кръстоса крака и кимна доволно към блестящите си токи, след което каза:
— С какво мога да услужа на милейди? Бъдете уверена, че ще направя всичко по силите си. — И се усмихна сияещо.
Арабела реши да не губи време.
— Пристигнах в Париж, повикана от безкрайно неприятна юридическа заблуда, сър. Най-добрата ми приятелка е затворена в Льо Шатле. — Усмивката й показа разбиране към неизбежните грешки по време на велики събития като революцията.
— Разбирам — кимна сериозно Форе. — Много е жалко, че подобни неща продължават да се случват — вече съм запознат с няколко такива случая. Предполагам, че знаете номера на затворничката?
— 1568.
Той записа грижливо номера в бележника си и кимна с разбиране.
— Доколкото разбирам, става въпрос за дама от добро семейство? — попита предпазливо. — Вероятно ви е ясно, че това усложнява нещата.
— О, аз не желая да превишавате пълномощията си, метр Форе — увери го с усмивка тя. Наведе се и сложи ръка върху неговата. — Моля ви, сър, направете, каквото можете, за да поправите сторената грешка. Моята приятелка — официалното й име е виконтеса Сеймур — не е французойка. Съпругът й, бедният виконт, бе екзекутиран. — Някак си успя да му покаже, че одобрява екзекуциите. — Но жена му… вдовицата му… тя не е виновна в нищо. — И се отдръпна, без да откъсва умолителен поглед от лицето му.
Метр Форе поглади гладката си розова брадичка. Очичките му почти се губеха в грубите черти.
— Наистина е много жалко, когато една невинна чужденка попада в хаоса на революцията, която изобщо не я засяга. Но пак повтарям, лейди Дънстън, много е трудно да се издейства освобождаването на една аристократка.
— Трудно, но не невъзможно, надявам се — отговори тя и извади торбичката. Звънът на монетите отекна в стаята като църковна камбана. — Помислих си, че ще е скъпо — продължи тя и го погледна с честна, открита усмивка.
— Много скъпо, милейди. — Форе отново поглади брадичката си. — Имам добър приятел в префектурата и ще се опитам да го убедя, че трябва да освободи затворничка номер 1568.
— Можете да бъдете уверен в моята вечна благодарност, сър. — Арабела леко повдигна торбичката и я пусна отново в скута си. Форе я следеше с жаден поглед. Протегна безмълвно ръка и тя сложи торбичката на дланта му.
Той премери тежестта й и се опита да прецени колко пари му дават. Стана, промърмори нещо неразбираемо, и излезе от стаята.
Арабела седеше и чакаше с лудо биещо сърце. Нищо не можеше да направи, ако той задържи парите и не изпълни молбата й. Вярно, приятелите на Джак щяха да разпространят случая из цял Париж и Форе щеше да изгуби всички по-нататъшни сделки от този род, а той беше направил кариера и пари именно като посредник. Точно така, каза си Арабела, той не е постигнал сегашната си позиция с кражби и измами, а само с корупция — ако това изобщо беше някакво различие. Пръстите й нервно опипваха сапфирените обици.
Форе се върна след десет минути. Без торбичката. В ръка стискаше пергамент, на лицето му грееше доволна усмивка.
— Е, милейди, обърнахте се към точния човек — заяви бодро. — Нося ви заповед с незабавно действие за освобождаването на затворничка номер 1568 от Льо Шатле.
Арабела се изправи.
— Нямам думи да изкажа благодарността си, сър… Колко признателно ще ви бъде цялото семейство на гражданката в Англия… Думите не могат да изразят чувствата ни.
Погледът му бе прикован в обиците. Сложи пергамента на масата и го покри с две ръце.
— Не са нужни думи, милейди.
Арабела разбра веднага.
