опечен хляб и хлебчета и примамливият им аромат се разнасяше надалеч. Под парче сиво платно беше вторият пласт хляб, също така пресен, предназначен за затворниците. Ако пазачите поискат доказателства, трябваше да им покаже две стари хлебчета.
Арабела си спомни как изглеждаше в Лондон, колко усилия беше положил Джак, за да превърне провинциалното момиче в блестяща светска дама, в идеално допълнение на неговата безупречна елегантност. Днес беше точно на другия полюс и ако не умираше от страх, сигурно щеше да се изсмее на абсурдната ситуация.
— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита тихо Джак.
— Съвсем сигурна — отвърна тя и се запъти към портите на затвора. Утешителната близост на Джак лека-полека се стопи и тя се почувства слаба и ранима. Сърцето й заби така силно и бързо, че й призля. Въпреки това продължи и се смеси с другите търговци, които вървяха към двора. От трите страни се издигаха сградите на затвора с мънички, затворени с решетки прозорци, които изглеждаха като петна върху обруления от времето сив камък. В двора цареше оживление, дори известно веселие. Мъже хвърляха зарове и играеха карти, жени, облечени като нея, предлагаха всевъзможни стоки. Тежко натоварено магаре чакаше търпеливо в средата на двора, вдигнало глава към яркото слънце, докато собственикът му се пазареше с жандармите за медните тигани и купи в двете кошници.
Арабела спря и огледа обстановката. Сърцето й постепенно се успокои. Вече бе минала портата и се намираше сред ежедневна сцена — макар и на заплашителен фон. Избра групата пазачи, които седяха в сянката на затворена врата до лявата стена на затвора, усмихна се кокетно и направи реверанс пред тях.
— Пресен хляб, граждани! Едно су за един самун, две су за едно хлебче — предложи бодро и повдигна салфетката, за да покаже стоката си. — направо от пещта.
— Самата ти си вкусно хлебче, гражданко — засмя се един от мъжете и й размаха димящата си лула, за да я повика по-близо. — Я да видим какво си имаш…
Арабела му показа кошницата — при това се наведе и разголи гърдите си почти до зърната. Направи го, без да й мигне окото, и дори се засмя, надявайки се да вложи в смеха си изкусително обещание. Тя беше зряла жена и не биваше да се притеснява от потупване и пощипване по дупето.
Жандармът си избра един хляб и впи жаден поглед в гърдите й.
— Хубаво нещо — каза ухилено на другарите си. — Я да видим дали са пресни.
Мръсната му ръка посегна към блузата й. Пръстите му затърсиха зърната. Арабела нададе възмутен вик и отскочи назад.
— Не бива така, гражданино! Аз съм почтена омъжена жена.
— Я виж ти! — провикна се друг пазач, млад мъж с гъста черна брада. — Ела тук, гражданко. Искам да видя хляба ти отблизо.
Арабела отново трябваше да изтърпи унизителния ритуал. Мъжете я заливаха с дръзки шеги и мръсни забележки, които за щастие не изискваха отговори. Достатъчно беше да се мръщи насреща им, да се цупи кокетно и да мърмори някакви неразбираеми възражения, които ги разсмиваха.
— Добре де, дай ни няколко хлебчета — поиска червенобрадият и намигна на другарите си. — Аз съм донесъл парче салам. Ще закусим славно.
Пазачите се изсмяха гръмко и Арабела се потърси от отвращение. Извади две хлебчета от кошницата и му ги връчи.
— Едно су за двете, гражданино.
Мъжът й подаде монета и тя се обърна ласкателно към другарите му:
— Никъде няма да намерите по-пресни, граждани.
— Така ли? — ухили се един от тях и показа беззъбата си уста. — Да се обзаложим ли, че ти не си свежа като хлебчетата си, миличка?
— Хлябът струва едно су — отговори тя и му връчи една франзела.
Привлечени от миризмата на хляба, се приближиха и други пазачи, за да си купят нещо, и когато кошницата се изпразни, Арабела каза:
— Останаха ми няколко хлебчета от вчера. Как мислите, ще мога ли да ги продам на онези вътре? — И посочи с глава вратата на затвора.
