— А по какви причини този сър Реджиналд не се радва на вашето одобрение? — Даниъл седна на ръба на леглото и установи с бърз поглед, че след седмицата боледуване момичето е бледо и отслабнало.
Тя направи гримаса на отвращение.
— Той е дебел и дъхът му мирише. Плешив е и с почернели зъби, ако изобщо са му останали, а пък е стар като Метусалем.
Даниъл си представи с мълчаливо самообладание така ужасяващо описания човек, после попита:
— Но защо искат да ви принудят да се омъжите за този твърде съмнителен мъжки екземпляр?
— Уф, има нещо общо с полиците, които баща ми е подписал.
Сър Даниъл прокара ръка по челото си.
— Така, значи, а пък сър Реджиналд иска срещу тях да ви вземе за жена?
— Това няма да го бъде! — заяви решително момичето. Но личеше, че с мъка запазва спокойствие. — Аз никога няма да се върна у дома. Ако Уил не беше умрял, сигурно щях да го придумам да ме отвлече, та макар и да го е страх, че ще го лишат от наследство, а пък аз няма да получа зестра. Все някак щяхме да се оправим — въздъхна тя тъжно.
— Детенце, чуй ме, любовта не е храна, която засища. — Сър Даниъл стана. — Без нещо в стомаха, мъжът умира от глад.
— Аз мога да работя… в някое стопанство… да стана краварка… Но сега… Гласът й трепереше. — Сега Уил е мъртъв… и… — По бузите й потекоха сълзи. — Не е справедливо. Беше толкова млад и аз толкова го обичах.
Даниъл не можеше кой знае колко да я успокои. Толкова много млади, обичани от техните момичета мъже, бяха загинали през тази, продължаваща вече осем години гражданска война. Той я погали по главата, подаде й носната си кърпа и изчака тя да се поуспокои.
— И таз добра, какво значи това? — Селянката тъкмо беше изкачила стълбата. — Сър, още не бива да я тревожите така.
Несправедливият укор даде на Даниъл възможност да остави болната на грижите на старицата. Излезе на двора и се загледа в залязващото слънце. Историята на момичето не беше необичайна, но не и много радостна. Дъщерите ставаха средство за забогатяване и някои родители използваха безскрупулно това свое богатство. Но това не променяше нищо и той нямаше друг избор освен да върне момичето у дома му, въпреки съдбата, която го очакваше там.
Тя трябваше, разбира се, първо да позакрепне и да му каже името си. Дотогава Даниъл беше принуден да остане като прикован тук, само на един ден езда от Престън, където армията на парламента продължаваше да преследва бродещи наоколо роялисти. Беше твърде неправдоподобно да предположи, че престоят на двама чужди мъже и ранено момиче в тази селска къща може да остане задълго скрит от съседите. А не всички, които го разберат, ще са на страната на краля.
2
Близо седмица по-късно Том препускаше бързо към къщата. Лицето му издаваше тревога.
— Сър, разбрах, че отряд от хората на Кромуел прочиства местността — каза забързано, докато скачаше от коня. — Вече са открили трима ранени, които се скрили в плевня, на около пет мили оттук. — Той плю ядосано. — Тия копелета подпалили плевнята, въпреки че селянинът се клел, че представа няма за скритите мъже. Клетият човечец останал без фуража си за цялата зима.
Сър Даниъл Дръмънд обгърна с поглед спретнатата къщурка, скърцащите крила на мелницата, закръгленичката селянка, наведена над храст френско грозде в градината. След безкрайната сърдечност, с която бяха посрещнати тук, той не можеше да изложи старата жена и Джейк на опасността да загубят всичко. Време беше Хари да каже истината, за да може да я отведе най-сетне у дома й.
