Мег въздъхна театрално.
— Това беше толкова отдавна, че почти забравих.
— Ако ти се удаде случай, можеш да опресниш спомена.
— И кого ще намеря в това забравено от бога място? Прекарах един сезон в Лондон, но не се получи нищо и сега съм осъдена да си търся партньор между пъпчивите младежи и вечно пияните земевладелци в Кент.
— Да, или да водиш живота, който те задоволява — подчерта Арабела. — Помниш ли, бяхме на десет години, когато дадохме свещена клетва, че ще пазим независимостта си и мъжете ще трябва да го приемат.
Мег се засмя и поклати глава.
— На десет години момичетата имат право да мислят по този начин, Бела, но нито ти, нито аз срещнахме мъж, който би приел нашите условия. Моят проблем е, че не съм сигурна дали искам да прекарам остатъка от живота си като непорочна девица. А ти?
— Май и аз не искам. — Гласът на Арабела прозвуча обезкуражено. Трудно й беше да си представи как живее като бедна роднина в самотна къщурка някъде в Корнуол. Повече от мрачна перспектива.
Чукане на вратата прекъсна замисленото мълчание.
— Влез! — извика Мег.
На прага застана малка прислужничка.
— Извинете, мис Мег, но сър Марк помоли да попитам дали вие и лейди Арабела бихте дошли в библиотеката.
Двете млади жени се спогледаха въпросително. Ако херцогът бе успял да си осигури подкрепата на баронета само за половин час, значи беше по-страшен, отколкото се бяха опасявали.
— Ще слезем след пет минути, Мидж — кимна Мег и когато вратата се затвори зад момичето, каза на Арабела: — Явно е успял да спечели баща ми на своя страна.
— Предполагам, че е изтъкнал всички предимства на предложението си за женитба — отвърна сухо Арабела. — Сър Марк винаги се е държал като мой баща — още преди смъртта на баща ми. След като татко умря, баща ти не криеше презрението си към Фредерик. Сигурно и той, и майка ти са убедени, че съществува перфектно решение на моя проблем и че херцогът е отлична партия.
— Нищо, че е светски лъв и развратник — промърмори Мег, която се бе надигнала на пръсти пред огледалото и оправяше буйната си червена грива.
— Според мен Джак вече е убедил родителите ти, че е истински ангел — процеди през зъби Арабела.
Мег стрелна приятелката си с въпросителен поглед. Как така Арабела бе споменала съвсем естествено малкото име на херцога? Ала се въздържа от забележки. Не искаше да се меси. Арабела сама трябваше да реши какво ще прави. Мег беше готова да й окаже всяка помощ и подкрепа, да смекчи натиска от страна на родителите й. И двете знаеха, че Арабела ще трябва да води истинска битка.
Тя хвана приятелката си подръка, целуна я бързо по бузата, за да я окуражи, и двете тръгнаха към библиотеката.
6
— О, Бела, мило дете, Мег, скъпа, влезте, влезте — посрещна ги сърдечно сър Марк, когато отвориха вратата на библиотеката. Съпругата му седеше в най-удобното кресло, ветрилото почиваше затворено в скута й. Изглеждаше като човек, внезапно озовал се на друга планета.
Джак остави канчето с бира и стана.
— Дъщеря ми Маргарет — изрече тържествено сър Марк. — Мег, скъпа, позволи ми да ти представя негова светлост херцог Сен Жюл.
Джак се наведе над ръката й.
— Радвам се да се запозная с вас, мадам.
— Сър. — Мег направи реверанс, издърпа ръката си и без да се притеснява, го подложи на обстоен оглед.
Джак отговори на погледа й със замислена усмивка. Външно приятелката на Арабела беше нейна пълна противоположност — тънка и ъгловата, с остри черти, крехки кости и дребна фигурка, докато Арабела беше висока, с ярки черти и добре закръглена фигура. Цветовете на Арабела бяха кремаво и златно, докато много светлият, леко обсипан с лунички тен на Мег образуваше ярък контраст с яркочервените къдрици.
Дали външните противоречия се проявяват и в характера, запита се той. Предизвикателният оглед от страна на Мег му даде повод да се съмнява. Арабела го гледаше по същия начин. Без да бърза, той се обърна към Арабела и неволно се възхити на самообладанието й.
— Седнете, деца мои. — Сър Марк посочи дивана. — Знам, че не обичате ейл. Ако желаете лимонада или кафе…
Арабела поклати глава.
— Благодаря, сър, не искам нищо.
Мег също отказа освежителна напитка. Сър Марк застана със сериозно изражение пред празната камина и скръсти ръце на гърба си.
— Херцогът ми описа обстоятелствата, довели до смъртта на брат ти, Арабела.
— О, така ли? — Младата дама невинно вдигна вежди. — Аз не останах особено доволна от разказа му. Не може просто да тласнеш човек към смъртта… без основателна причина.
Баронетът смръщи чело. Херцогът взе канчето с бира и се запъти към отворения прозорец, който гледаше към градината. Лейди Барат играеше с ветрилото си.
— Знам, Арабела, за жените е трудно да разберат, но дългът от игра на карти е различен от всеки друг. — Тонът на сър Марк не търпеше противоречие. — Мъжът е длъжен да плаща дълговете си и когато не може, не му остава нищо друго, освен да… — Той млъкна и в стаята се възцари мълчание. След малко завърши с леко смущение: — Освен да отиде в изгнание или да умре. Извинявай, мила моя, но бях длъжен да говоря открито. Каквото и да е мнението ни за неписаните закони на обществото, трябва да ги следваме и брат ти го знаеше.
— Разбирам ви напълно, сър Марк. Онова, което не разбирам, е обстоятелството, че единственият кредитор на починалия ми брат е бил негова светлост. — Тя направи неясен жест към херцога, който я наблюдаваше над ръба на чашата си. — Бих разбрала, ако Фредерик беше задлъжнял на половината лондонски играчи, на лихварите и на кого ли още не. Но вече знам, че дългът му е бил само към дук Сен Жюл. Това не ви ли се струва странно?
Джак остави канчето си на перваза и изрече ледено:
— Тогава ми позволете да обясня. Щях да го направя веднага, ако ме бяхте попитали.
Арабела му кимна подигравателно да говори, а баронетът, който се чувстваше видимо облекчен, седна и вдигна канчето към устните си.
Джак продължи със същия леден тон:
— Още преди няколко месеца поех всички дългове на брат ви. Затова съм единственият му кредитор.
Арабела смръщи чело.
— Защо брат ми се е съгласил да поемете дълговете му? Или живеете от лихварство, милорд? Каква лихва му поискахте?
— Арабела! — Сър Марк не намери сили да спре тази чудовищна обида. Лейди Барат изохка уплашено. Без да им обръща внимание, Арабела се вгледа в лицето на херцога.
Джак Фортескю вдигна рамене.
— Брат ви не знаеше, че съм изкупил дълговете му от кредиторите. Узна само, че някакъв непознат е изплатил всичко. По принцип лихварите нямат навика да продават дългове. Те се считат за ценно капиталовложение. Брат ви бе закъснял с изплащането на лихвите и аз нямах интерес да го притеснявам.
— Защо сте му направили тази услуга? Ако съдя по малкото, което съм чувала от устата му, не ви е смятал за свой приятел.
