панделка. Фризурата изглеждаше много елегантна и правеше главата на Арабела малка и кръгла.
— Подстрижката допуска различни варианти — обясни фризьорът. — Възможно е къдриците да се спуснат над ушите или…
— О, сигурна съм, че камериерката ми ще измисли и други форми — прекъсна го бързо Арабела, защото той изглеждаше така, сякаш ще развали фризурата и ще започне да показва друг вариант. — Много ми харесва, мосю Кристоф. Много ви благодаря. За днес стига.
Фризьорът се поклони разочаровано и отстъпи настрана. Мадам Селест се покашля и излезе напред.
— Има още нещо, мадам.
Защо не се обърна първо към Джак, изненада се Арабела. Явно и той беше на същото мнение, защото се обърна с интерес към жената.
— Да, мадам…
— Става въпрос за придворния тоалет, ваша светлост. За мен ще бъде чест… — И го погледна с молба и надежда.
— А, да, придворния тоалет… — Джак помисли малко и реши: — Мисля, че няма защо да бързаме. Първо направете новите рокли, после ще мислим.
Двете шивачки се натовариха с топовете плат и се сбогуваха с дълбок поклон.
— Придворен тоалет? — повтори изненадано Арабела. — Аз пък си мислех, че заклетите виги нямат място в кралския двор.
— О, само почакай. Кралица Шарлот ще те приеме в частния си салон — отговори сухо Джак. — Непременно ще поиска да сложи върху теб своя печат за качество… или да те лиши от него — добави глухо и се обърна към последната дама, която седеше сред планина от кутии за шапки. — Дайте да видим какво сте донесли — заповяда той енергично.
Според мен не е редно да крия толкова елегантна прическа под шапка — възрази Арабела и самодоволно приглади къдричките на тила си.
— О, уверявам ви, ваша светлост, че моите шапки ще ви стоят много добре — заяви бързо модистката и отвори първата кутия. — Ето… възхитително творение.
Първата шапка беше огромна като колело на каруца, изработена от коприна и дантела.
— Всемогъщи боже! — извика Арабела. — Нужно ли беше да я украсите с цяла овощна градина? — Попипа една восъчна ябълка и направи гримаса. — Все ми е едно какво мислят хората и дали това е последният писък на модата — аз няма да нося такива шапки. Те са като за Лавиния Олсъп.
Джак избухна в смях. Модистката го изгледа объркано и прибра шапката в кутията.
— Може би ваша светлост ще предпочете този модел? — И показа голяма шапка с широка периферия, украсена с щраусови пера и цветя, която не беше толкова ужасяваща.
— Да, тази е добра — кимна Джак. — Няма да подхожда на сегашната ти фризура, но когато носиш косата си пусната, ще изглежда възхитително на главата ти.
— Мисля, че присъствието ми тук вече не е необходимо — отзова се остро Арабела.
— Може би нейна светлост предпочита по-големи шапки — намеси се бързо модистката, уплашена, че много бързо ще я отпратят. — Ще ви покажа най-новите модели.
В следващата кутия имаше голяма копринена шапка с повдигната периферия, украсена единствено с широка панделка.
— Това е много по-добре — каза Арабела и погледна въпросително Джак, който кимна. — Е, стига толкова. — Изправи се и заяви твърдо: — Две шапки са достатъчни. Благодаря, че ми отделихте време. — И освободи модистката с учтива усмивка.
— Според мен две шапки изобщо не са достатъчни — възрази Джак, развеселен и ядосан едновременно. — Ще ти трябва поне една сламена шапка.
— Много добре, ваша светлост. И аз исках да предложа същото. — Облекчена, жената отвори няколко кутии и им показа сламени шапки с панделки в различни цветове.
Арабела кимна примирено и предостави избора на мъжа си. Джак явно знаеше какво прави. Или поне знаеше точно какво иска. Тя не можеше да си представи, че ще има случай да облече и половината от поръчаните неща. Но ако наистина щеше да предизвика революция с появата си в елегантния свят, тя беше готова да предостави избора на своя съпруг и господар.
11
Мина половин час, докато шапкарката най-сетне се оттегли.
— Слава богу, приключихме! — зарадва се Арабела.
Джак я погледна с леко смръщено чело.
— Наистина ли тези неща не те интересуват, скъпа?
Тя вдигна рамене.
— Естествено, че не ме интересуват. Това важно ли е за теб?
Той не отговори, само продължи да я гледа замислено, сложил два пръста на устата си. После разтърси глава, сякаш искаше да забрави темата.
Арабела отиде при него и сложи ръце на раменете му.
— Не би било зле да завършим онова, което започнахме. — Помилва го по главата и зарови пръсти в белия кичур над челото, който я възхищаваше.
Джак я хвана здраво за талията и я целуна по устата. После колебливо посегна към ръцете й, свали ги от раменете си и ги задържа.
— Не сега, Арабела. Трябва да изляза.
Погледът му се бе променил. Топлината и хуморът, които допреди малко светеха в зениците му, бяха изчезнали. В хладните сиви дълбини не личеше дори една искра желание.
— Излизаш? — Въпросът й прозвуча изненадано и разочаровано. Съзнаваше, че прави грешка, но не можа да се удържи. — Но ти не беше у дома цялата сутрин!
Погледът му стана непроницаем. Той пусна ръцете й и отстъпи крачка назад.
— Трябва да посетя някои приятели — обясни спокойно и равнодушно. — Освен това имам да уредя някои делови проблеми. Дълго време ме нямаше.
— Да, естествено — отговори тя също така спокойно. — Ще те видя ли на вечеря?
— Мисля, че не — отговори той и се запъти към вратата на спалнята си. — Ще вечерям в „Брокс“ и ще играя до късно.
— Много добре. И без това имах намерение да посветя вечерта на орхидеите в новата оранжерия. — В гласа й не личеше ни най-малко вълнение.
— Ако не си заспала, ще дойда при теб, като се върна. — На вратата той се обърна още веднъж, усмихна й се и й пожела хубава вечер.
Арабела остана насред помещението, загледана във вратата. Той отиваше при любовницата си. Беше абсолютно сигурна в това. Знаеше, че не може да предприеме нищо, че няма право да възрази — нали беше заявила съгласието си той да продължи връзката си, без тя да се намесва.
Но защо, защо толкова скоро? Бяха пристигнали в Лондон преди по-малко от двайсет и четири часа. Сега й стана ясно, че дълбоко в сърцето си беше таила надежда Джак да се задоволи със страстта в брака им.
Арабела поклати глава. Ама че глупачка беше! Наивка и глупачка. Край на това. От днес нататък няма да проявява дори най-малък интерес към заниманията му през деня. Няма дори да му намеква, че би искала да прекарва повече време с него. Да прави каквото си иска.
Джак отиде до ъгъла на Кавендиш Плейс и нае носилка.
— Монт Стрийт — нареди на носачите. Облегна се назад и с мрачно лице сложи ръка върху дръжката на рапирата. Нямаше никакво желание да посети Лили точно днес. Но простата учтивост…и лоялността изискваха да не я оставя в неведение. Беше й писал за женитбата си, без да съобщава подробности. Тя сигурно знаеше, че се е върнал в Лондон — след появата му в „Брокс“ всички знаеха, — и го очакваше.
Носачите спряха пред висока къща с двоен фронтон. Тежки железни перила заграждаха късото
