Джак си представи мазолестите ръце и черните нокти на Арабела и неволно се усмихна.
— Няма за какво да ти прощавам, Лили.
— Виждам, че си бесен. — Тя се усмихна с треперещи устни. — Толкова се радвах на новата ни среща. Толкова отдавна не сме били заедно… а сега… — Закръглените рамене се вдигнаха в жест, който съчетаваше извинение с чувственост. Джак видя движенията на гърдите й под дантеленото неглиже, но гледката изобщо не го развълнува.
Спомни си бегло някогашното привличане, но това беше всичко. Нямаше никакъв смисъл да остава тук по-дълго. Взе ръцете й и ги целуна.
— Ще говорим пак, Лили.
В следващия миг вече го нямаше. Тя чу стъпките му бързо да се отдалечават по коридора. След малко пристъпи към камината и скръсти ръце под гърдите. Нито за миг не беше помислила, че този брак по разум ще й отнеме любовника.
Когато разговаряха по този въпрос, той обясняваше съвсем естествено, че между тях нищо няма да се промени. Тя трябваше да види тази жена със собствените си очи, за да разбере дали е сериозна съперница… някаква си провинциалистка.
Лили провери как изглежда в огледалото над камината с рамка от позлатено дърво и остана доволна. Тенът й беше безупречен, очите й светеха небесносини. О, не, каза си сърдито тя, няма да търпя съперница. Днес беше допуснала няколко грешки. С Джак човек трябваше да се отнася много внимателно. Оттук нататък ще пипа с кадифени ръкавици. Открай време знаеше, че си е избрала труден любовник. Днес му бе показала желанието си. Желаеше го колкото с тялото, толкова и с ума си — финансовата му щедрост беше неоспорима.
Джак спря за малко пред къщата и вдъхна дълбоко свежия вечерен въздух. Макар че миришеше на въглища и на конски тор, той му се отрази благотворно. Крясъците на уличните търговци се смесваха с тракането на обковани с желязо колела и с пронизителните свиркания на скитниците, които обхождаха улиците. Градът беше шумен и миришеше ужасно, но все пак не на кръв, не се чуваше отмъстителен и триумфиращ рев от поредната глава на аристократ, паднала в коша под гилотината. Споменът го разтрепери и той се запита дали някога ще успее да го преодолее. Дали някога ще дойде денят, когато при мисълта за Шарлот няма да си представя кървави сцени? Денят, когато ще мисли за Арабела без сянката на Фредерик Лейси?
Огледа бегло фасадата на дома Уорт. Стъклата на прозорците блестяха, къщата беше прясно боядисана. Свежа е като бузите на Лили, помисли си с лек смях.
Проклятие! Имаше чувството, че е бил изтръгнат от корените си. Лили го възхищаваше, доскоро се наслаждаваше на тялото й и с удоволствие плащаше дълговете й на карти до последното пени. Защо днес се чувстваше съвсем различно? Изкусността и блясъкът на връзката им бяха загубили привлекателната си сила.
— Здравейте, Сен Жюл, чух, че сте се върнали в Лондон.
Дружелюбният поздрав го изтръгна от мрачните размишления. Джак се стегна и отправи любезна усмивка към граф Уорт, който идваше от конюшните зад къщата.
— Бях в Ричмонд — съобщи Уорт. — Чудесен ден за езда. За малко да се върна по тъмно — толкова приятно беше.
— Да, денят наистина е великолепен. — Джак се поклони церемониално. — Как се чувствате иначе, Уорт?
— О, чудесно. — Граф Уорт размаха камшика за езда. — Вероятно сте дошли да се видите със съпругата ми? — Нищо в изражението му не издаваше, че знае какво се разиграва под покрива на къщата му.
— Да — отговори просто Джак. — Лейди Уорт ме увери, че се чувства чудесно. — Сети се, че Уорт имаше наследници, и попита как са. Въпрос, който никога не би задал на Лили. Тя беше напълно лишена от майчински инстинкти.
За разлика от нея съпругът й беше добър баща и не криеше, че се радва на децата си. Изражението му веднага омекна.
