внимание, бе избрал най-доброто за единствения си подарък. Когато сложи огърлицата на шията си, перлите поеха розовия оттенък на тежката коприна и засияха с нежен блясък. Твърде много усилия за една най- обикновена вечеря у дома, каза си сухо тя и помоли Беки да я закопчее. Не беше нужно да се конкурира със сътрапезника си. Макар че, ако не го направи, ситуацията й ще стане още по-неизгодна.
Взе рисуваното китайско ветрило, приготвено от Беки, сложи дантелена кърпичка в деколтето, кимна си одобрително в огледалото и слезе на партера.
Джак, който чакаше на вратата към трапезарията, чу шума от стъпките й по стълбите и прекоси залата, за да я посрещне на стълбата. Застана пред нея и се поклони със замах. Сивите му очи засвяткаха. Бързо обходи с поглед променената й фигура и спря върху белоснежната гръд в деколтето.
— Добър вечер, мадам. Моите комплименти.
Арабела го погледна подозрително, но не откри нищо неприлично в изражението му, нито намек за подигравка в церемониалния поздрав. Затова реши да следва примера му.
— Добър вечер, ваша светлост — отговори с грациозен реверанс.
Херцогът бе облякъл копринен жакет на светли и тъмни зелени ивици, с висока яка и сребърни копчета. На шията му светеше колосано снежнобяло шалче. Изглеждаше невероятно елегантен. Косата му, както винаги ненапудрена, бе хваната на тила. Когато се изправи, Арабела не можа да не забележи, че отвореният жакет подчертаваше силната извивка на бедрата под опънатия тъмнозелен панталон, закопчан под коленете. Днес не носеше рапира.
— Да седнем на масата. — Той й предложи ръката си. Франклин бе наредил дългата трапеза празнично — както винаги, когато семейството се хранеше заедно. В двата края на излъсканата махагонова повърхност бяха сложени два прибора. На равни разстояния се издигаха четириръки сребърни свещници със запалени свещи. Икономът, облечен в най-добрата си ливрея, чакаше готов да намести стола на Арабела. Един слуга чакаше зад стола на херцога начело на трапезата.
Арабела промърмори някаква благодарност, седна, и отвори салфетката си. Погледна през масата и в очите й светна злобно удовлетворение. Разбираше, че херцогът няма да хареса това подреждане. Той предпочиташе интимна вечеря, а така все едно вечеряше сам. Сен Жюл продължаваше да стои прав, без да поглежда слугата зад себе си.
— Не — заяви изведнъж. — Няма да стане така. — Мина по дължината на масата и застана до Арабела. — Сложете моите прибори тук, Франклин — нареди и зае място вдясно от Арабела. — Нямам намерение да крещя по цялата дължина на масата.
Франклин погледна безпомощно Арабела и тя каза:
— Както желае негова светлост, Франклин.
— Милейди, лорд Дънстън, вашият баща, винаги настояваше…
— Това вече няма значение, Франклин — напомни му Джак — ненужно, прецени Арабела и в гърдите й лумна недоволство.
— Да, разбира се, ваша светлост — отговори сковано икономът и даде знак на прислужника да донесе приборите.
— Сами ще се обслужваме — добави Джак, вече с по-дружелюбен тон.
Объркването на Франклин нарасна, но той само се поклони и постави на масата между двата прибора сребърен супник. Вдигна капака и отново се поклони, преди да се оттегли достойно и да притвори вратата зад себе си.
— О, боже — пошепна Арабела. — Бедният Франклин с ясно изразеното му чувство за приличие и морал. Баща ми винаги настояваше на масата да се спазва строг церемониал.
— А брат ви? — попита Джак и вдигна вежди.
— Той беше различен — отвърна кратко тя. — Франклин помни старото време.
— Е, да се надяваме, че всички ще свикнат с новия ред — рече безгрижно Джак и напълни чинията й със супа. — Мм, колко хубаво ухае!