Момичето се беше надигнало предишния ден с олюляващи се крака от леглото и сега седеше в сянката на един бук до входната врата. Току-що измитата й коса беше червеникаво руса и обрамчваше на меки вълни сърцевидното й лице с очи, които все още изглеждаха огромни. Носеше рокля на селянката, обгръщаща с безформени гънки тялото й. Но в усмивката, с която поздрави Даниъл, нямаше вече и следа от грижа или отчаяние.
— Идвате да ме поразсеете, нали сър Даниъл? Толкова ми е скучно да седя на едно място. Нямам даже книга, та да ми минава по-бързо времето.
— Ох, дете, боя се, че ще ви разочаровам — отвърна Даниъл. — Трябва час по-скоро да се махаме оттук, а вие трябва да ми кажете най-сетне в каква посока да поемем.
— Но откъде да зная, сър, накъде ви води вашият път?
В смеха й вече не се долавяше толкова добре познатото упорство. — Та аз нямам нищо общо с него.
— Мисля, че е по-добре да продължим този разговор вътре — заяви спокойно Даниъл. — Имам намерение да разбера на всяка цена истината.
В овладения му тон имаше нещо, което разтревожи Хенриета.
— Не искам да си ходя у дома — заяви тя, когато сър Даниъл я хвана за лактите и я изправи.
— Ех, ще видим дали ще стане по волята ви.
— Но аз наистина не желая да се прибирам вкъщи — повтори отчаяно Хенриета. — Щом се налага да тръгнете, ще мога от тук нататък и сама да се грижа за себе си. Ще може, надявам се, да поостана при госпожа Фийлдинг и да си печеля хляба.
— Говорите глупости — прекъсна я рязко Даниъл и я побутна да влезе в къщата. — А сега сложете най-сетне край на тези детинщини. Искам да науча името ви.
Момичето седна на пейката.
— Името ми е Хари.
— А фамилното? — погледна я вече строго Даниъл.
Момичето поклати глава и упорито млъкна.
— Да бяхте някоя от моите дъщери, щях да ви прекърша ината по късата процедура.
— Вие имате дъщери? — погледна го тя учудено. Лицето му се проясни за миг.
— Две и то две големи лудетини. Много им липсва майчината ръка — сведе той за миг очи.
— Починала ли е?
— Да, преди четири години при раждането на по-малката ни дъщеря, Нан.
— Не си представях, че сте толкова стар.
Даниъл вдигна учудено вежди.
— И аз не съм си го и помислял. Мъж на двайсет и девет години наистина още не е с единия крак в гроба.
— А на колко години е другата ви дъщеря?
— Елизабет е на осем.
На Хенриета този разговор й се видя много по-приятен. Отвори уста за нов въпрос, но Даниъл бързо сложи край на опита й да се отдалечава от същинската тема.
— Попитах ви за фамилното ви име.
— Ама разберете, че просто не мога да се прибера у дома. — Упорството й беше отстъпило място на настойчива молба. — Възможно е сър Реджиналд вече да не поиска да се ожени за мен, понеже съм загубила девствеността си. То всъщност не е вярно, защото Уил е човек на честта… но… но как ли ще постъпят с мен? — Момичето направи безпомощен жест с ръка и на Даниъл още веднъж му стана ясно колко е младо и безпомощно.
Чужд глас наруши мълчанието. Сър Даниъл отиде бързо до прозореца и видя Том в шумен спор с непознат младеж.
— Уил! — подскочи Хенриета и се вкопчи в ръката на Даниъл. — Това е Уил, той е жив!
Младежът надникна през прозореца, вдигнал ръка над челото, за да си направи сянка.
— Добре ли виждам? Хари! Но как, по дяволите, си…? — Той се обърна отново към Том, който мълчеше, смаян. — Е, разбра ли, човече, че не съм душещ противник. Претърсих цялата околност да я търся и на всяка крачка се натъквах на онези проклети кръглоглавци.
Миг по-късно Уил Озбърт вече влизаше в къщата. Младежът имаше доста необичайна външност — с
