рошава червена коса и светлосиви очи.
— Ти си ужасна, Хари — заяви той разпалено. — Надявах се, че съм те оставил в безопасност в хана. Погледът му падна за пръв път на сър Даниъл и ръката му посегна към кинжала. — Какво искате от госпожица Ашби, сър?
— О, Уил! — На Хенриета й се разтрепериха коленете и тя трябваше отново да седне на пейката.
— Какво правиш тука, при този мъж?
— Даниъл Дръмънд — протегна ръка Даниъл. — Радвам се да се запознаем, господин Уил, защото вече съм слушал за вас. Само ми кажете, името на това момиче наистина ли е Хари?
— О не, сър, това й е прякорът, съкратено от Хенриета — отвърна Уил, малко поуспокоен, защото непознатият беше явно джентълмен. — Това е Хенриета Ашби от Оксфордшир. А пък аз съм Уил Озбърт, син на земевладелеца Джон Озбърт от Уетли в същото графство.
— Господи, колко си глупав — обади се Хенриета, обзета от яростен гняв.
Онова, което сър Даниъл Дръмънд чу сега, приличаше повече на кавга между съученици, отколкото на спречкване между двама влюбени.
— Не съм глупав — възкликна обидено Уил. — Нали ти казах да останеш в хана. Но когато след битката се върнах там, вече никой не те знаеше къде си, а не беше оставила и бележка. Беше глупаво от твоя страна.
— Аз те последвах до Престън, защото предпочитах да загина заедно с теб, но не и да се върна у дома.
— Била си на бойното поле? — Уил я гледаше зяпнал.
— Да и дори бях ранена — заяви с нескрита гордост момичето. — Тежко ранена, нали сър Даниъл?
— Била е прободена с пика — потвърди с достойнство Даниъл. — Ще ви посъветвам, господин Озбърт, занапред да наглеждате по-отблизо годеницата си.
— О, Хари, нали знаеш, че не можем да се оженим! — И Уил удари юмрук в длан. — Нашите родители не разрешават. Аз ще бъда лишен от наследство, а ти няма да получиш зестра. От какво ще живеем?
Даниъл потисна въздишка. Неочакваната поява на господин Озбърт очевидно не носеше изхода, на който се бе надявал.
— Но нали ти ме обичаш, Уил! Нали се клехме да си бъдем верни. Та нали иначе нямаше да те последвам.
Уил пристъпваше притеснено от крак на крак.
— Разбира се, че те обичам, Хенри, но без пари не можем да се оженим. Ти не биваше да бягаш. — Нали разбирате, сър, тя се преоблече в мъжки дрехи и избяга — обърна се той към Даниъл. — В Лондон се изправи изневиделица пред мен и беше просто невъзможно да я накарам да се върне. — Той прокара пръсти през чорлавата си червена коса. — Тя никога никого не предупреждава какво е намислила. Последвала ме е в сражението, докато аз съм си мислел, че е на сигурно място в хана!
— Но как можех да ти кажа? — протестира Хенриета. Нали щеше да се опиташ да ме спреш.
Сър Даниъл затвори за миг очи. Възможно беше госпожица Ашби да си е въобразила, че е влюбена в Уил Озбърт. Все пак по-вероятно му изглеждаше тази любов да е й послужила като повод да избяга от сватбата с онзи стар и толкова непривлекателен сър Реджиналд. По всичко личеше, че той самият няма да се отърве толкова бързо от товара на отговорността.
Той прекъсна кавгата на младите.
— Как успяхте да се спасите, господин Озбърт? Хенриета ви е видяла да падате смъртно ранен.
Уил поклати глава.
— Изглежда се е припознала.
— А как можахте да я откриете?
Уил сбръчка луничавия си нос.
— Дни наред обикалях наоколо и трябваше непрекъснато да се крия от патрулите на кръглоглавците. Просто не проумявах, сър, как е могла изведнъж вдън земя да потъне. И тогава реших, че ако почна да разпитвам за нея във всеки хан и във всяко село, може би някой ще ми каже нещо.
