Лицето му потъмня, но той отговори съвсем спокойно:
— Не се заблуждавайте, Арабела. Брат ви действаше съвсем съзнателно. Знаеше какво залага… и защо. — Последната дума прозвуча глухо и Арабела не беше сигурна, че го е разбрала правилно. В момента обаче нямаше никакво желание да му задава още въпроси. Очите му бяха абсолютно безизразни, дори празни, а неподвижната му фигура излъчваше някаква безутешност, която я уплаши. Тялото му беше като празна, заплашителна обвивка, през която можеше да се гледа.
Искаше да стане и да напусне трапезарията, но докато той седеше насреща й с толкова мрачно и отнесено изражение, не беше в състояние изобщо да се помръдне.
Джак виждаше пред себе си Шарлот, каквато беше сутринта през онзи последен ден. Чу песента й. Тя обичаше да пее и той често се шегуваше, че чурулика като птичка. После погледът му се концентрира и той видя пред себе си запалени свещи, златни петна върху полираната маса, рубиненочервено вино в кристална чаша между пръстите си. Видя и жената от дясната си страна.
В златните й очи светеше уплашен въпрос, но той не можеше и не искаше да му отговори.
Когато видя, че той се е овладял, Арабела въздъхна облекчено и стана от стола си.
— Желая ви лека нощ, сър.
Този път той не направи опит да я спре. Надигна се и я изпрати до вратата. Сложи ръка върху бравата, но не отвори. Със свободната си ръка вдигна пръстите й до устните си и ги целуна, без да отмести поглед от лицето й. Заплашителният чужденец бе изчезнал напълно. В следващия миг се наведе и съвсем леко притисна устни в ъгълчето на устата й. Когато се изправи, без да пуска ръката й, се усмихна на безкрайното учудване, изписало се на лицето й. Началното учудване и объркване бързо отстъпиха място на негодувание. Златните й очи засвяткаха.
Джак изпревари гневните думи, които напираха на устните й.
— Според мен е невероятно никой досега да не ви е целувал, Арабела. Казахте ми, че сте на двайсет и осем години. — В погледа и усмивката му имаше въпрос.
— Във всеки случай не без мое съгласие — отвърна тя. — Какво си въобразявате? Дори да сте господар на тази къща, това не ви дава право на „първата нощ“. Моля, пуснете ме да мина.
Той се засмя и отвори вратата със замах. Тя мина покрай него и се направи, че не забелязва поклона му.
— Лека нощ, Арабела — извика подире й той. — Вече се радвам на утрешния ден.
Тя се обърна и изсъска:
— Аз обаче не се радвам. — И се отдалечи със съзнанието, че не е дала задоволяващ отговор.
За свое учудване Арабела спа дълбоко и без сънища и се събуди в обичайното време. Ярката светлина на утрото вече заливаше стаята й, а кучетата, които бяха на мнение, че е време за разходка, внимателно я побутваха с влажните си муцуни.
— Добре де, ставам — промърмори тя, прозя се и се надигна. Кучетата се запътиха към вратата и тя стана от леглото, за да им отвори. Знаеше, че те ще слязат в кухнята, някой ще им отвори, Беки ще разбере, че господарката й е станала и ще донесе шоколад и гореща вода.
Тя се върна в леглото, облегна се на възглавниците и се замисли както правеше всеки ден. Обикновено прекарваше сутрините в оранжерията, следобед излизаше с кучетата, разговаряше с Питър Бейли всеки четвъртък, посещаваше приятелките си… Мег… да, Мег щеше да й липсва. Двете бяха като сестри, може би дори още по-близки. Животът й, бъдещето й бяха като пъзел с изгубени части, които никога няма да се намерят.
Беки почука на вратата и застана на прага с табла в ръце.
— Добро утро, милейди — поздрави бодро и остави таблата на масичката. — Денят ще бъде горещ. Да ви налея ли? — И посегна към сребърната каничка.
— Да, моля, Беки. — Арабела пое глазираната керамична чашка с ароматен шоколад и въздъхна блажено. — Днес смятам да посетя семейство Барат. Ще бъдеш ли така добра да ми приготвиш роклята от индийски муселин?
— Оранжевата ли, мадам? — Беки отвори гардероба.
