пореден път се възхити на златните искри в зениците й.
— Ако позволите, сър, ще ви напомня, че аз съм господарка на този дом и нямам никакво намерение да изпусна юздите от ръцете си. Ще водя домакинството според моите представи. Изобщо не ме е грижа какво правят херцогините. Десет години управлявах голямо домакинство и още по-голямо имение, и то много успешно. Ако твоят персонал не е доволен от методите ми, не задържам никого. Те си отиват, аз оставам. — След това решително изказване тя се врътна и забърза нагоре по стълбата, следвана от кучетата.
Джак не я последва веднага. Не можеше да оспори, че тя е експерт в тези неща, но явно не разбираше, че няма да й остане време за подобни баналности. Тя беше неговата херцогиня и трябваше да заеме подобаващо място в обществото. Не можеше да очаква светът да се приспособи към своенравието й, както правеше мъжът й.
Сега не беше подходящият момент да се кара с нея, затова не каза нищо, просто я последва по стълбището. Апартаментът на Арабела се състоеше от спалня, гардеробна и будоар. Просторната спалня беше обзаведена с мека мебел, която позволяваше на херцогинята да приема посетители по време на утринния си тоалет, но Арабела нямаше никакво намерение да се подчини на модата и да приема добри приятели по долна риза и неглиже, докато я фризират и избира тоалет за деня. Само мисълта за това я отвращаваше.
Арабела влезе в будоара си и спря стъписано. Стаята беше пълна с хора, по пода бяха нахвърляни кутии за шапки и топове плат. Борис и Оскар заръмжаха.
— Какво, по дяволите… — изсъска тя и млъкна.
— Ваша светлост. Каква чест. — Тънък мъж с жилетка на райета, розов костюм и напудрена перука излезе напред и се поклони дълбоко, без да сваля бдителен поглед от кучетата. — Каква чест, че ми позволихте да ви предложа услугите си.
Арабела погледна въпросително през рамо.
— Влез в спалнята си, за да ти обясня — рече Джак, кимна на хората в будоара и насочи жена си към свързващата врата, която решително затвори пред кучетата.
— Какво става тук, Джак? Какви са тези хора?
— Сега ще разбереш. — Той разпери ръце и започна да брои на пръсти: — Две шивачки, една модистка — най-добрата в Лондон — и мосю Кристоф, който прави чудеса с женските коси. — Наведе се и целуна ъгълчето на устата й, сложи ръка на тила й и я задържа. — Спомни си какво ти казах: че смятам да се заема с новия ти гардероб! — Езикът му се плъзна по устните към кранчето на ухото й.
Арабела се засмя и се изплъзна от ръката му в напразен опит да избегне милувката, която изпращаше стрели на възбуда по цялото й тяло.
— Аз пък си мислех, че предпочиташ да ме събличаш — пошепна тя и извърна глава.
— Това също — отговори той, хвана по-здраво главата й и продължи да целува ухото.
— Защо не им кажеш, че днес няма да правим нищо? — предложи тя и се остави в ръцете му.
— Не мога. — Той я помилва отново и се отдръпна. — Както съм ти казвал, радостното очакване увеличава удоволствието.
Огледа я внимателно и възмутено поклати глава. Светлосинята памучна рокля беше цялата на петна, шалчето на шията беше разместено, косата й висеше на кичури.
— Трябва веднага да те оправим. — Взе ръцете й, обърна ги и огледа неодобрително замърсените длани и мръсотията под ноктите. — От днес нататък ще носиш ръкавици, докато работиш в градината, ясно ли е?
Арабела огледа разкаяно ръцете си.
— Мразя ръкавици. Растенията не усещат ръцете ми.
— Можеш да разговаряш с тях — посъветва я той и започна да разкопчава роклята и.
— Правя го. Но защо искаш да ми свалиш роклята?
— Защото ти предстои проба за новите тоалети — обясни търпеливо Джак. — Шивачките ще ти вземат мярка и ще изберат цветовете. Затова трябва да си само по риза.
— Не мога да пробвам шапки само по риза — възрази тя и остави роклята да се свлече на пода. — Нали каза, че си поканил най-добрата модистка в града?
— Точно така. Но при шапките се гледа косата. Не е важно с какво си облечена. — Той наля вода в легена на масичката. — Измий си ръцете.
Арабела го послуша. Изми се със сапун и изчетка ноктите си. Радваше се, че Джак ще избира вместо нея. Тя не знаеше нищо за новата мода, не я интересуваше. Ала щом й предстоеше да заеме мястото си в елегантното общество на Лондон, трябваше да го направи по най-добрия начин.
— Моля те само за едно — каза тя, докато навличаше лек халат. — Твърдо отказвам да сложа пудра или да нося перука.
— Това означава да прикриваш естествените си предимства — кимна сериозно той. — Не бих ти позволил, дори да искаш.
Арабела стегна колана си и го погледна предизвикателно. Желанието й да предостави на мъжа си последната дума по въпросите на модата изведнъж изчезна.
— Съгласна съм да приема съвета ви, сър, но не и заповеди.
— Не виждам разликата.
— Тогава сте слепец, сър — отговори тя напълно спокойно. Джак я погледна и тя видя опасните искри в сивите очи, но не пожела да отстъпи. Херцогът си каза, че може да й се скара, че може също да раздуха въпроса с персонала, че дори е задължен да го направи. Тя беше негова жена. Негова собственост. Затова сега бях тук, в тази спалня. Не той трябваше да отстъпи. Нямаше никакво намерение да изпълнява капризите й. Имаше пълното право да я прати обратно в Кент и тя беше длъжна да се подчини безпрекословно. Брачният договор й осигуряваше известна финансова независимост, но това не гарантираше място до съпруга й.
Точно сега обаче не искаше да се кара с нея. Все още не беше готов.
— Хайде да не се караме за значението на думите. — Сложи ръка на рамото й и я поведе обратно към будоара. — Но никога не забравяй, че си моя жена, Арабела — пошепна в ухото й.
По гърба й пробягаха тръпки, раменете й се сковаха, но тя премълча напиращия на устните и гневен отговор.
Арабела влезе в будоара си и се отпусна на един шезлонг. Две шивачки веднага се нахвърлиха върху нея и започнаха да сипят предложения с надеждата да спечелят херцогинята като клиентка. Показаха й най-различни платове — дамаска, тафта, муселин, на райета, на цветя, избродирани и едноцветни.
— Това е по най-новата мода, ваша светлост, миналата седмица нейна светлост дукеса Девоншир го показа за първи път в Карлтън Хаус — обяви триумфално мадам Елизабет и показа рокля от златна материя върху фуста, обшита със сребро.
— Това не — възрази спокойно Джак.
— Защо? — попита изненадано Арабела, впечатлена от луксозната рокля.
— Защото твоята фигура е по-подходяща за новия стил. Кринолините и корсетите са минало… освен в двора, естествено. — Той стоеше с гръб към камината, където бе запален огън, за да гони октомврийския студ.
— О, не, ваша светлост — възпротиви се мадам Елизабет — Самата дукеса Девоншир…
— Нейна светлост дукеса Сен Жюл ще се облича в новия стил на Директорията — заяви твърдо херцогът.
В стаята се възцари тишина. Двете шивачки се изправиха пред клиентката си и я измериха с внимателни