Арабела си спести забележката, макар да не й стана приятно от това безчувствено пренебрежение към мнението на стария служител. Предполагаше, че като бе настоял на привичния ритуал, Франклин се опитваше да убеди сам себе си, че няма нищо лошо лейди Арабела да вечеря насаме с един непознат. Ако бе успяла да се оттегли в своите помещения, персоналът щеше да има чувството, че изискванията на приличието се спазват… поне до известна степен. А сега… след тазсутрешното посещение на Лавиния клюката щеше да се разнесе в цялото графство.
Докато размишляваше така, Арабела се взираше със смръщено чело в чашата с вино.
— Какво не е наред с виното ви? — попита Джак, като видя, че тя не вдига поглед.
— Всичко е наред — отговори с лека принуда тя. — Виното е великолепно. — Посегна към лъжицата и помоли: — Моля да ми обясните основната разлика между вигите и торите.
Джак изпълни молбата й, макар че би предпочел да се посвети на други теми.
— По принцип торите са партията на краля и се застъпват за абсолютна власт на монархията и парламента. Докато вигите защитават по-скоро правата на народа. — Разчупи едно хлебче и го натъпка в устата си.
Арабела смръщи чело.
— Това означава ли, че вигите симпатизират на революцията във Франция? Тази революция бе насочена срещу тиранията на монархията, духовенството и аристокрацията. Не казахте ли, че сте от вигите? Какво ви е мнението за революцията? — В погледа й блестеше неподправен интерес.
Мина доста време, докато Джак отговори на този интелигентен въпрос. Не искаше тя да узнае какво е изстрадал в хаоса на революцията, затова му трябваха няколко минути, докато подреди чувствата и спомените си.
— Твърде малко виги подкрепят кървавото господство на тълпата, в което се превърна революцията. И никой не одобрява убийството на краля.
Арабела кимна отново, този път много сериозно. Екзекуцията на Луи XVI и Мария Антоанета миналата година бе сложила началото на терора във Франция. В страната цареше анархия и вестниците, които стигаха до нея, разказваха за френски емигранти, които просят по улиците на Лондон.
— Познавате ли някой, който е бил в Париж при пламването на революцията?
Въпросът беше съвсем нормален. Имаше толкова много женитби между френски и английски аристократични семейства, че повечето представители на висшето общество имаха роднини отвъд Ламанша.
— Мисля, че преди няколко месеца Фредерик беше там — продължи замислено тя. — Когато го видях последния път, каза, че имал някаква работа във Франция. — Поклати глава и промърмори замислено: — Не мога да си представя какво би могъл да прави там… освен да играе, естествено. —
Джак вдигна чашата до устните си.
— Не мога да си представя, че все още има хора, които се осмеляват да преминат Ламанша, за да отидат във Франция. — Отпи голяма глътка и добави: — Но вашият брат, скъпа моя, винаги е бил глупак. — Гласът му звучеше дрезгаво, почти скърцащо, а погледът му беше студен и празен като арктически лед. Изпи виното на един дъх и веднага си наля пак.
Въпреки оранжевия диск на залязващото слънце в салона изведнъж стана хладно.
Франклин влезе, следван от слуга, понесъл тежка табла. Мисис Елиът беше приготвила еленов бут с картофи и шаран в магданозен сос. Слугите донесоха още гарнитури — зелен фасул с масло, артишок и купичка с желе от цариградско грозде.
— Мисис Елиът се надява, че е достатъчно, лейди Арабела — каза сковано Франклин. — Ако негова светлост желае птица, можем да му сервираме сварен петел с каперси.
Джак вдигна отбранително ръце.
— Не… не искам нищо повече, Франклин. Моля, предайте благодарностите ми на мисис Елиът. Тази вечер имаме истинско празнично ядене. — Удостои иконома с топла усмивка, но тя падна върху камениста
