Жената се облегна тежко на ръката й.
— Наистина бях почти мъртва. Понякога се учудвам как така съм още жива. И досега не знам как оцелях. — Изтощението я надви и тя затвори очи.
— Трябва да си пестиш силите — прихвана я Арабела. — Моля те, облегни се на стената.
Жената изпълни нареждането и когато отново отвори очи, погледът й беше напълно ясен.
— Жената на Джак.
Арабела приседна до нея на мръсния под и стисна мършавата и ръка.
— Казвам се Арабела. Моля те, Шарлот, чуй какво имам да ти кажа.
Шарлот я изслуша неподвижна и безмълвна, без да сваля поглед от лицето и. Когато Арабела свърши, тя отпусна глава и отново затвори очи.
— Понякога сънувам чудни сънища — прошепна безсилно, — но това не е сън.
— Не, аз съм действителност. — Арабела притисна ръката й до бузата си. — Усещаш ли ме? Аз не съм плод на въображението ти. Аз съм жената на Джак. Скоро ще те измъкнем оттук.
Шарлот помилва бузата й и безсилно отпусна ръка.
— Болна съм — обясни с въздишка. — Остава ми много малко. Не си струва да се излагате на опасност зарад мен.
— Можеш ли да си представиш какво ще каже брат ти, ако те чуе да говориш така? — Арабела отново посегна към ръката й. — Ако знаеш какво изстрада… казали са му, че си била убита в Ла Форс, и сега не може да си прости, че е повярвал.
— По-добре да бях умряла там — въздъхна тихо Шарлот.
— Не — възрази твърдо Арабела. — Трябва само още малко да бъдеш силна. Щом излезеш на чист въздух и видиш слънцето, щом имаш достатъчно за ядене, щом видиш птиците и усетиш аромата на цветята, ще оздравееш.
Безкръвните устни на Шарлот се озариха от лека усмивка. В следващия миг очите й отново се затвориха.
— Признавам, че съм готова да дам малкото оставащ ми живот, за да усетя отново слънцето върху лицето си.
— Ще го усетиш — отговори натъртено Арабела. — Вярвай ми. Вярвай на Джак.
— Готова съм да му поверя живота си — отговори тихо Шарлот и отново се опита да се усмихне. — Често съм се питала коя жена ще е достатъчно силна за Джак. Обичаш ли го?
— От цялото си сърце.
— Ако ти дари сърцето си, то ще е безусловно. Знаеш ли, понякога се отчайвах… мислех си, че никога няма да срещне истинската. Той не е лесен.
— Права си — призна Арабела и избухна в тих смях.
Шарлот се опита да се присъедини към смеха й и веднага се закашля. Арабела видя как парченцето плат, което притисна до устата си, бързо се напои с кръв, и се отчая. Стана, донесе празната си кошница и даде двете салфетки на Шарлот. В момента не можеше да направи нищо повече.
Пристъпът отмина и Шарлот се отпусна с изтощена въздишка. Клепачите й трепкаха неспокойно.
— Ако наистина искате да ме освободите, трябва да стане бързо — проговори немощно.
— Знам. — Арабела се наведе и я целуна по бузата. — Искам да опозная сестрата на мъжа си. — Шарлот я докосна леко по бузата и бързо отпусна ръка. — Доколкото знам, затворниците си имат номера — продължи бързо Арабела, забелязала, че Шарлот се унася. — Кажи ми номера си, моля те.
Настана мълчание. Шарлот дишаше неравномерно, очите й бяха затворени. Арабела беше вече близо до отчаянието, когато зълва й отвори уста.
— Затворница номер 1568 — изрече с последни сили.
Арабела стана и бързо отърси сламките и мръсотията от дрипавата си пола. Приглади косата си назад и се почувства безпомощна като никога досега. Трябваше да донесе одеяло, хубава супа, лауданум… Всичко бе приготвено в пътната й чанта. След миг поклати глава и се опита да прогони потискащото чувство на безнадеждност. Тя бе направила, каквото й бяха възложили. Сега беше ред на другите… на Джак да върнат свободата на Шарлот. Тя знаеше, че той ще го направи.
