След шестнайсет часа на игралната маса Фокс изглеждаше ужасно — с хлътнали бузи и зачервени очи, със замъглен поглед. Яркочервената перука не допринасяше с нищо за разкрасяването му. Позна Джак едва когато той се приближи.
— О, Джак, скъпи! — Размаха ръка за поздрав и се олюля. — Радвам се, че отново си тук.
— Както виждаш. — Херцогът направи поклон. — А ти изглеждаш дяволски зле. Колко изгуби миналата нощ?
— Малко над десет хиляди — отговори с надебелял език Фокс. — Вече не помня точно. — Примигна и рече: — Дявол да го вземе, вече е светло. — Махна на минаващия келнер и взе чаша вино от таблата.
— Вече е следобед — уточни Джак. — Къде е Уелският принц? Толкова дълго ме нямаше, че не знам нищо за него.
— Замина за Брауншвайг, за да види принцесата — отговори Фокс и изпразни чашата на един дъх. — Май ще има сватба. — Кръвясалите му очи изведнъж светнаха. — Хората говорят, че и ти си се оженил! Има ли нещо вярно, Джак? Според мен са глупости.
Джак изкриви лице.
— Защо всички ми казват, че слуховете за моята женитба са глупости? Наистина ли ми се носи славата на закоравял ерген?
Фокс зяпна смаяно.
— Не може да бъде, Джак! Кажи, че не е вярно!
Джак се поклони отново.
— Вярно е, приятелю. Един ден всеки мъж трябва да се ожени и аз го направих.
— Ти… женен мъж? — Фокс се опули. — И коя е тя? — Като чу името, очите му се присвиха. — Сестрата на Дънстън? — повтори замислено. — Е, желая ти щастие. Някой ден трябва да посетя нейна светлост.
— След около седмица — отговори Джак. — Смятам да представя жена си в обществото, когато аз реша.
Направи лек поклон и се отдалечи. Обиколи салоните, поздрави познатите и скоро целият клуб знаеше за женитбата му. До вечерта щеше да узнае цял Лондон и през следващите дни всички господа и дами щяха да говорят само за това. Когато дукеса Сен Жюл се появи на сцената, всички ще бъдат подготвени, каза си доволно той.
След известно време и няколко леки игри Джак Фортескю излезе от клуба и тръгна по Пикадили. Отби се в няколко магазина и накрая се насочи към Фортескю Хаус на Кавендиш Скуеър. Двамата с Арабела бяха пристигнали в Лондон предишния ден. В къщата имаше постоянен персонал и изненадващата поява на херцога и херцогинята не бе предизвикала объркване и хаос.
— Ваша светлост. — Икономът се поклони и пое цилиндъра и бастуна със сребърна дръжка.
— Къде е херцогинята, Тидмут?
— Нейна светлост надзирава разтоварването на някакви цветя — съобщи сковано икономът и Джак веднага разбра, че според Тидмут подобна дейност е крайно неподходяща за една херцогиня. Онова, което в провинцията беше съвсем естествено, в Лондон се смяташе за неприлично. — В новата оранжерия. Нейна светлост заяви, че помещението не е съвсем подходящо за цветята и нареди да повикаме Марш.
— О, разбирам. — Джак свали ръкавиците от сърнешка кожа и попита: — Вероятно Марш е успял да разсее съмненията на нейна светлост?
Тидмут се поклони и пое ръкавиците.
— Нямам представа. Нейна светлост и Марш са още в оранжерията.
Джак кимна и леко се намръщи. Архитектът Марш бе получил поръчение да проектира и изгради оранжерия за орхидеите на Арабела. Цветята пътуваха с тях, опаковани по-грижливо от деца. Защо ли построената по всички правила оранжерия не отговаряше на изискванията на Арабела?
Без да бърза, той се запъти към новата постройка. Борис и Оскар, които бързо свикваха с новия си дом, го поздравиха с радостен лай. Той ги почеса разсеяно зад ушите и те дадоха израз на възторга си, като навириха опашки и вдигнаха предните си лапи на гърдите му.
