целуна усмихнат по ъгълчето на устната, убеждавайки сам себе си, че е същата нежна утеха, с която би успокоил Лизи или малката На, ако имаха нужда от повече самочувствие. И все пак, изглежда, не беше съвсем същото.
— Обуйте пак панталона за езда — каза изведнъж много сухо и се извърна. — Нямам никакво намерение да кисна тук в очакване на кръглоглавците.
Хенриета се поотдалечи, обу си панталона и натъпка ризата в него. Лицето й пламтеше и тя изведнъж не можа да намери думи. Уил често я беше целувал, но след това никога не се беше чувствала така — така възпламенена и възбудена. Но може би треската й се връщаше?
— Конете са оседлани — извика Уил от двора.
— Идваме — отговори Даниъл. — Трябва да се отдалечим колкото може повече оттук — обясни той на Хенриета. — Надявам се, че ще издържите.
Три часа по-късно Хенриета трябваше да признае, че силите й са на свършване. Беше яхнала като мъж едрия черен кавалерийски кон и се опитваше с все сили да не се вкопчва в широкия гръб на Даниъл. Отначало лекият тръс беше дори приятен, но сега, когато умората скова мускулите и сухожилията й, момичето се чувстваше като в прииждащ прибой, а болките в рамото вече ставаха непоносими.
Бяха препускали напряко през полята, а навсякъде където се оказа възможно, се бяха крили в гори и зад плетища. Имаше и миг, в който всички затаиха дъх: отряд кръглоглавци минаваше от другата страна на плета и, приведени към земята, бегълците едва дишаха и се молеха от все сърце конете да не ги издадат с цвиленето си.
След този случай лицето на Даниъл стана по-навъсено. Единственият шанс да стигнат здрави и читави в Лондон беше очевидно като се крият денем и яздят нощем. Но това щеше да отнеме много повече време. Все пак Том, облечен така, че не се хвърляше в очи, можеше да влиза в селата и градовете, за да купи провизии или, ако стане нужда, да подкове някой от конете. Даниъл благодареше не за пръв път на небето за верността и привързаността, които бяха задържали Том до него.
Даниъл така беше потънал в мисли, че едва постепенно осъзна натиска върху гърба си. Хенриета се бе отказала от усилията да язди изправена.
— Хари? — извика той.
Тя тутакси се изправи.
— Извинете ме, сър, бях позадрямала. Но вече съм будна.
— Не мисля, че е вярно — каза Даниъл и погледна през рамо. — Та вие сте бяла като платно! — Той спря коня. Неразумно момиче! Защо не казахте нищо?
Укорът прозвуча по-скоро загрижено, но Хенриета беше толкова изтощена, че не го забеляза. Очите й бяха плувнали в сълзи и сега те потекоха неудържимо по бузите й.
— Това не е причина да плачете. — Даниъл скочи от коня, свали и Хенриета. — Рамото боли ли?
— Да. — Тя изпъшка отчаяно, опита се да се овладее, но после се строполи изведнъж на стърнището.
— Ще трябва да починем тук, сър, докато момичето се почувства по-добре. — Том огледа осветената от залязващото слънце нива. — Тук комай няма къде да се скрие човек.
— Виждам ей там напоителен ров. — Даниъл посочи с камшика противоположния край на нивата. — Встрани е от пътя, а и плетът все донякъде ще ни прикрива.
Даниъл вдигна внимателно присвилото се момиче на седлото, седна зад него и го притисна с една ръка към гърдите си.
— Облегнете се назад, Хари. Аз ще ви държа да не паднете.
— Сигурно сте много мил с децата си — каза Хенриета и се сгуши благодарно в сигурната му прегръдка. — Трябва да е много хубаво да имаш такъв баща.
Сър Даниъл погледна не особено доволен момичето. Тя наистина ли виждаше в него баща?
— Много далеч съм от мисълта, че съм достатъчно стар, та да мога да съм причина за появата ви на този свят — забеляза сърдито.
— Не, разбира се, че не — съгласи се уморено Хенриета. — Просто си мисля, че Елизабет и Нан много се радват да имат такъв баща. Не допускам да сте способен да ги принудите да се омъжат за някой гаден старик или да вярвате на всичко лошо, което би ви казала за тях мащехата им.
