— Естествено, че бихме могли. — Уил още не си беше върнал равновесието. — Но нали не по наше желание пътуваме тъкмо по този начин. Или смяташ, че трябва да спрем при следващия военен пост и да помолим най-учтиво за пропуски?
Даниъл сподави въздишка, очаквайки гневния отговор на Хенриета. Но такъв не последва.
— Не мисля, че трябва ти да отидеш — каза замислено момичето и си избърса с длан устата. — Ако Том успее да ми намери женски дрехи, най-добре на някоя ратайкиня, мога да измисля някаква история, с която да убедя офицера. — А мен си ме бива да измислям истории, нали? — погледна тя към Уил.
Той кимна и неволна усмивка озари луничавото му лице.
— Хъм. Тази способност вече ти е помагала да се измъкнеш от не едно затруднение.
— А вие — продължи Хенриета — вие какво мислите, сър? Мога да кажа например, че искам да посетя в Лондон болния си баща, разбира се смел привърженик на парламента. И още, че пътувам заедно с… с… Тя смръщи чело и направи неопределен жест с ръка. — С дядо си и с брат си Уил — заключи тя победоносно. — А пък Том ни е предложил приятелски помощта си, понеже дядо е съвсем грохнал, а само един човек не е достатъчна защита срещу скитащите наоколо роялисти и пладнешки разбойници.
Даниъл се възпротиви на ролята на безпомощен дядо, която очевидно беше предназначена за него.
— Ще трябва навярно да си залепя бяла брада, да влача крака и да мърморя като беззъб дядка.
— Не, няма да е необходимо — засмя се Хенриета — не се налага предполагаемите ми спътници да идват с мен. Ще поискам пропуските на измислени имена и ако кажа, че дядо ми е на седемдесет и девет, деветката после лесно може да се преправи на двойка.
— Велики боже! — простена Даниъл — Седемдесет и девет!
— Говоря най-сериозно, сър — заяви сърдито Хенриета.
— Безумен план. — Даниъл си отчупи парче хляб. — Разбирам, че временните неудобства не ви допадат. Но детското театро не е средство против тях.
Бузите на Хенриета пламнаха при мисълта, че така са я сложили на място.
— Не са детински игри. Зная, че мога да го направя. — Тя стисна устни и вирна упорито брадичка.
Бегълците прекараха в плевнята целия дъждовен следобед. На Даниъл непрекъснато му се затваряха очите. Уил и Том вече тихо хъркаха, а и Хенриета, изглежда, беше заспала. Сънят беше изглежда единствената възможност да се прекарат дългите часове преди дъждът най-сетне да спре и те да могат да продължат пътя си. Защо тогава да прави усилия да будува? След няколко минути и неговото дълбоко, равномерно дишане се присъедини към това на останалите.
Хенриета веднага вдигна глава. Стана безшумно и измъкна без да я усетят две златни монети от чантата до седлото на сър Даниъл. В никакъв случай не биваше да създаде впечатлението, че разполага с по-големи суми. За момиче от привидното й съсловие една крона беше вече сериозна жертва, и това трябваше да убеди офицера, че наистина е в много затруднено положение.
Както си беше с мъжки дрехи, девойчето излезе навън, където проливният дъжд беше спрял, но продължаваше упорито да ръми. Тя претича през калния двор на плевнята. Изоставената селска къща с обгорели от огъня стени се очертаваше неясно в мъгливия мрак. Хенриета я заобиколи и хукна напреки през нивята в посока на Нотингам.
В мига, в който щяха да спуснат подвижната решетка на градската врата, Хенриета стигна задъхана Нотингамския замък.
— Много ви моля, пуснете ме да вляза — извика тя пресипнало. — Трябва на всяка цена да говоря с офицера, който дава пропуските.
Войникът в стражевата кула я изгледа смаян. Ако се съди по гласа, трябва да беше селско момиче, но ако се съди по облеклото — младо момче.
— Вие пък кой сте? — попита рязко той. — Да не сте момиче?
