колене, отдаден на радостта, която го заливаше.
