високо и ясно: — Негова светлост херцог Сен Жюл.
В салона се възцари потиснато мълчание. Джак прибра табакерата си в джоба и направи лек поклон.
— Ваша светлост… — промърмори лейди Олсъп. Рядко беше общувала с херцози. — Дук Сен Жюл… — Неволно вдигна ръка да попипа гълъба в косата си, сякаш искаше да се увери, че си е на мястото.
— Същият, мадам. — Джак направи нов поклон.
— Ами… много се радвам… Ваша светлост. Каква чест! Олсъп, веднага се поклони на херцога. — Тя направи реверанс и махна заповеднически в посока на нещастния си съпруг.
Лорд Олсъп се поклони послушно, притискайки шапката до гърдите си.
— Ваша светлост.
Джак кимна едва-едва. Сивите очи гледаха студено от равнодушното лице.
Лейди Олсъп размаха ветрилото си.
— Нямах представа, че негова светлост е роднина с граф Дънстън. При тези обстоятелства, разбира се, няма нищо нередно лейди Арабела да живее в дома на своя роднина. Нали, Олсъп? — И направи заповеднически жест в посока към съпруга си.
— Ами да, при тези обстоятелства — промърмори виконтът и за нещастие добави: — Нямах представа, че между двете семейства има роднински връзки.
Жена му изгледа остро Арабела.
— Негова светлост има роднинска връзка с вас, нали, лейди Арабела?
— Абсолютно никаква — отговори преспокойно Джак.
Моралното възмущение на Лавиния се събуди отново.
— Тогава… как стана така, че сте негов наследник?
— Това засяга ли ви по някакъв начин, мадам? — попита Джак с едва забележима, но ледена усмивка.
Лейди Олсъп се изчерви, като червенината я заля откъм тила и се разпространи по дебело намазаните с руж и напудрени бузи — сигурен знак, че възмущението й е достигнало върха.
— Разбира се, че ме засяга. На карта е заложено доброто име на нашата малка общност. Една от нашите съседки е обезчестена, името й е погазено… все едно дали сте херцог или не — заключи тя с твърд глас.
— Мили боже, мадам, възможно ли е за двайсет и четири часа да съм предизвикал такова опустошение? — попита с искрено учудване Джак. — Наистина ли случаят е такъв, лейди Арабела?
Устните на младата дама затрепериха, но тя се овладя, макар и с мъка. Опита се да примири двете страни:
— Лейди Олсъп, моят брат направи херцога свой наследник и ме повери на неговите грижи и закрила. В момента дук Сен Жюл заема в този дом мястото на орат ми.
— Не виждам къде е разликата — заяви все така твърдо дамата. — Освен ако не е скрил тук някъде жена си. Такъв ли е случаят, сър? — Тя заплаши Джак с показалец.
Арабела изпита още по-силно съчувствие към дамата, която не знаеше с кого се захваща, и каза бързо:
— Мадам… лейди Олсъп, моля ви… не е нужно да се държите така. Личните дела на негова светлост засягат само него… а моите — мен.
— Вие нямате представа, мила моя, колко ще пострада доброто ви име. — Гласът на Лавиния зазвуча пискливо. — Няма да допусна да останете в тази къща. Олсъп, заповядай да приготвят колата ни. Лейди Арабела идва с нас.
Виконтът погледна безпомощно Арабела и тя поклати глава. Нещастният човечец намести перуката си, покашля се в шепа и напразно се опита да каже нещо. Джак се обърна и си наля чаша мадейра от гарафата на масичката. После безмълвно я предложи на лорд Олсъп, който с благодарност му протегна чашата си за доливане.
— Олсъп! — извика възмутено жена му. — Не бива да пиеш с този човек. Какво ме е грижа, че е херцог? Кажи веднага на лейди Арабела да вземе нещата си. Тя идва с нас.
Джак вдигна чашата към устните си. Виконтът се опита да обясни:
— Миля моя, това е изключено. Въпросът не ни засяга… Лейди Арабела не принадлежи към нашето семейство. Наистина не мога да й заповядвам.