— Да, тя е лека и държи хладно.
Докато пиеше шоколада си, Арабела планираше деня и размишляваше как да стои далече от новия „съквартирант“. Ако прекара сутринта при семейство Барат, кучетата ще тичат на воля и следобед няма да е нужно да излиза с тях. Това означава, че ще може да поработи в оранжерията. Никой разумен човек, дори инат като херцога, не би прекарал следобеда в задушната оранжерия само за да й натрапи компанията си. Оставаше само вечерята. Е, веднъж на ден можеше да се храни с него. И да се държи цивилизовано.
— Има ли нещо, лейди Арабела? — попита загрижено Беки. — Да не ви боли зъб? — Наскоро самата тя бе страдала от зъбобол и оттогава постоянно се страхуваше от тази напаст.
— Не, Беки, нищо не ме боли. — Арабела се усмихна принудено. — Мислех си какво трябва да направя и се сетих за някои неприятни неща.
Беки тръсна муселинената рокля и я огледа критично.
— Най-добре да я изгладя, мадам. Доста е смачкана.
— О, не е нужно — отвърна безгрижно Арабела. — Ще мина през полето и ще я измачкам още повече.
— О, не бива така, милейди — възрази упорито Беки. — Поне излезте от къщата огладена, пък после…
Арабела се засмя, но се сети за херцога и бързо стана сериозна. Винаги безупречен, блестящи бели дантели, колосани, без нито една гънчица, дори след езда, дори в потискащата задуха на оранжерията. Всяко косъмче от косата му — на мястото. А тя изглеждаше занемарена и мръсна като захвърлена на дъжда парцалена кукла. Нищо чудно, че още първия ден бе започнал да се държи снизходително. Отнесе се към нея като към слугиня — с обидна натрапчивост. Най-добре да го избягва до вечерта, защото при всяка случайна среща ще бъде в неизгодно положение.
Още едно неудобство, докато живеем под един покрив, заключи тя и енергично изрита завивката. Вече дори не можеше да се облича, както си искаше.
— Е, добре, Беки, изглади я, щом смяташ за нужно. — Свали нощницата си и отиде да се измие. Огледа се в огледалото на тоалетката и установи, че косата й има нужда от миене.
— Беки, днес следобед трябва да се изкъпя. Ще се погрижиш ли за достатъчно гореща вода?
Беки, която усърдно гладеше муселинената рокля, промърмори нещо неразбрано.
— Приготви и лимонов сок за косата ми — продължи Арабела, докато сапунисваше ръцете си.
— Да, милейди. И лавандула и розова вода за ваната — довърши Беки и вдигна роклята, за да я огледа от всички страни. Очевидно остана доволна, защото я разпростря грижливо върху един стол.
— Много добре изглежда — усмихна се Арабела и облече тънка бяла риза.
— Ще сложите ли корсет, милейди? — попита Беки.
— В тази горещина? — възмути се Арабела и навлече батистената фуста. Беки прибра корсета в гардероба и подаде на господарката си памучни чорапи, но и те бяха отхвърлени с възмущение. Дойде ред на муселинената рокля. Подплатата придаваше известна форма на полата, но не и тясната талия, която създава само корсетът, ала след бърз поглед в огледалото Арабела реши, че днес е пожертвала достатъчно удобство в интерес на модата и приличието.
— Да ви среша ли, милейди? — попита Беки и взе сребърната четка.
— Не, аз ще го направя. — Арабела взе четката от ръката й. — След пет минути ще закуся в салона.
— Много добре, мадам. — Беки излезе и Арабела седна пред тоалетката си. Разреса нетърпеливо тъмнокестенявите къдрици и уви косата на стегнат кок, който откриваше тила й. С какво удоволствие щеше да се изложи на свежия бриз… ако се появи такъв. Нахлузи кожените си сандали, подходящи за разходка навън, макар да не подхождаха много на роклята — но все пак беше по-добре, отколкото да ходи боса. На пръв поглед изглеждаше прилично.
Закуси в салона до спалнята си — любимото й място, нейната светая светих още от времето, когато бе напуснала детската стая. Тук бяха любимите й книги… непременно щеше да ги вземе със себе си в