— Със сигурност ще ти се зарадват — изсмя се беззъбият жандарм. — Аз нямам нищо против да те пусна, но само при жените… и внимавай да не те изядат с парцалите. — Той се изсмя дрезгаво и енергично се изсекна.
— Всичко си има цена! — извика другарят му и скочи. — Първо една целувка, гражданко!
Мъжът миришеше на вкиснало вино, чесън и тютюн, устата му беше влажна. Той обхвана дупето й и притисна устни към устата й. Арабела изтърпя, не смеейки да диша. За нейно щастие мъжът я пусна бързо.
— Оттук. — И с движение на главата посочи вратата в отсрещната стена. Арабела го последва безмълвно.
Пазачът каза нещо на двамата жандарми, които охраняваха вратата — единият бърникаше в устата си, другият внимателно претърсваше брадата си за въшки. Двамата кимнаха. Първият се изплю на паважа и отключи вратата с грамадния ключ, висящ на колана му. После махна на Арабела да влезе.
Вратата шумно се затвори подире й. Като чу скърцането на ключа в ключалката, за малко да припадне. Как ще излезе оттук? Никой не си бе направил труда да й каже. Ами ако всички си отидат и я забравят тук? Какво ги беше грижа за някаква си хлебарка? Една затворничка повече или по-малко? — Голяма работа! После си каза, че жандармите я смятат за една от своите. За трудеща се гражданка, която разбира от грубите им шеги.
Арабела спря и се огледа внимателно. Вътре беше мрачно, горещо и задушно, но постепенно очите й привикнаха. Покрай стените бяха насядали неясни фигури. Във въздуха се носеше тихо бучене — като в пчелен кошер, каза си Арабела. Единственият източник на светлина бяха двете катранени факли на отсрещната стена. Тя направи крачка към тях и дървените й обувки затънаха в неописуемата мръсотия, покриваща пода. Някъде плачеше бебе, наблизо пищеше дете.
Няколко фигури се устремиха към нея. Жени. Невероятно мършави, с разбъркани коси, с вехти дрехи. Всички с трескави, гладни очи.
— Имам хляб — промълви тя. Веднага към нея се протегнаха десетки ръце, бръмченето прерасна в оглушителен шум. Арабела погледна безпомощно в кошницата си. Хлябът не беше достатъчен да нахрани едно семейство, камо ли десетките прегладнели, отчаяни жени и деца.
Тя остави кошницата си на пода — не можеше да си представи как ще разпредели хляба, как ще избере на кого да го даде. Очите й свикнаха с полумрака и тя различи чертите на жените, които се нахвърлиха върху кошницата. Отстъпи малко назад и се огледа търсещо. Затворнички лежаха върху сламеници или клечаха покрай стените — очевидно твърде слаби, за да се преборят за парче хляб. Арабела обиколи стените, като спираше пред всяка дрипава жена и се навеждаше, за да зададе все един и същи въпрос:
— Шарлот?
Бледите или зачервени от треска лица й отговаряха с неразбиращи погледи.
Арабела се обърна към отсрещната стена, на която бяха факлите. Огледа се и изведнъж спря да диша. На сламеника точно срещу нея спеше жена със сребърнобял кичур, започващ от средата на челото.
Арабела коленичи до спящата и слъжи ръка на рамото й. Костта се усещаше твърда, кожата беше гореща. Двете червени петна на бузите издаваха, че жената има треска. Дишаше тежко.
— Шарлот? — пошепна Арабела и докосна бузата й. — Шарлот, ти ли си?
Тънките клепачи се вдигнаха бавно и разкриха дълбоко хлътнали очи, също така пронизващо сиви като на Джак. Сенките под тях бяха синкави.
— Кой се нуждае от мен? — попита тя с глас, който издаваше повече сила, отколкото можеше да се съди по вида й. — Коя сте вие? — В зениците й блесна подозрение, примесено с внимание и бдителност. Над нея се бе навела непозната жена.
— Аз съм жената на Джак — пошепна Арабела. — Ти си Шарлот, нали?
— Джак? — Жената се надигна рязко и Арабела побърза да я подкрепи. — Тук ли е Джак?
— Навън е, чака ме. Той мислеше, че си мъртва.
