не станат приятели? Защо да не се вслушва в съветите й? Тя ще се научи да ги формулира така, че да му се понравят.
Тя беше на двайсет и осем години, девица, всички я смятаха за стара мома. Сама по себе си тази съдба не беше лоша… само че старите моми не бяха независими.
Арабела се отпусна на топлата земя и ножицата падна от ръцете й. Корнуол, къщичка в имението на роднините й, зеленчукова градина, снизходителни хора… как си го представяше? Подобно бъдеще не беше розово. Щеше да бъде напълно зависима. Бедна роднина, разчитаща на добротата и милостта на хора, които почти не познаваше. Не е ли по-добре да поеме по път, който поне й обещаваше интересни преживявания?
Джак Фортескю, дяволите да го вземат, знаеше много добре, че тя няма друг избор, освен да приеме предложението му. Това я вбесяваше, но още повече я вбесяваше фактът, че не знаеше защо той се стреми към тази връзка. Беше унищожил брат й и някак си не й изглеждаше логично да иска да спаси сестрата. Нито за секунда не беше повярвала, че предложението е замислено като компенсация. Той имаше други причини да се обвърже с нея и докато не ги знаеше, тя беше в неизгодно положение.
Разбира се, че ще получи обезщетение. В най-различна форма… Борис зарови муцуна в скута й и тя нежно подръпна ушите му. Този живот си беше неин и тя не искаше да го изгуби. Кучетата, градината, къщата, всички малки удобства и притежания, които никога преди не беше поставяла под въпрос.
После идваше възможността да разшири хоризонта си в области, за които инстинктивно знаеше, че ще я развълнуват. Бракът с Джак Фортескю беше цената, която трябваше да плати. Колко висока беше тази цена в действителност?
Арабела посегна към мотичката и енергично изрови няколко плевела, които бяха убягнали от вниманието й. Изпита злобно задоволство, когато изтръгна бурените с корените и ги хвърли в кофата, която носеше.
Страст. И това й бе предложил.
О, не. Тя разпери ръце, сякаш искаше да отблъсне от себе си тази мисъл. Не сега. Не точно сега, макар да бе запомнила думите на Мег за безутешността на добродетелния живот. Дали перспективата да опознае страстта си струваше да обмисли предложението на Джак Фортескю?
Тя отпусна напрегнатите си рамене и издиша дълбоко. Кучетата бяха полегнали до нея и дишаха тежко. Късният следобед беше непоносимо горещ, Фредерик бе загубил богатството и живота си по вина на Джак Фортескю. Сигурно и душата си. Защо, за бога, защо? Херцогът със сигурност нямаше намерение да вземе живота й. Нито богатството и, защото нямаше такова.
Душата й обаче беше съвсем друга работа.
Арабела извика сърдито и дръпна ръка от бодила, който бе понечила да изтръгне. Знаеше, че трябва да бъде предпазлива с бодливите растения. Клекна на пети и погледна капчицата кръв на пръста си. Да, душата й беше застрашена. Имаше чувството, че ако не е постоянно нащрек, Джак Фортескю ще я погълне цялата.
Тя изсмука кръвта от пръста си, прибра инструментите в кофата и се надигна. Косата бе полепнала по челото й и тя сърдито я приглади назад. Бе помолила Беки да приготви ваната. Сигурно беше малко преди четири. Дано да успее до вечерята в пет.
Даде знак на кучетата и се запъти към къщата. Изпитваше облекчение. Вероятно скоро щеше да вземе решение. Точно тогава си спомни жалкия сезон, който беше прекарала в Лондон, и помръкна. Наистина ли си въобразяваше, че ще стане част от високомерния, изпълнен с презрение свят, съставен от красиви жени и мъже?
Но нима имаше нещо по-лошо от това да прекара остатъка от живота си като зависима от милостинята на далечните си роднини?
Кое беше най-доброто решение? Арабела притисна слепоочията си, макар че ръцете й бяха мръсни. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне.