— Вашият съпруг има право, лейди Олсъп — подкрепи го Джак. — Вашата загриженост за доброто име и морала на лейди Арабела е похвална, но аз вярвам, че тя е напълно в състояние да се погрижи и за двете. Но да изразявате загриженост за моето добро име и моя морал — това е недопустимо… и не особено умно.
Лавиния примигна стреснато — явно беше видяла заплахата в сивите очи. Не беше първата, загубила ума и дума под сивия поглед. За момента устата й бе затворена. Когато се овладя, се завъртя към Арабела и кринолинът й за малко не събори една позлатена масичка.
— Ще съжалявате затова, лейди Арабела. — Това беше всичко, което можа да каже. — Да вървим, Олсъп. Дойдох тук с най-добри намерения, а получих само присмех. — Ново завъртане на кринолина, поредното разтреперване на високата фризура, на което гълъбът реагира с усърдно кимане, и дамата се изнесе. Съпругът й погледна безпомощно херцога и Арабела, изпразни чашата си, направи дълбок поклон и промърмори няколко извинителни думи, след което последва съпругата си.
Арабела се хвърли на дивана и се разтресе от смях.
— Мег ще умре от мъка, че е пропуснала това малко представление.
Джак се засмя и отпи от мадейрата си.
— Е, сложихме ли край на клюките?
— Разбира се, че не — отговори тя и попи очи с кърпичката си. — Наистина ще съжалявам, че се подиграхме с нея. Злобата на Лавиния не знае граници. Това не бяха празни заплахи. Скоро цялото графство ще узнае, че аз съм „лекомислена девойка“, която живее в грях. Обзалагам се, че обществото ще ме изключи.
— Барат ще им каже истината.
— Съмнявам се, че в този случай протестите на сър Марк ще дадат някакъв резултат. Но съм уверена, че приятелите ми няма да ме изоставят. А за другите не ме е грижа.
— Кои са приятелите ви? — Джак я наблюдаваше внимателно.
— Мег и Баретови, разбира се, освен това Дейвид Кайл и жена му. Дейвид е нашият енорийски свещеник, най-младият син на граф Дънлеви, истинско съкровище. Толкова е добър, че сигурно не мисли лошо дори за Луцифер. А Мери е прекрасен човек. Двамата са толкова мили, че редом с тях често се чувствам като жалък червей.
Арабела се изправи рязко. Следващият посетител със сигурност щеше да е Дейвид. Лавиния щеше да излее възмущението си първо пред местния духовник. Запъти се към вратата и съобщи през рамо:
— Отивам в оранжерията. Имам много работа.
— В пет ви очаквам в трапезарията. Нали не сте забравили споразумението ни?
— Както желаете — отговори равнодушно тя и затвори вратата.
Арабела прекара целия следобед в оранжерията и когато свърши, беше мръсна и уморена, по челото й течаха вадички пот, тънката рокля бе залепнала на гърба й. Както винаги, работата с орхидеите проясни ума й, защото докато пресаждаше, подреждаше, режеше и връзваше, мислите й вървяха по свои пътища. Щом свърши с орхидеите, излезе в градината да подреже розите и да оплеви алпинеума. Докато пълзеше между камъните, вдишваше дълбоко тежката миризма на хумус и ръцете й се ровеха в пръстта, тя си зададе въпроса, който я дебнеше то сутринта: Наистина ли бракът с Джак Фортескю беше по-лош от алтернативата?
Двете с Мег често бяха разменяли мисли за брачната институция. И двете бяха на мнение, че бракът е измислен, за да потиска жената и че това положение няма да се промени скоро. Или поне не докато законите се правеха от мъже. Малко жени имаха късмета да уредят брака си в своя полза. Имаше жени, които си вземаха любовници, отваряха литературни и политически салони, ставаха известни меценатки, оказваха влияние върху властимащите. След като Уелският принц беше приятел на Джак, ако станеше херцогиня, тя неизбежно щеше да се запознае с него и да го посреща като домакиня в къщата си. Защо да