Надяна празната кошница и се запъти към заключената врата в другия край на помещението. Няколко ръце се протегнаха към нея и опипаха полите й, но тя не ги усети като заплаха. Тези жени излъчваха отчаяние, ала знаеха, че тя не е в състояние да издейства освобождаването им. Повечето проследиха минаването й със затъпели, равнодушни погледи.
Арабела забарабани с юмруци по вратата с отчаяно желание най-сетне да види отново слънцето и да остави зад себе си вонящия на гнило затвор. Обзета от паника, продължи да чука, докато ключът се превъртя в ключалката и вратата се открехна. Тя излезе навън с бързи крачки и шумно пое въздух.
— Е, дано си е струвало — ухили се жандармът, който й бе отворил. — Ако аз вляза там, ще успея да им измъкна повече от няколко жалки су, повярвай.
— Аз вземам, каквото мога и където го намеря — отговори тя и побягна, размахвайки кошницата си с увереността на жена, която навсякъде се чувства у дома си. Излезе през портата тичешком и видя, че Джак стои на същото място, където го беше оставила. Когато стигна до него, той не се помръдна, само в очите му светна мъчителен въпрос.
— Там е — отговори тихо тя.
Той искаше Шарлот да е там. Да е жива. И не искаше. Ако Фламан се бе излъгал, значи тя бе загинала в Ла Форс и той не я бе изоставил на произвола на съдбата. Ала когато реалността проникна в съзнанието му и мъчителното чакане най-сетне свърши, усети радостна възбуда и дълбока, трайна радост. Най-сетне забеляза Арабела, която стоеше пред него и го гледаш сериозно и загрижено.
— Тя е болна, Джак. Изтощена е до смърт. Храчи кръв.
Мракът го изпълни отново.
— Нямаме много време — продължи тя и разтърси ръката му. — Всяка минута в онзи тъмен затвор може да бъде фатална.
— Да не мислиш, че не знам! — Той отблъсна ръката й, обърна й гръб и закрачи бързо към реката.
Арабела остана загледана в гърба му, който все повече се отдалечаваше. После се затича. Не бе очаквала благодарност, но поне по-сърдечна реакция. Все пак не можеше да му се сърди, защото знаеше колко се измъчва.
Настигна го по средата на Пон Ньоф и го хвана под ръка. Като я усети, той веднага забави крачка.
— Прости ми — помоли тихо и помилва ръката й.
— Няма нищо — пошепна задъхано тя. — Какво ще правим?
— Ще потърсим посредник. — Той забърза отново и тя не попита нищо повече, а изчака да стигнат до къщата на Рю де Биевр. Джак я въведе през страничната портичка. Прекосиха малка градина с ровещи кокошки и няколко пръта фасул и влязоха направо в кухнята.
Не всички от предишната вечер бяха там, но Терез се бе навела над печката и разбъркваше яденето, а другите жени чистеха зеленчуци. Най-възрастният мъж седеше в ъгъла до огъня и въртеше шиша с печено. Тези хора живеят добре, каза си Арабела. Откъде имат толкова храна, след като в града цари глад?
След минута в кухнята се втурна непознат млад мъж. Като видя Джак, засия и разпери ръце:
— Джак, мон ами!
— Марсел! — Джак го прегърна сърдечно. — На теб ли дължим този хубав бут?
— Ама разбира се! Вкарах го в града под товар картофи — обясни другият, самодоволно ухилен. — Тъпите жандарми дори не го помирисаха.
Джак се обърна към Арабела:
— Мила, позволи ми да ти представя моя стар приятел Марсел дьо Шомон. В предишния си живот беше виконт дьо Шомон, но сега е само гражданинът Шомон. Марсел, това е жена ми.
Елегантният поклон на непознатия никак не се връзваше с грубата селска дреха, вълнения панталон и мръсните ботуши. В предишния си живот беше украсявал двора на Луи XVI, но явно и сега не се чувстваше зле. Арабела се запита колко от посетителите в тази къща имат имоти в провинцията. Сигурно достатъчно, за да снабдяват Терез с прясно месо.
— За мен е чест, мадам. — Марсел и целуна ръка и тя се засмя на този абсурден жест. Ноктите й бяха мръсни, Терез и другите жени грижливо бяха натрили ръцете й с пепел.
