Арабела скочи от леглото като изстреляна. Изрита го в колянната ямка, той се просна по гръб и чашата с рубиненочервено порто изхвърча от ръката му.
— Никакви игри — изсъска тя и го възседна. — Ако Мег дойде в тази къща, то ще е като моя сестра.
Трябваше ли да изхабиш хубавото порто, за да ми изясниш становището си? — попита недоволно Джак. — Сега ще трябва да спим в моето легло.
Няма да е за първи път. — Тя се сгуши в него и притисна глава до гърдите му. Целуна устните му и усети вкус на порто. — Трябва незабавно да пишеш на сър Марк. Моля те, Джак. Той не приема моята покана.
— А ти имаш нужда от приятелката си. — Наполовина въпрос, наполовина твърдение.
— Да — отвърна решително тя. — Тук няма никой, който би могъл да заеме нейното място.
Той плъзна ръка по гърба й и обхвана твърдото задниче под тънката нощница.
— Никой ли?
— Ти си имаш своето място — отговори честно тя. — Мег също.
— Утре ще му пиша — обеща Джак и мушна ръка под нощницата й.
В един влажен следобед след седмица Джак влезе в дома си и изтърси дъждовните капки от цилиндъра си. Спря в залата и се заслуша изненадан във възбудения разговор, който долиташе от салона. Ако се съдеше по езика, Арабела пак беше събрала френски емигранти. Не й трябваше много време, докато си създаде свой кръг, помисли си Джак и лицето му се затвори, фактът, че елитът на вигите се срещаше в салона и на трапезата й, беше съвсем естествен, защото мъжът й беше едно от водещите личности в този кръг. Ала пламенната отдаденост, с която се грижеше за емигрантската общност, нямаше нищо общо с него.
Тъкмо тази отдаденост го безпокоеше. Тя събираше дарения, умоляваше познатите си да наемат на работа емигранти. Осигуряваше на французите работа и медицинска помощ. Със сигурност им помагаше щедро и от собствените си средства. Нарастващата общност от нещастни бегълци беше заела мястото на арендаторите, за които се бе грижила в Кент. Макар да се тревожеше от честите й отивания в бедняшките квартали, той разбираше, че тя има нужда да го прави. Онова, което не разбираше, беше отдадеността, с която се посвещаваше на аристократичните изгнаници.
Тези хора, които се стичаха в салона му, оплакваха участта си, описваха ужасите в родината си, укоряваха негостоприемните англичани — явно от тях се очакваше да ги приемат с отворени обятия и да ги снабдяват с всичко необходимо — го изпълваха с горчивина и отвращение. Те бяха успели да се спасят, докато хиляди като тях бяха станали жертва на гилотината. Бежанците бяха загубили привилегиите си, но бяха живи и дишаха въздуха на свободна страна. Въпреки това не преставаха да охкат и да се оплакват.
Докато той виждаше кървавата баня в двора на Ла Форс — претоварените с тела каруци, кървавото острие на гилотината, те виждаха само красивите си дворци в ръцете на простолюдието, елегантните парижки палати в руини. Болката от загубата на богатство, земи, скъпоценности и привилегии им пречеше да мислят за онези, които бяха останали във Франция и бяха платили с живота си.
Да, той знаеше, че това не се отнася до всички. Много емигранти работеха неуморно, за да помогнат на сънародниците си да избягат. Въпреки това му беше непоносимо, че те са живи, а Шарлот вече я няма.
Тъй като не би понесъл да стои в едно помещение с тях, той се запъти тихо към стълбата, надявайки се да избяга от неприятната ситуация. Тъкмо когато сложи крак на първото стъпало, кучетата изскочиха с радостен лай от салона и се втурнаха да го поздравят.
— Махайте се оттук, дяволи такива — изсъска той и ги отблъсна гневно. — Не разбирам защо си мислите, че и аз се радвам да ви видя както вие. Да знаете, че не мога да ви понасям.