— О, малките са прекрасни! Розови като ябълки и здрави като малки кученца. Благодаря, че попитахте. Малкият Джорджи докарва гувернантката до отчаяние… Страхотно хлапе.
— Радвам се да го чуя — рече Джак и се обърна да си върви, но граф Уорт още не беше свършил.
— Както чух, сте се върнали в Лондон с млада съпруга, драги? — Лицето му грейна. — Желая ви щастие. Сестрата на Дънстън, ако не се лъжа?
— Лейди Арабела, да. — Под топлината на граф Уорт се усещаше доброжелателство. Този мъж не беше и наполовина умен колкото жена си, но и той бе забелязал, че има връзка между самоубийството на Дънстън и женитбата на несъщата му сестра за мъжа, който го бе тласнал към смъртта.
— Да… бях забравил името й. Запознахме се, когато беше сезонът й в Лондон. Мило момиче… Сигурен съм, че сте направили добър избор, Фортескю. — Все още сияещ, граф Уорт се поклони и се запъти към вратата на дома си.
Джак се отдалечи, размахвайки бастуна си. Сети се, че Уорт се държи така доброжелателно, защото се надява любовникът на жена му да посвети вниманието си на собствената си съпруга, а не на неговата. Идеята беше абсолютно разумна. И имаше всички основания да се осъществи.
За свое учудване той забеляза, че е стигнал до къщата си на Кавендиш Скуеър. Беше толкова потънал в мислите си, че не бе забелязал накъде върви. Смяташе да прекара вечерта в „Брокс“, но явно съдбата бе решила друго.
Със самоиронично поклащане на главата изкачи стълбите до входната врата, която се отвори, преди да е почукал.
— В оранжерията ли е нейна светлост, Тидмут? — попита херцогът, докато сваляше шапката и ръкавиците си.
— Не, ваша светлост. Прекара там два часа в грижи за цветята си, а после изведе кучетата — отговори икономът, физиономията му отново изразяваше неодобрение. Джак смръщи чело.
— Къде отиде?
— Нейна светлост излезе сама… с кучетата, естествено. — Неодобрението се засили.
— Разбирам. Дайте ми шапката и ръкавиците, Тидмут.
— Да, ваша светлост. — Достойният иконом се поклони.
— Кога излезе? — Джак нахлузи кожените ръкавици.
— Преди около час, ваша светлост. — Тидмут му отвори вратата и го пропусна да излезе.
Джак обиколи площада, питайки се накъде е тръгнала жена му. Към парка, разбира се, но по коя улица? Вече беше почти тъмно, уличните пазачи обикаляха със запалени факли. Нощем паркът беше опасен — в някои гористи части дори денем, — а той не беше сигурен дали Оскар и Борис са достатъчно добра охрана. Въпреки дивия вид и убедителното ръмжене, когато бяха възбудени, той не можеше да се отърве от подозрението, че под застрашителната фасада са меки и добри.
Не само паркът е опасен нощем, размишляваше той с гняв, подхранван от страха. Улиците не бяха подходящо място за самотна и видимо заможна жена. Арабела беше заплашена от смъртна опасност! Защо си въобразяваше, че в Лондон може да се държи като в родното си село? Крачките му се ускориха, гневът прерасна в ярост. Зави по една улица и я видя в далечината. Кучетата го усетиха отдалече, разлаяха се възбудено и се втурнаха насреща му, за да го поздравят.
— На място — заповяда остро той, когато скочиха да оближат лицето му. — Арабела, какви са тези глупости?
Арабела, която беше тичала с кучетата, спря задъхано на метър от него. Бузите й бяха зачервени от студения въздух, косата разрошена от вятъра — от прическата на мосю Кристоф бе останал само спомен.
— Излязох на разходка — отговори просто тя. — Кучетата не могат да излизат сами, някой трябва да ги извежда два пъти дневно. Бяхме в парка.
— Не знаеш ли, че не бива да излизаш без придружител? — Облекчението увеличи гнева му.
— Нали кучетата са с мен? — Очевидният му гняв я учуди. — Те няма да допуснат никой да ме доближи.
