— За бога, Хенриета, как можахте да направите такова нещо! Как можахте толкова безразсъдно, толкова непредпазливо просто да изчезнете?
С вик на облекчение момичето се затича към посоката, откъдето идваше развълнуваният шепот.
— О, сър Даниъл! Вече се боях, че сте ме зарязали.
— Това щеше да е най-малкото, което заслужавате — отвърна гневно той. — Прекарах последните четири часа на върха на един дъб и само господ знае къде са сега Уил и Том, които пратих да ви търсят.
— Да, но пък донесох пропуск на всички — изтърси тя и напипа скъпоценния документ в жакета си. — Ето, вижте! Нали ви казах, че ще успея.
Даниъл гледаше като вцепенен документа.
— Но, как, по дяволите, успяхте?
— Нали вече ви казах, че мога да го направя.
За миг се възцари тишина. После се чу смях, отначало сдържан, после издаващ все по-голямо облекчение и възхищение от невероятната смелост. Даниъл вече се смееше високо и това пропъди и гняв, и страхове.
— Ще трябва да ми го разкажете по-подробно — каза той. — И без това ще се наложи да останем тук до утре, за да могат Уил и Том отново да се присъединят към нас.
Към края на разказа Хенриета вече едва си държеше очите отворени, а думите й все по-често биваха прекъсвани от сърцераздирателни стонове.
— Прощавайте, но просто заспивам. — Тя примижаваше като уморено котенце и Даниъл установи не за пръв път, че тя е всъщност едно много привлекателно девойче.
— Легнете си — каза той и постла конските чулове върху сеното. Хенриета се зави с тях и заспа още преди Даниъл да успее добре да я покрие.
Той коленичи до нея, сложил ръка на рамото й. Вдигна смутено вежди, когато прокара почти несъзнателно пръсти по нежните й, зачервени от съня бузи. Какво ли в това неопитомено малко същество, така го вълнуваше? Тази нощ Даниъл Дръмънд дълго не можа да потъне в заслужения си сън.
3
В края на септември групичката стигна в Лондон. Пропускът им свърши добра работа и Хенриета пак беше облечена като жена. Беше вдигнала и прибрала косата си под боне, каквито носят жените на занаятчиите, голям шал я пазеше от вятъра. Дрехите й трудно можеха да се нарекат връх на елегантността, но сър Даниъл беше настоял да е облечена колкото може по-скромно, а Хенриета помърмори малко и се подчини. Уил и Даниъл бяха свалили дантелените си яки и рицарските си ешарпи и се бяха преоблекли като търговци, миролюбиви граждани, които дори в тези трудни времена мислят само за печалбата си. Като почтен земеделец Том се движеше в ариергарда.
Още в самото начало на авантюристичното си бягство от дома, Хенриета се беше озовала в Лондон и там беше намерила Уил. Тогава огромният град й се бе сторил безкрайно вълнуващ и дори гадната смрад на конски изпражнения, гниещ боклук и каква ли не още гадост в каменните канавки не можа да помрачи радостта й. Сега се взираше отново в тази човешка маса, която се тълпеше и се блъскаше, ушите и пищяха от крясъците, звънците на уличните търговци, виковете и писъците откъм тъмните преки. Беше вечер, понесените сред това стълпотворение факли и фенери разкъсваха мрака. Заради тълпата конете бяха принудени да напредват по-бавно. Дрипави деца се промъкваха ловко между краката на минувачите, търсеха в боклуците нещо за ядене.
Сър Даниъл изглежда знаеше къде отиват и това правеше огромно впечатление на Хенриета, защото не можеше да си представи, че човек може да се оправи в този ужасен хаос. Минаха през една от седемте Лондонски порти с четириъгълни кули от двете й страни и стигнаха до квартала Олдързгейт. Даниъл насочи коня към тясна уличка и спря пред една страноприемница. Емблемата от ковано желязо на „Червения лъв“ се олюляваше със скърцане на вечерния вятър. Едно конярче дотича, за да се погрижи за конете.
— Хайде, елате, Мег Болт — засмя се Даниъл и помогна на момичето да слезе от коня. — Ако умирате от глад като мен, ще се зарадвате на вечерята.
