Корнуол… Какъв ли щеше да е новият й живот? Орхидеите на прозореца си бяха само нейни, както и акварелите с изгледи от Венеция, които й беше донесла Мег.
Арабела намаза хляба си дебело с масло и си отряза парче шунка. Един ден Мег бе учудила всички с желанието си да преживее приключение. Приятелката й имаше бърз ум и буден дух, но оставяше впечатлението, че е покорна и се съобразява с изискванията на приличието. Само огненочервената коса загатваше за истинския й темперамент. От двете приятелки Арабела се считаше за непредвидимата, неприспособимата. И тогава Мег се влюби в гондолиер, който свиреше на мандолина.
Родителите се намесиха и отведоха плачещото момиче в родината, далече от развлеченията на Канал Гранде. Само Арабела знаеше, че тези развлечения са включвали нещо повече от звездното венецианско небе и изпълнените с копнеж песни на красивия гондолиер. Той бе посветил Мег в изкуството на любовта. За щастие лорд и лейди Барат вярваха, че дъщеря им е станала жертва на разбираемо, макар и глупаво влюбване в неподходящ човек и че те са се намесили навреме. Солидни, малко тромави провинциалисти като тях не биха помислили и в най-смелите си мечти, че детето им може да преживее кратка страстна афера. За щастие лудостта на Мег бе останала без последствия и само Арабела знаеше, че някогашната Мег вече я няма.
Само от Мег можеше да очаква непредубедена и откровена оценка на настоящата ситуация. Мег щеше да намери мястото и на онази смешна целувка.
Арабела изпи чая си и стана. Въпреки ранния час всички от семейство Барат бяха вече будни, а и пътят дотам щеше да продължи почти час. На кон можеше да стигне много по-бързо, но днес имаше настроение за разходка.
Мътна светлина падаше в помещението, когато Джак се събуди малко преди разсъмване и отметна завивката в същия миг, в който отвори очи. Отиде до отворения прозорец и се загледа към градината, окъпана от лунната светлина. След половин час звездите ще избледнеят, каза си той, но в момента светът — или тази малка част от него — все още спи своя нощен сън. Ако беше в Лондон, сега щеше да довърши последната партия карти, заобиколен от играчи и зрители, твърде пияни, за да продължат. В помещение, изпълнено с дим от пури и миризма на разляно вино. Подземният свят още не се беше изпокрил по убежищата си и правеше мръсните лондонски улици още по-несигурни. Тук обаче имаше пред себе си градина, лунна светлина, утринна свежест, далечни крясъци на сова… Пълно спокойствие.
Родината на Шарлот. Страната, която тя обичаше с цялото си сърце. Ала тишината, пълната неподвижност и потребността му от действие го правеха неспокоен. Селската идилия беше поносима само до време. Нахлузи бричове и риза и напусна къщата през кухненската врата. Часовникът над вратата на конюшнята показваше малко след пет, когато той прекоси пасището и слезе към реката, границата на Лейси Корт. Искаше му се да повика кучетата, но не ги видя никъде. Пък и не му се вярваше, че спят в обора. Сигурно нощуваха до леглото на Арабела.
Стигна до брега и спря. Беше вървял почти час и слънцето вече се подаваше над източния хоризонт. Загледа се във водата и видя в сенките на камъните няколко пъстърви, застинали неподвижно. Да, имаше селски радости, които го привличаха, и сега съжали, че не се е сетил да вземе въдица. Утринният здрач беше най-доброто време за риболов.
Фредерик Дънстън сигурно имаше въдици. И пушки. Не може да не е ходил на лов и на риболов. Ала Джак знаеше, че никога не би взел в ръце Дънстънова въдица или пушка. Използването на личните му вещи не беше част от цената, която негодникът бе платил за смъртта на Шарлот.
А сестрата на Дънстън? Да, тя беше част от цената. Джак се обърна и се отдалечи от брега. Тя беше последната монета от разплатата. Съпруга, зависима от своя повелител, който я спасяваше от бедност и я правеше своя вечна длъжница. Струваше му се, че това е ирония на съдбата — нейната свобода срещу тази на Шарлот… но вече не беше толкова сигурен.
Джак стигна до къщата, обляна от меката светлина на изгряващото слънце, замислен над единствения неочаквано появил се проблем в своя умел план. Избраната от него съпруга не желаеше да се примири със зависимост от своя благодетел.
Арабела свирна на кучетата и слезе с бързи стъпки по стълбата. Борис и Оскар я последваха въодушевено и в бързането си се хлъзгаха по излъскания под. От муцуните им капеше мляко. В кухнята винаги ги посрещаха с радост и ги хранеха добре. Арабела отдавна бе престанала да се кара на работещите в кухнята и да изисква спазване на определени правила в храненето на двата сетера. Те бяха много мили животни и всички ги обичаха и глезеха. Пък и купичка мляко от време на време нямаше да им навреди — движеха се достатъчно, за да изразходват обилната храна.
— Отиваме у семейство Барат — каза им тя, когато отвори входната врата. Кучетата размахаха дългите си опашки и се втурнаха напред. У семейство Барат бяха майка им и куп братя и сестри. Добра цел в този ранен час.
— Добро утро, Арабела.
Неочакваният поздрав я накара да спре на най-долното стъпало. Тя се обърна бавно. Какво правеше той тук толкова рано? Нали беше гражданин? В този час гражданите си лягаха, а не се появяваха така внезапно, за да я смутят. Грижливо фризиран, елегантно облечен в черно кадифе и сребърни дантели, перфектен във всички подробности., дори рапирата висеше на колана му.
Тя отговори на поздрава, без да се усмихне.
— Добро утро, ваша светлост.
Той се спусна с леки стъпки по стълбището.
— Нали се бяхме разбрали да се откажем от тези абсурдни формалности?
— Аз предпочитам да запазя официалното обръщение — отговори Арабела.
— О, така ли? — Той я огледа замислено и очевидно остана недоволен от небрежния кок на темето и босите крака в прости кожени сандали. — Личи ви.
— Моля да ме извините, сър — продължи Арабела, сякаш не бе чула последната забележка. — Трябва спешно да свърша нещо.
— О, тогава ще ви придружа, където отивате. — Той се усмихна благосклонно.
— Мис Елиът ви е приготвила закуска — възрази тя.
— О, аз вече закусих — отговори той със същата усмивка. — Много вкусно беше. Е, накъде сте се запътили?
— Имам работа, която не изисква придружител.
— Ако има нещо общо с имението, би трябвало да взема участие. — Усмивката му беше предизвикателна. Сивите очи гледаха пронизващо.
— Няма нищо общо с имота — заяви тя. Усещаше, че е паднала в капан. — Чисто лично е. Затова ви моля да ме извините. — И продължи напред.
— Ще дойда с вас, докъдето отивате. — Той я настигна с лекота. — Може би по пътя ще ми покажете граничните камъни на имота.
Арабела осъзна, че няма как да се отърве от него — освен ако не насъска кучетата, но те подскачаха весело около него и лаеха радостно, така че нямаше шанс. Той им хвърляше пръчки и те се втурваха да ги гонят. Не й оставаше нищо друго, освен да крачи мълчаливо и да се прави, че не го забелязва.
— Доколкото знам, сте прекарали един сезон в Лондон — заговори Джак.
Невъзможно беше да реагира с мълчание на този толкова нормален и разумен въпрос.
— Да, преди десет години. — Тя вдигна пръчката, която Борис бе оставил в краката й, и я хвърли надалеч.