— Да — потвърди Хенриета и свали шапката от главата си, а червеникаво-русата й коса се разпиля на дълги вълни по раменете. — Наистина съм момиче. Но се наложи да се облека така. За момиче пътищата не са безопасни в тия времена.
Войникът се засмя.
— Ама си лакомо парче, малката. Хайде, влез. Радваме се на компания.
— Ох, моля ви, толкова бързам. Баща ми лежи болен в Лондон и трябва да заведа дядо си при него. Татко е много зле и ако не стигнем на време, ще го пуснат в някой гроб за бедняци.
Сред този брътвеж беше успяла да изкачи тесните стъпала към помещението в кулата, където се намираше сега стражата. До една дъбова маса седеше мъж с врат като на бик, но в безукорна военна униформа. Той вдигна неохотно глава.
— Какво има?
Войникът, който беше последвал Хенриета, обясни:
— Това тук е момиче преоблечено като момче, иска пропуски за себе си и за своя дядо.
Ефрейторът го изслуша безразлично и направо прониза Хенриета с погледа си, тъй че не и се наложи да се преструва на смутена. Много добре знаеше каква е съдбата на онези, които биват заподозрени в измяна. Мъченията им бяха сигурни и дори фактът, че е момиче, не би я спасило от ужасната съдба на всеки, свален в подземията на крепостта и предаден там на палача. Тя потрепери от студ, въпреки че по челото й беше избила пот.
— Къде живее баща ви? — попита я властно офицерът. Хенриета си беше приготвила отговора.
— С ваше позволение той е в болницата Филдс, сър.
— Името му?
— Болт, с ваше разрешение, сър.
— Престани да трепериш, девойко — каза ядосано ефрейторът. — В армията на Кромуел никой не прави нищо лошо на жени и деца.
— Да, сър — измърмори Хенриета, а в себе си облекчено въздъхна. — То е само защото съм толкова отчаяна. Не искам баща ми да бъде погребан на бедняшкото гробище. Там дори не ги увиват в чаршаф, преди да… — Разтърсена от риданията, тя беше неспособна да продължи. И закри лицето си с две ръце.
— По дяволите — изръмжа офицерът и посегна към перото и хартията. — Не понасям разревани жени. Ще ви струва една крона, момиче.
— За мен са много пари, сър — подсмръкна Хенриета и бръкна в джоба на жакета. — Но пък толкова държа да погреба достойно баща си.
— Та кои бяха имената?
— Болт, сър. Аз съм Мег Болт, дядо ми е Даниъл Болт, а брат ми Уил Болт. Но и един приятел ще дойде с нас да ни пази, името му е Том… Том Грант.
— И всички сте се запътили за болницата Филд?
— Да, сър, ако разрешите, сър.
Настъпи тишина, нарушена само от скърцането на перото и шумното подсмърчане на Хенриета. Ефрейторът посегна най-сетне към кутията с пясък, после стопи върху документа восък от свещта и притисна към него печата на парламента.
— Вземете. — Той й подаде документа през масата. — Можете да продължите от тук спокойно до болницата Филдс в Лондон, но до никъде другаде. Ако ви хванат встрани от този път, пропускът не ви гарантира вече свободно преминаване, ясно ли е?
— Да, сър. Просто не зная как да ви благодаря. — Хенриета притисна скъпоценния документ към гърди и побърза да се измъкне през вратата. Само след минути вече беше изчезнала от крепостта с разрешително за свободно придвижване за трима мъже и една жена в джоба на жакета.
Беше вече почти полунощ, когато стигна разрушената ферма. Едва тогава й мина през ума да се запита, как ли са изтълкували останалите нейното изчезване. За миг спря със силно разтуптяно сърце, втренчена в тъмнината, осветената само от бледата светлина на месеца. Дали не са си помислили, че са я отвлекли войници? В такъв случай сигурно са потеглили, за да продължат, както обикновено, пътя си през нощта. Но можеха ли наистина да изоставят спътничката си? Стори й се немислимо, защото поне Уил щеше да предположи какво е намислила. Подгонена от страх, Хенриета изтича към плевнята и надникна в нея.