Двете кучета го погледнаха едновременно и той беше готов да се закълне, че се хилят насреща му. В очите им светеше обожание.
— Знаех си, че си ти — каза Арабела от вратата на салона. — Никой друг не бива удостояван с толкова бурно посрещане.
— Не знам защо са си въобразили, че ги харесвам — промърмори Джак и изтърси праха от жакета си. — Вече би трябвало да са разбрали, че се лъжат.
Тя се усмихна подигравателно и наклони глава.
— Нито за миг не можеш да ги заблудиш. Не искаш ли да поздравиш гостите ни? Маркиз дьо Фронтенак няколко пъти попита за теб.
Джак не можеше да откаже да поздрави гости в дома си.
— Исках да се преоблека — обясни сърдито той и се обърна. — Но мога и така. — И я последва в салона.
Арабела наля чай на група дами в ъгъла на салона и наостри уши да чуе какво говореше съпругът й с Фронтенак. Присъствието на Джак не й позволяваше да продължи тайните си разследвания за съдбата на виконт и виконтеса дьо Вилфранш. Досега бе разбрала, че контът е бил екзекутиран преди две години, а жена му, сестрата на Джак, е изчезнала. Никой не знаеше дали името й е било в някой от списъците с екзекутирани, които революционните трибунали публикуваха всеки ден. Но при кървавата баня във Франция това не беше учудващо. Шарлот можеше да е загинала на гилотината или да е умряла в някой затвор.
Въпреки това Арабела беше убедена, че не само Джак знае всичко за съдбата на сестра си. Че има и други хора, които могат да й кажат истината. Истина, която представляваше ключ към тайните на мъжа й.
Шум в преддверието предизвика пълна тишина в препълнения салон. На прага застана Тидмут и съобщи тържествено:
— Техни кралски височества принцът и принцесата на Уелс. — Поклонът му беше почти до коленете.
Мъже и жени се надигнаха, направиха реверанси, поклониха се, произнесоха почтителни поздравителни фрази. Принцът влезе важно, изпъчил корем, младата му жена ситнеше след него. Макар да влезе с вдигната глава, на бузите й горяха две червени петна. Арабела усети как в сърцето й се надигна гняв. Джордж се държеше като дивак. Първоначалната й преценка за него беше абсолютно правилна. Да, понякога беше остроумен и интелигентен, но преди всичко беше своенравен и арогантен и не беше способен на самокритичност. Нямаше никакво право да се отнася така неуважително към жена си.
Тя излезе напред и поздрави:
— Добре дошли, сър, добре дошли, мадам. — Усмихна се на принцесата и попита: — Желаете ли чай?
— По дяволите, не, мадам — изгърмя принцът. — Червено вино… Джак, скъпи мой, нека донесат една бутилка от най-доброто.
— Разбира се, сър — отвърна равнодушно херцогът и махна на иконома. — Тидмут, бутилка от реколта осемдесет и три.
Все така усмихната, Арабела повтори въпроса си към принцесата:
— Желаете ли чай, мадам?
— Благодаря, лейди Арабела. — Каролина се усмихна царствено и в същото време благодарно. Седна на посоченото й място и пое чашката. Говореше английски много добре, на френски малко се запъваше, но постепенно разговорът между дамите се оживи. Най-новата мода, операта, раждането на сина на пруския крал…
Арабела седеше сред дамите и се правеше, че се интересува от разговора. Наливаше чай, от време на време казваше по нещо, но се ограничаваше в усилията си принцесата да се чувства добре. Каролина често-често поглеждаше към съпруга си, който пиеше и се смееше и оживено разговаряше с херцог Сен Жюл и групата политически активни французи.
— Лейди Джърси, ваша светлост — съобщи Тидмут и Арабела за миг загуби дар слово.
Принцесата пребледня. Появата на любовницата на съпруга й беше недопустима дързост. Принцът веднага се обърна към вратата със сияеща усмивка.