— Долу! — заповяда сърдито той. — Досега не бях срещал толкова лошо възпитани кучета. Трябваше да ги научиш на маниери, Арабела.
Съпругата му, която беше коленичила със загрижено изражение пред един сандък, вдигна глава.
— Развълнувани са. Всичко е ново за тях. Иначе се държат много прилично.
— Забравяш, че вече знам какви са — отбеляза все така остро той. — Чух, че имаш проблеми.
— О, да, и то сериозни. — Арабела се изправи и приглади прашните си поли. — Решетката, проектирана от Марш, е на място, където не пада утринно слънце. Поставена е там, където по обед падат най-силните слънчеви лъчи, а орхидеите не понасят ярко слънце. Нужна им е сянка. Сигурна съм, че му казах къде точно да я постави. Ти му изпрати подробни указания, помниш ли?
— Извинете ме, ваша светлост. — Марш изглеждаше и уплашен, и сърдит. Облечен в типичния за гилдията му черен жакет и бричове, той въртеше смутено тривърхата шапка между пръстите си. — Не съм получил такива указания.
— Вината е моя, Марш — каза Джак с успокояваща усмивка. — Сигурен съм, че ще направите необходимите промени.
— О, да, ваша светлост, без проблеми. Обаче нейна светлост иска веднага да засади цветята, а аз имам нужда от няколко часа, докато преместя решетката на подходящото място.
— Тогава цветята трябва да почакат — реши херцогът.
— Но, Джак… — започна Арабела.
Знаейки, че когато става въпрос за орхидеите, жена му може да бъде крайно неразумна, херцогът я прекъсна решително:
— Мила моя, няма как да се направи нещо невъзможно, нали? Няма нищо лошо, ако орхидеите ти останат още няколко часа в опаковките. Предлагам да оставим Марш и хората му да работят спокойно.
Арабела се намръщи. Бе решила да пресади скъпоценните орхидеи до вечерта и това забавяне с няколко часа я изнервяше.
— Е, щом не може другояче… — В гласа й звънна гняв.
— Сигурна съм, че някои растения ще загинат.
— Ще побързаме, ваша светлост — опита се да я успокои Марш. — Ще повикам шестима работници и до края на следобеда ще свършим. Готови сме и да пресадим растенията.
— Не, в никакъв случай! — Гласът на Арабела стана пронизителен. — Това не са цветя, а орхидеи.
— Как да не са цветя? — промърмори Марш и се огледа смутено.
— Добре де, може да ги наричате и цветя — призна Арабела. — Но имайте предвид, че са много редки. Не искам никой да ги докосва. Ако трябва да преместите някой сандък, отнасяйте се с него като с крехък порцелан. Шокът убива орхидеите!
— Разбира се, мадам. — Марш огледа замислено сандъците с орхидеи. Беше наясно, че това не са обикновени хризантеми или нарциси, но все пак бяха цветя, а цветята не умираха от шок.
— Хайде, Арабела, имаме работа — каза Джак и хвана ръката й.
— Трябва да остана тук — възпротиви се тя. — Трябва да следя как върви работата.
— Не, не трябва. Само ще пречиш на работниците. Марш си знае работата. Остави го да работи спокойно.
— Какво значи
— Ще видиш. — Джак говореше сериозно, но Арабела усети, че мъжът й е развеселен.
— Вече се запознах с персонала — продължи тя. — Обсъдих менюто с Алфонс и проблемите на прислугата с Тидмут. Беки и Луис разопаковаха багажа, без да се скарат, макар че по едно време Беки беше готова да го цапне с нещо по главата. За щастие успях да се намеся навреме. Какво друго имам да правя?
— Ти, скъпа, си задачата, която ми предстои да реша — отвърна Джак и я поведе по извитата стълба. — И ако ми позволиш, искам да ти напомня, че една херцогиня не се меси в работите на персонала, не се занимава със съставянето на менюто и с воденето на домакинството. Имаме френски готвач и отличен иконом. Скоро ще установиш, че Тидмут организира всичко превъзходно.
Арабела спря на средата на стълбата и издърпа ръката си. Погледна го с присвити очи и Джак за