Беки я чакаше в спалнята й с вана, пълна с гореща, ухаеща на лавандула вода. Бе приготвила всичко необходимо.
— Би било хубаво да облечете роклята от розова дамаска, милейди — предложи тя, защото вече бе изгладила роклята и я бе разпростряла на леглото. — Негова светлост винаги изглежда много елегантен.
— Да, права си — съгласи се неохотно Арабела, докато се оглеждаше в огледалото.
— Ще сложите ли корсет, мадам? А кринолин? — В гласа на Беки звънна надежда.
Корсетът беше необходим, иначе роклята нямаше да стои добре. Но нищо повече. Кринолинът не беше необходим. Спомни си забележката на херцога, че много би искал да подбере гардероба й, и се ядоса. Няма да допусна да се държи като благодетел, реши тя. Сегашният й гардероб може би беше излязъл от мода и изглеждаше селски, но той отговаряше на стила й. Защо беше подчертал, че ще й избере необичайни дрехи? Тази дума не беше ли малко обидна?
— Само корсет — отговори решително Арабела.
Беки изглеждаше разочарована и господарката й обясни примирително:
— Дори за корсет е много горещо, Беки. Въпреки това ще го сложа и ще ти позволя да ме срешиш, както ти харесва.
Очите на Беки засвяткаха.
— Пудра, милейди? Веднага ще донеса кутийката.
— Не — отговори натъртено Арабела. — Не, Беки, всичко ти е позволено, само не пудра. — Тя си припомни чудовищната фризура на Лавиния Олсъп и потрепери. — Достатъчно е, че има лимонов сок. С него косата ми ще блести. Ти си много сръчна и знам, че ще се справиш.
Докато помагаше на господарката си да свали замърсените от работата в оранжерията дрехи, Беки бъбреше безгрижно:
— О, да, милейди. Вие имате прекрасна коса. За мен е радост да ви фризирам.
Арабела влезе в медната вана и се отпусна с доволна въздишка. Вдигна колене и положи глава върху ръба, за да даде възможност на Беки да измие косата й.
— Би ли ти харесало да живееш в Лондон, Беки? Беки спря да я мие.
— Мили боже, милейди… в такъв голям град… май не бих отишла там.
— Би ли дошла с мен, ако реша да отида там? — попита небрежно Арабела. Беки беше едва на шестнадесет години и май още нямаше обожател.
Ох, не знам… — Беки започна да изплаква кестенявите къдрици. — Наистина ли ще отидете в Лондон, лейди Арабела?
Тъкмо размишлявам над този въпрос. В случай че отида, бих искала да си до мен. Разбира се, само ако няма никой, който сериозно да те задържа тук, Беки. Убедена съм, че не мога да се справям без теб.
— Ох, милейди… ами мама? — попита Беки и изля вода с лимон върху косата на господарката си.
— Ще се връщаме за Коледа и през лятото — обясни Арабела. — В Лондон има прислужници, коняри, все добри възможности… Според мен мисис Фит няма да иска да те лиши от тези възможности. —
— Не знам — повтори Беки, но вече не бе толкова сигурна.
— Помисли си, Беки. — Арабела стана и посегна към голямата кърпа. — След няколко дни ще поговорим пак.
Беше готова няколко минути преди часовникът да удари пет. Беки бе увила косата й на кок на тила. Страничните къдрички бяха намазани с помада и блестяха в наситено шоколадово-кафяво. Кокът беше оплетен с тъмночервени копринени панделки. Корсетът подчертаваше извивката на гърдите й в дълбокото деколте на роклята от розова дамаска, правеше талията й още по-тънка и разкриваше красотата на широката пола.
— Много добре изглеждате, лейди Арабела — извика възхитено Беки. — Ще сложите ли перлите? — И й поднесе кутията за скъпоценности.
Арабела я отвори и извади огърлицата от безупречни бели перли. Баща й, който иначе не й обръщаше