— Виж ти… — и сър Даниъл направи пренебрежителен жест. — Щом вие сте я открил, значи и кръглоглавците много скоро ще се появят.
— За мен нямайте грижа — заяви Хенриета. — Аз ще остана тук, защото на мен кръглоглавците няма нищо да ми направят.
— Госпожице Ашби, моето търпение не е безгранично.
Уил погледна тъжно Хенриета, която сведе покорно глава.
— Сър Даниъл, тя наистина не може да се прибере вкъщи. Вие не познавате нито сър Джералд, нито лейди Ашби, нейната мащеха.
Даниъл навъси чело.
— Наказание за бягството си тя вече е заслужила. Не можете да го отречете. От бой с пръчки ли я е страх?
— Има и по-лошо от пръчките — каза Хенриета и размени с младежа многозначителен поглед.
Даниъл въздъхна.
— Е, добре, ще определим по-късно крайната цел на нашето пътешествие. Тъй или иначе трябва най- напред да поемем всички заедно на юг. Имате ли кон, господин Озбърт?
Но още преди Уил да успее да отговори, селянката влезе в кухнята, бяла като платно.
— Войници, сър — каза тя задъхано. — Кръглоглавците! Джейк каза, че били само на 500 ярда оттук, на главния път. Ще дойдат, ще ни подпалят покрива над главите, ще отведат кравата… — Гласът й трепереше. — За бога, сър, вървете си час по-скоро!
Даниъл кимна в знак на съгласие.
— Имате право, госпожо Фийлдинг, крайно време е. Хенриета, ще е най-добре да обуете отново панталона си за езда. Ще ви кача на моето седло. Къде е вашият кон, господин Озбърт?
— Вързах го зад мелницата, сър, заедно с коня на Хенриета. Той още си стоеше в хана.
— В такъв случай всичко е наред. Но момичето още няма сили да язди само. Поемете юздите на нейния кон. А сега, дете, побързайте да се преоблечете. — Докарайте бързо конете обърна се той към Уил. — Том да напълни чантите на седлата, вие можете да му помогнете, Уил.
Покорен и малко пооблекчен, Уил побърза да излезе от къщата. Момичето посегна към една риза, която селянката й беше ушила от вехта дреха на Джейк и подхвана дълга реч.
— Сър Даниъл, зная, че ви дължа голяма благодарност за приятелското ви отношение към мен, но сега трябва да се откажа от по-нататъшните ви грижи за мен. Уил и аз няма да ви натрапим тежестта на своето присъствие. Ще си проправим сами път до Лондон.
— Но щом целта ни е една и съща, не е ли по-разумно да останем заедно? — възрази разумно Даниъл. — Можем да сме си взаимно от полза. Ще бъде дълго и опасно пътуване без опитен водач. — Той вдигна с два пръста брадичката й. — Имайте доверие в мен — каза спокойно. — Няма да допусна да ви се случи нещо лошо.
Как изобщо можа да изрече такова нещо, да поеме такъв товар? Та той не носеше никаква отговорност за Хенриета Ашби. Но думите бяха дошли от само себе си и дори да се опиташе, просто не можеше да се въздържи от това обещание.
В големите кафяви очи проблесна изненада и дивата, отчаяна решителност изчезна от бледото лице.
— Нали няма да ме върнете у дома?
— Няма да допусна да ви се случи нещо лошо — повтори Даниъл.
Тя вдигна недоверчиво вежди.
— Но как ще го предотвратите, ако се озова отново у дома? Баща ми може да прави с мен каквото си пожелае, понеже съм негова дъщеря.
— Не съм чак толкова сигурен.
Убедеността, с която бе изрекъл тези думи, разтревожи Даниъл. Момичето беше казало самата истина. На какво основание можеше той да възразява на пълноправното господство на един мъж в неговото семейство? Но вече беше дал обещанието и се надяваше, че като му дойде времето, ще намери и начин да го изпълни. Момичето продължаваше да го гледа със смесица от доверие, надежда и съмнение. Даниъл я