— Вашата мащеха не държи много на вас, така ли? — Бяха стигнали другия край на нивата и Даниъл обърна коня.
— Ужасно ме намрази — отговори Хенриета, — още щом ме видя, още щом престъпи прага на дома ни. Аз бях тогава на пет годинки.
Сър Даниъл скочи от коня, а момичето просто се остави да падне в разтворената му прегръдка.
— Вярно, че и аз не бях много мила с нея, но мисля, че тя е трябвало да се опита да разбере, че просто ме е страх, нали така? Тя беше на двайсет и шест, вдовица и доведе три деца. — Хенриета си разтри рамото и погледна надолу в рова. — Мислите ли, че е пресъхнал?
— Ами достатъчно. — Даниъл свали чантите от седлото. — Седнете и си почивайте. Не бих искал да оставаме тук прекалено дълго. — Той й помогна да слезе по късия склон и викна на Том: — Ако пуснеш конете да пасат без юзди, няма да привлекат внимание.
Той седна, опрял гръб на ската и изпъна крака.
— Всички ще се почувстваме по-добре след един час почивка, а опасността да ни открият е по-малка, ако яздим нощем. — Той затвори уморено очи. — Легнете и използвайте краката ми за възглавница. Ще ви е по-удобно и ще можете да си опрете гърба.
Хенриета го погледна колебливо, но сър Даниъл сякаш вече беше задрямал, пък и голата земя беше грапава и корава. Затова последва съвета му и се постара да се настани по-удобно. Залязващото слънце докосваше с лъчите си спуснатите й клепачи и я обгръщаше с топла червена тъмнина. Болезнената умора се превърна в леност. Мускулестите бедра под главата й внушаваха на Хенриета чувство на защитеност. И тя заспа.
Даниъл се вслушваше в тихото й, равномерно дишане, усещаше тежестта на отпуснатото й тяло, неизреченото й доверие и искрено се надяваше да не го разочарова. Не беше имал намерение да избяга от бойното поле край Престън заедно с едно ранено момиче. Никой разумен човек не би се натоварил със задачата да опази избягала от дома си девойка от справедливия гняв на нейния баща. Но той наистина не знаеше как иначе да постъпи при създалото се положение.
— Ти си същински мухльо, Уил — заяви пренебрежително Хенриета. — Сигурна съм, че ако се опънеш на баща си, той даже ще ти се възхити. Ех, то се знае, че отначало ще ни е трудно…
— Не, ти наистина представа нямаш — прекъсна я Уил. — Човек не е мухльо, само защото гледа действителността в очите.
Даниъл наблюдаваше недоволно кавгата на двамата млади. Тя не спираше вече целия следобед и наистина му беше дошла до гуша. Бяха се подслонили в една плевня, защото заваля силен дъжд. От време на време студен въздух нахлуваше през прозореца без стъкло и сякаш щеше да изкърти вратата. От дупките в покрива водата капеше монотонно върху влажното сено. Конете стояха, навели глави, в единия ъгъл, а хората се притискаха към стената, уморени, треперещи от студ и гладни. Миризмата на мокрите животински тела, на влажната слама и не особено чистите пътници изпълваше натежалия въздух и засилваше лошото настроение.
Това окаяно състояние продължи, докато някой блъсна вратата и на прага се появи Том. Той се отърси като куче от дъжда.
— Донесох хляб, сирене и бира — каза той и сложи вързопчето на пода. — В града има повече кръглоглавци от бълхи по някое псе. Без пропуск крачка не можеш да направиш.
— Защо не се опитаме да получим пропуски? — При вида на хляба и сиренето, куражът на Хенриета се беше върнал. — Вече седмица сме на път и непрекъснатото криене става все по-непоносимо.
— Може би очаквахте вълнуващи приключения? — попита сухо Даниъл и отпи голяма глътка бира.
— Не, не съм. Но не допусках и че ще е толкова изморително — заяви Хенриета, както дъвчеше. — Ако имахме пропуски, можехме преспокойно и открито да си продължим пътя и да влизаме в страноприемници, не е ли така?