— Тогава ще се опитам да изразя благодарността си по личен начин — каза тя и попипа обиците. Сините камъни се залюляха около стройната шия и в дълбините им блесна огън. Погледът на Форе светна жадно. — Възможно ли е да хвърля един поглед върху заповедта за освобождаването, метр Форе? — Тя му се усмихна и протегна ръка. Вече не беше нужно да лицемери и да крие, че става въпрос за подкуп.
— Естествено, мадам. — Той и подаде пергамента и тя побърза да го разтвори. Изглеждаше истински. Печатът беше на тайната полиция. Подписът изглеждаше нечетлив, но единствено печатът беше важен.
— Благодаря — прошепна развълнувано тя, нави пергамента и го мушна в деколтето си. Свали сапфирените обици и му ги подаде. — А това е моята лична благодарност, метр Форе.
Той буквално ги грабна от ръката й и сключи пръсти около тях, сякаш се страхуваше да не изчезнат.
— Желая ви хубав ден, метр. — Арабела кимна и се запъти към вратата.
Форе се втурна да й отвори.
— За мен беше удоволствие да преговарям с вас, милейди.
— Наистина — отвърна тя и леко наклони глава. Слезе по внушителното стълбище, облицовано с мрамор, и изчака слугата да й отвори входната врата. Докато вървеше през двора, имаше чувството, че отворената порта е на мили разстояние. Лесно бе изпълнила мисията си… твърде лесно. Наостри уши, за да открие евентуален преследвач, но не чу нищо. Огледа се скритом, но видя само едно куче, което се изтягаше лениво на слънце. Вратарят й хвърли бегъл поглед и я пропусна да излезе.
Джак бе втренчил поглед в двукрилата порта. Като видя, че Арабела излезе без обиците, въздъхна облекчено. Скочи от каручката и я вдигна на дъската.
— Носиш ли документа?
— Да. — Тя извади навития пергамент от деколтето си. — Отвратителен тип. Поиска ми обиците.
— Очаквах го. — Джак прочете бързо написаното на пергамента, нави го отново и го пъхна в ръката й. После изплющя с камшика. Конят се затътри мързеливо по паважа.
Арабела си спести въпроса къде отиваха.
— Кой ще отиде в затвора?
— Аз — отговори Джак.
— Но теб няма да те пуснат в женското крило.
— Ще ме пуснат. Трябва веднага да измъкнем Шарлот от онова място. — Гласът му звучеше рязко, почти грубо.
Арабела не възрази. Той бе стоял непоносимо дълго на заден план. Сега бе дошло неговото време.
Щом стигнаха пред портите на затвора, Джак скочи на земята. Марсел зае неговото място на капрата и хвана юздите.
— Ние ще чакаме тук.
Джак кимна, взе пергамента от ръцете на Арабела и се запъти към затвора. Арабела протегна шия, за да вижда по-добре. Стискаше ръце в скута си с такава сила, че ноктите й се врязаха в кожата през тънките ръкавици.
Джак каза няколко думи на жандарма, който стоеше на пост пред вратата, и му показа пергамента. Жандармът повика подкрепление и скоро около Джак се събраха десетина пазачи.
— Дали могат да четат? — усъмни се Арабела.
— Горе-долу — засмя се Марсел. — Сигурно са виждали и други документи като този. Важното е печатът да е истински.
Тя кимна и прехапа долната си устна. Групата се разпадна. Един от жандармите се запъти към вратата на женското крило. Арабела си спомни как бе влязла там сутринта и потрепери. Сега слънцето вече залязваше. Джак последва жандарма, но остана да чака навън.
Шарлот бе коленичила на пода до една родилка, когато в затвора падна лъч слънчева светлина. Веднага обърна глава към източника на светлината и в изтощението й блесна мъничка искра надежда.
Жандармът спря на вратата.
— 1568! — извика гръмко. В първия момент никой не помръдна и пазачът извика номера още веднъж. Шарлот погледна жената, която раждаше и се нуждаеше от помощта й. Погледна другите жени, които се
