— И Лондон не ви хареса? — На свой ред Джак хвърли пръчка за Оскар.
— Не.
Резкият отговор го накара да се замисли. Тя не предлагаше изходна точка за дълъг разговор, затова той попита направо:
— Защо?
Арабела го погледна за първи път от началото на разходката и красивите й вежди се вдигнаха високо към косата.
— Това е глупав въпрос, сър. Погледнете себе си, а после и мен. Можете ли да си представите, че ще живея във вашия свят? Аз не се интересувам от мода, от клюки, интригите и лицемерието ме отвращават. За брат ми всичко това вероятно е било важно, за вас със сигурност е важно. Вие не ме познавате, сър, но вероятно през последните двайсет и четири часа сте забелязали, че всички тези неща не означават нищо за мен.
— Арабела, в света има място и за онова, което излиза от рамката — настави меко той. — Има място за всичко неконвенционално.
— Аз съм жена — заяви тя, сякаш думата обясняваше всичко.
— Жените също имат право да нарушават правилата — отвърна тихо той и отново хвърли пръчка на кучетата.
— Моят опит показва, че това е невъзможно. — Разговорът започна да става интересен и това я ядоса.
— Осмелявам се да твърдя, че опитът ви е доста ограничен, като се има предвид, че сте прекарали само един сезон в Лондон… Освен това дебютантките трябва да се държат по строго определен начин.
Аргументите звучаха разумно, но тя не се въздържа да отговори остро:
— Един сезон е напълно достатъчен.
— А какво ще кажете за интереса си към политиката? — попита настойчиво той. — Кога се събуди — когато живеехте в Лондон или по-късно?
— В Лондон — отговори кратко Арабела и ускори крачка.
Той я настигна и попита меко:
— А какво ще кажете за изкуствата, Арабела? Театър, музика, опера… вероятно не се затваряте пред красивите преживявания?
— Не се затварям — отговори тя, без да крие, че й е неприятно да я разпитва.
— Простете, но смятам, че точно това правите — възрази все така меко той. — Затваряте се пред възможността да преживеете редица интересни неща и да се наслаждавате на живота. Защо?
Отговорът й очевидно го интересуваше. Арабела спря и го погледна право в очите.
— Ваша светлост, вие забравяте, че за да се отворя към всички тези прекрасни преживявания, би трябвало да се омъжа за вас. Това е, което не искам.
5
Арабела продължи напред и полите й се развяваха при всяка енергична крачка. Джак вдигна вежди. Намерението й да запази колкото може по-голяма дистанция между себе си и нежелания придружител беше недвусмислено. Е, и той можеше да бъде упорит като нея. Закрачи по-бързо и скоро я настигна, макар че тя вървеше възможно най-бързо, без да подтичва.
— Питър Бейли ми разказа за някакъв съседски спор за имот от другата страна на селото — отбеляза той, сякаш току-що воденият разговор не се беше състоял. — Господарят на Лейси Корт ли решава тези спорове, или това е работа на местния съдия?
— Господарят на Лейси Корт е местният съдия — отвърна тя и забави крачка. Вече беше твърде горещо, за да бърза, а и съзнаваше, че каквото и да каже или направи, няма да се отърве от придружителя си. — Поделя си съдийската длъжност със сър Марк Барат и лорд Олсъп.
— Разбирам. Тогава би било целесъобразно да се запозная с колегите си съдии — отбеляза Джак.
— О, не се съмнявам, че скоро ще дойдат да се запознаят с вас — отбеляза тя сухо. — Обзалагам се, че в момента лейди Олсъп се е изправила пред леглото на измъчения си съпруг, който едва се е събудил, и настоява веднага да се облекат и моментално да потеглят към Лейси Корт.
— Той ще се подчини ли?
Арабела избухна в смях.
— О, Лавиния трябва само да щракне с пръсти и бедничкият скача като кученце.
— Това звучи като мъж под чехъл.
— Както вече ви казах вчера, още не познавате Лавиния Олсъп. — Арабела се отклони от пътя покрай висок жив плет.
— Аз ще мина оттук. Вие можете да продължите по пътя.
— Защо да не ви придружа? — попита изненадано той.
— Облеклото ви не е подходящо за прекачване през оградата, нито за минаване през ровове — обясни вразумително тя.
— А вие? — Учудването му нарасна.
— Аз съм свикнала. — Тя сложи крак върху първото стъпало.
— Позволете да мина напред. — Той сложи ръце на кръста й и я вдигна от първото стъпало. После със забележителна сръчност се прехвърли през оградата, без да му попречи дори дългата рапира. — Сега е ваш ред — каза, щом стъпи на земята. — Щом се изкачите горе, ще ви помогна да се прехвърлите.
— Много галантно, но напълно ненужно — заяви Арабела. — Моля ви, махнете се от пътя ми. — И стъпи спокойно върху грубо издяланото стъпало.
На устните му се появи усмивка.
— А ако не се отстраня?
— Тогава аз ще тръгна по пътя, а вие си се разхождайте до безкрайност по пътеката между нивите — изфуча разярено тя.
Джак избухна в смях и се отстрани.
— Както желаете.
Трябваше да признае, че тя се прехвърли през оградата със забележителна гъвкавост, като умело придържаше полите си. Жалко, не можа да види прасците й. Сигурно бяха съвършено оформени.
Арабела скочи и продължи по края на нивата с узряло жито, което й стигаше почти до хълбоците и се поклащаше под лекия бриз. Кучетата бяха на седмото небе. Непрекъснато лаеха и тичаха с вдигнати опашки след подплашените зайци.
— Жътвата ще започне скоро — отбеляза Джак, който не изоставаше нито на крачка.
— Следващата седмица. Ако сте още тук, ще организирате празненство.
— Какво означава това?
Така продължи и през остатъка от пътя. Джак задаваше неоспоримо интелигентни, сериозни въпроси за живота в селото и управлението на имота и Арабела даваше прости отговори. Той не се стремеше да прониква в личната й сфера, само веднъж сложи ръка на рамото й, когато тя стъпи в една заешка дупка и едва не загуби равновесие. Ала това не беше нищо осъдително.
Наближиха четвъртитата тухлена къща с фронтони. През ниска порта с колони от двете страни се излизаше на малка площадка и само след две стъпала беше входната врата. Широка алея водеше към оборите и навеса за карети зад къщата. Скромен дом на човек с непретенциозен вкус и без усет към представителност, определи Джак.
— Тук ви напускам — каза Арабела с ръка на колоната. — Продължете по пътя и ще стигнете до кръстовище. Ако завиете наляво, ще стигнете до Лейси Корт. Надясно е пътят към селото.
— Разбрах — кимна сериозно той и се облегна небрежно на другата колона. — Колко време смятате да останете тук?
— Нямам представа. Може би целия ден. — Това беше вярно. Двете с Мег често прекарваха заедно цели часове.
— Искате ли да взема кучетата? — попита учтиво той, макар да беше ясно, че Борис и Оскар, които се бяха изправили и се опитваха да отворят портата, бяха стигнали до целта.