— Дълго ли ще останем тук? — попита Хенриета, загледана в спретнатата къща с красив гредоред. Гласът й трепереше леко, защото въпросът съдържаше и втори, не по-малко важен: Какво ли ще стане сега с нея?
— Докато решим каква е поредната ни задача — отвърна й много точно Даниъл. — Тук вече никой няма да ни притеснява. А тъй като опасностите от пътуването вече са зад нас, би трябвало да се върнем към истинската си идентичност.
— Но вие не трябва ли да се приберете у дома и да видите как са децата? — продължи да пита Хенриета, впила несъзнателно нокти в дланите си.
Сър Даниъл сякаш избегна отговора и само хвърли на Хенриета странен поглед.
— Да, разбира се — каза бавно, наистина трябва да го направя. Но трябва и да науча каква глоба ще ми наложи парламентът.
— Ако не се разбере, че сте участвали в сражението при Престън, може и да не ви конфискуват имуществото — намеси се Уил.
Тази забележка сякаш накара Даниъл да се събуди с ужас от някаква замечтаност. Отмести колебливо погледа си от Хенриета.
— Надявам се, Уил. Но хайде да влизаме. Том ще се погрижи за конете.
На гостилничаря, който се приближи с безкрайни раболепни поклони, му бе наредено да приготви стаи за гостите и той заведе мистрис Ашби, племенница на сър Даниъл в стаичка на първия етаж, където, увери я, щяла да остане сама.
— Ако не желаете да ви притесняват по време на вечерята — предложи с непрекъснати поклони ханджията, — разполагам с чудесно проветрено помещение до коридора, а за жена ми ще е чест да ви приготви вкусна вечеря. В зимника ми отлежава и превъзходно бургундско.
— Да, това ще ни е приятно — каза сър Даниъл. — Ще можем ли след един час да вечеряме? Преди това трябва да обсъдя нещо с госпожа Ашби.
Той побутна Хенриета през прага и заключи здраво вратата зад себе си.
— Хари — каза той много сериозно, — обещайте ми да не напускате къщата, без да ме предупредите.
Момичето разглеждаше внимателно жилките по дъските на пода.
— Смятам, че дойде време, сър Даниъл, пътищата ни да се разделят.
— Бях вече сигурен, че мислите ви са поели в тази насока — каза той и усети, че почва да се ядосва. — Само че няма да стане, дете мое. Не можете да принудите клетия Уил да поеме отговорността за вас. Та той едва ли е способен себе си да отстоява. Освен това нямате пари…
— Да, но аз съм силна и мога да работя — заяви Хенриета и погледна сър Даниъл право в очите. — Ако Уил се колебае дали да се ожени за мен, ще се цаня за слугиня.
— И сигурно ще спите в кухнята върху сено. Я хайде без глупости.
— Аз няма да се прибера вкъщи — отсече категорично Хенриета. — Няма сила, която да ме накара да го направя.
Даниъл се погали замислено по брадичката и се позамисли, дали сега му е времето да каже на момичето истината. Предишния ден, докато прекосяваха Рийдинг, той беше изпратил писмо до сър Джералд Ашби в имението му в Тейм, с което му съобщаваше, че може да намери дъщеря си цяла и невредима в „Червения лъв“ в Алдерсгейт. Дълго и подробно го беше обмислял, преди да признае, че като човек на честта и той самият баща на две дъщери, просто няма друг избор. И сега, както и преди беше готов да удържи на думата си и да поеме грижата на момичето да не му се случи нищо лошо, но бъдещата му съдба трябваше да бъде решена заедно с неговия баща. Даниъл вече си представяше какво ще е това бъдеще, но дали ще може да се намеси, щеше да зависи от преценката за сър Джералд. Нямаше основание да смята, че е нещо по-друго от много строг глава на семейство, но в това можеше да се убеди едва след като се запознае лично с него. И все пак сега едва ли беше моментът да обсъжда с Хенриета този въпрос.
— Имайте ми доверие — каза вместо това. — И ми дайте дума, че няма да има други опити за бягство.
