вземат нещата ти… Франклин и мисис Елиът знаят какво да опаковат.
— Не е нужно, мадам — заговори предпазливо Арабела. — Херцогът ми обясни, че в момента той е заел мястото на брат ми. Кой би могъл да възрази, след като живеем в две отделни крила на къщата? Не се срещаме дори по коридора. Освен това — добави бързо тя, когато й стана ясно, че лорд и лейди Барат имат куп възражения — имам предостатъчно компаньонки. Мисис Елиът например. Или старата ми бавачка.
— Старата бавачка отдавна не е на себе си и няма да забележи дори ако къщата се запали — отвърна сър Марк. — А икономката не може да бъде компаньонка. Ако не те познавах добре, Арабела, щях да кажа, че новината за смъртта на Фредерик е помътила разума ти. — Той втренчи поглед в лицето й и нетърпеливо поклати глава. — Не искам да чувам повече възражения. Веднага ще се преместиш при нас. — Направи няколко крачки към вратата и заяви: — А аз незабавно ще се срещна с дук Сен Жюл, за да уредим нещата.
— Познаваш ли го? — попита изненадано лейди Барат.
Не лично. Не се движим в едни и същи кръгове — обясни кратко сър Марк. — Носи му се славата на светски лъв и развратник. Никоя жена, която уважава себе си, не би останала в едно помещение с него.
— Интересно… според мен има надежда — пошепна Мег, за да я чуе само Арабела. Приятелката й с мъка потисна усмивката си. Мег беше непоправима. Винаги можеше да разчита, че Мег ще я развесели, все едно колко мрачна беше ситуацията. Освен това в думите й имаше истина — каквото и да говореха за дук Сен Жюл, той беше много интересна личност.
— Мисля, че в момента негова светлост не е вкъщи, сър Марк — каза тя, когато баронетът натисна бравата. И излъга смело:
— Когато тръгнах за насам, вече беше излязъл на езда.
— Тогава ще отида при Олсъп, за да обсъдим проблема. — Вратата се затвори зад гърба му с решително щракане.
— Остави всичко в ръцете на сър Марк. Той ще намери начин да уреди нещата, скъпа — каза лейди Барат с неизменното си доверие към съпруга си. — Разбира се, че ще останеш при нас.
Колкото и да не й се искаше да събужда недоволството на приятелите си, Арабела знаеше, че няма да им позволи да контролират живота й. Каквото и да й готвеше бъдещето, то си беше нейно. Колкото и трудно да й беше, тя щеше да взема решенията сама и беше решена да не тежи никому.
— Много сте добра, мадам, но в момента не мога да напусна дома си — опита се да обясни тя. — Очаквам нова пратка орхидеи от Суринам. Много чувствителни… скъпоценни екземпляри. Трябва лично да ги приема. Бяха много скъпи, нали разбирате. — Усмихна се извинително и продължи, преди лейди Барат да е успяла да възрази: — Освен това имам две поръчки за кръстоските, които трябва бързо да изпратя. Само аз мога да ги уредя.
— Орхидеи! — извика възмутено лейди Барат. — На първо място трябва да стои доброто ти име!
Примирителната усмивка на Арабела не успя да прикрие вътрешната й решителност.
— Доброто ми име не е в опасност. Трябва да признаете, че вече не съм в първа младост.
— Това няма никакво значение, скъпа — отвърна достойната дама със загрижено смръщено чело.
— Не виждам с какво ще навредя на доброто си име, ако живея под един покрив с наследника на брат си — възрази твърдо Арабела. — Херцогът също не е в първа младост. — Дали се надяваше да остави впечатление, че става въпрос за посивял джентълмен в напреднала възраст? Естествено, думите й не успяха да убедят лейди Барат. Интересно как ще реагира, когато застане лице в лице с дук Сен Жюл. Представата я накара да се усмихне.
— Освен това няма да е за дълго, мадам — продължи тя все така твърдо. — Вече писах на семейството на мама в Корнуол. Много се надявам, че в имението им има някоя малка къщичка, където ще мога да се подслоня.
— О, миличка, какво щеше да каже майка ти? — Лейди Барат продължи трескаво да си вее с ветрилото. Червените бузи издаваха колко е развълнувана.
Арабела се запита дали щеше да попадне в тази неловка ситуация, ако майка й беше живяла по-дълго. Сигурно тя щеше да се погрижи за дъщеря си, да настоява момичето да получи всичко необходимо. Нямаше представа какъв човек е била майка й. Силна и независима? Или слаба и потискана от мъжа си? Лейди Барат така и не успя да създаде у нея жива представа за Вирджиния Лейси.
Арабела потисна въздишката си и каза:
— Можете да бъдете уверена, че ще се държа безупречно, мадам.
— Да, разбира се, знам това… но онзи мъж, херцогът… Марк го нарече развратник… светски лъв… ох, какво да правим? — Тя разтърси глава и дантеленото боне се килна на другата страна.
Мег вдигна пръст до устните си. Виждаше, че фронтовете се втвърдяват, и знаеше по-добре от родителите си, че когато си е наумила нещо, Арабела върви по своя път, без да се съобразява с никого. Можеше само да се надява, че приятелката й не е взела окончателно решение.
— Според мен човек трябва да взема решения само когато знае повече — каза тя и между тънките й вежди се вдълба дълбока бръчка. — Най-добре е да изчакаме вълнението да се уталожи, за да можем да разсъждаваме разумно. — Стана, отиде при майка си и нежно целуна сгорещената й буза.
Лейди Барат въздъхна дълбоко.
— Да, мила. Ще почакаме да се върне баща ти.
Мег изрече още няколко успокоителни думи и двете с Арабела излязоха от стаята за закуска. Веднага се качиха в старата учебна стая на Мег, която сега й служеше за салон.
Няколко поколения деца бяха обитавали малкото, облицовано с дърво помещение с изтъркан дъбов под и издраскани пейки под прозорците. Във въздуха все още се усещаше миризма на тебешир и дъска за писане. Мебелите бяха вехти, възглавниците и килимите — избелели от слънцето, книгите носеха следи от често прелистване, но като цяло салонът на Мег внушаваше уют и спокойствие. Медна купа с яркооранжеви невени красеше празната камина, една от екзотичните орхидеи на Арабела цъфтеше на малката масичка. Мег затвори вратата зад гърба си и въздъхна облекчено.
Двете седнаха на пейката под прозореца, Мег намести тънкото си тяло на възглавниците и се обърна към приятелката си. В интелигентните зелени очи святкаше любопитство.
— А сега, Бела, искам да чуя всичко, което не каза долу.
Арабела замислено подръпваше крайчето на ухото си.
Мег, естествено, бе разбрала, че тя бе изложила само сухите факти. Нямаше намерение да крие нищо от приятелката си. Някога двете имаха обща гувернантка и общ домашен учител. Сър Марк им даде възможност да се образоват, което беше необичайно за младите момичета по онова време, от които се очакваше само да сключат добър брак. Годините на общо възпитание бяха довели дотам, че всяка можеше да чете мислите на другата.
— Започвай, Бела — изкомандва Мег, когато мълчанието се проточи.
Арабела започна от самото начало.
— Бях в оранжерията. Запотена, рошава, не съвсем чиста, когато херцогът се появи без предупреждение. Безупречно ухаещ и излъскан. — В гласа й звънна отвращение. — Можеш да си представиш как изглеждах.
— Живо си представям — промърмори съчувствено Мег. До известна степен споделяше пренебрежението на Арабела към външните неща. — Но това не го засяга. Ти си работила, освен това се намираш в собствения си дом.
Арабела се усмихна. Импулсивният отговор беше типичен за Мег.
— Той не каза нищо. Само ме гледаше.
— Погледнал те е, решил е, че външността ти е не особено добра, и ти е признал, че е убил брат ти и възнамерява да те изхвърли от къщата. Възможно ли е това?
— Е, не беше особено тактичен и деликатен — опита се да обясни Арабела. — Но нито веднъж не каза, че трябва да напусна къщата. Напротив, веднага ми заяви, че мога да остана колкото искам.
Острият зелен поглед на Мег я накара да се изчерви. Приятелката й присви очи.
— Това звучи като неприлично предложение.
Арабела напразно направи опит да се засмее.
— Такава беше и моята реакция. Ала веднага стана ясно, че негова светлост възнамерява да направи
