— Да, не бива. Но аз трябва сама да държа юздите. Не се безпокой, няма да те изгубя от поглед. Къде отиваме?
— В Мобер, естествено — отговори с усмивка той. — Никога не лъжа жандармите. — Сивите му очи святкаха студено и безмилостно.
Арабела беше идвала в Париж няколко години преди избухването на революцията, но с изключение на Лувъра, Тюйлери и околните разкошни палати не познаваше града. Сега яздеха през тесни улички, потопени в полумрак от високите къщи, които ги ограждаха. Паважът беше ужасно хлъзгав и й беше много трудно да удържа коня си. Добре, че държа юздите със собствените си ръце, каза си с мрачно удовлетворение тя. В тесните улички трябваше да яздят един след друг и конят й инстинктивно се държеше съвсем близо до другаря си.
Излязоха на голям павиран площад от другата страна на реката срещу застрашително стърчащия комплекс на Консиержерията. Голите сиви стени се издигаха сякаш от самата вода. В средата на площада Арабела видя скандално известната машина за убиване, която познаваше само от картини. Острието, подобно на брадва, беше закрепено за долната част на дълга дъска. Блокът с точно изчислена вдлъбнатина за врага на осъдения се намираше точно под острието. Цареше мрак, но кървавите петна по ножа и дървения блок личаха съвсем ясно.
Това беше мястото, където бе екзекутирана кралицата, след като я бяха извели от затвора на Консиержерията в проста каруца. Градът все още миришеше на кръв и смърт. Арабела се сети, че затворът Льо Шатле също е някъде наблизо.
Двамата препуснаха към моста над Сена, защото църковните камбани възвестиха началото на вечерния час. Джак зави в объркващ лабиринт от улички, които се отдалечаваха от реката, и Арабела се постара да го следва по петите. Мракът падаше бързо. Джак спря пред една висока къща и погледна нагоре по фасадата. Прозорците бяха заковани с дъски. Домът изглеждаше необитаем. Джак се приближи до вратата и почука няколко пъти по точно определен начин. После се отдръпна и зачака. Арабела остана с чувството, че брои. След около минута повтори чукането. Направи го три пъти, след което вратата се открехна.
Джак се обърна към Арабела и й даде знак да слезе от коня и да влезе в къщата. Тя посегна за пътната си чанта, но той изсъска ядно:
— Остави това сега!
Арабела скочи от коня си и се олюля. Беше прекарала толкова много часове на гърба на коня, че краката отказваха да я носят. Все пак успя да се овладее и се промуши през полуотворената врата. На влизане хвърли бърз поглед през рамо и с ужас установи, че Джак и конете са изчезнали.
Едра мършава жена с бяла коса, стегната в кърпа, я огледа с подозрение, което Арабела оцени като произхождащо от навика, а не насочено лично към нея.
— Коя сте вие?
— Жената на Джак. — Арабела се опита да изправи малко гърба си. Най-добре да говори открито.
Жената кимна и посочи коридора. Арабела кимна и влезе в просторна кухня, препълнена с хора — повечето мъже и няколко жени, които тракаха с тенджери и тигани. Едната разточваше тесто върху голяма набрашнена маса.
— Коя е тази, Терез?
— Джак се върна — обясни жената. — Това е съпругата му.
Никой не извика, никой не зададе въпроси. Само спокойни погледи и кимания.
— Ела до огъня, жено — покани я един възрастен мъж и посочи ниско столче. — Сигурно сте яздили много дълго?
— Два дни — отговори Арабела и седна. — Идваме от Кале.
Мъжете наоколо одобриха върховото им постижение с нови кимания. Някой пъхна в ръката й чаша вино и тя пи с благодарност.
Когато някъде зад нея се отвори врата, тя почувства влизането на Джак, без да го види. Сигурно беше прибрал конете. Обърна глава и видя как той пусна багажа им на пода и всички го наобиколиха. Обсипаха го с въпроси, толкова бързи, че му беше трудно да отговори на всичките наведнъж.
При споменаването на Шарлот внезапно настъпи тишина. Арабела се взираше в огъня, топлеше ръцете си в чашата с вино и се питаше дали всички тези хора са познавали сестрата на Джак. Предполагаше, че не всички са благородници, но явно бяха обединени от борбата за общо дело. Колко ли бяха загинали? Тъй като се чувстваше малко като натрапница, тя остана на столчето си до огъня и изчака Джак да я включи в разговора.
Най-сетне той отиде при нея и сложи ръка върху главата й със собственически жест.
— Арабела, би ли обяснила какво ни доведе тук?
Тя разказа историята, както я беше чула от Клод Фламан. Ръката на Джак остана върху главата и. Арабела говореше спокойно и овладяно и умело скриваше радостта си, че Джак признава ролята й пред приятелите си, че я обявява за своя партньорка.
— Ние не сме чули нищо, Джак. До нас много рядко стигат вести от затворите. Досега нито дума от Шарлот. — Терез отиде при тях и сложи ръка на рамото на Джак. — Клането в Ла Форс беше много… методично.
— Знам, знам — прошепна дрезгаво той. Свали ръка от главата на Арабела и посегна към една чаша. Напълни я от гарафата на масата и я изпи на един дъх. — Знаем, че Шарлот е попаднала в клането. Ако по някакво чудо е оцеляла, никой от нас не е можел да го узнае, приятели.
Арабела го прекъсна енергично и много се учуди на себе си.
— Сега няма смисъл да се самообвинявате. Ако Шарлот е жива, трябва да я измъкнем от затвора. Казаха ми, че с пари всичко се постига.
Никой не й се разсърди.
— Ако парите попаднат на правилното място, ще я измъкнем — отговори замислено Терез. — Но ако попаднат на грешния пазач, ще стане катастрофа. Знам за осъдени хора, опитали се да подкупят тайни полицаи. — Избухна в тих смях и обясни: — Сигурно звучи странно, но не всички са корумпирани.
— Първо трябва да разберем дали виконтесата наистина е в Льо Шатле. — Едър, широкоплещест мъж с вид на хамалин се изправи и хвърли голяма цепеница в камината. От прасенцето, което се въртеше на шиш, покапа мазнина и пламъците засъскаха.
— Точно така, Жан-Марк, някой трябва да влезе вътре — подкрепи го Терез. — И то жена. Мъжете нямат право да влизат в женския затвор. — Плъзна поглед по присъстващите и продължи: — Нашите лица са познати. Повечето пазачи са от този квартал и опасността да ни познаят е голяма.
— Аз ще отида! — каза веднага Арабела. — Трябва само да ми кажете какво да направя.
— Не! — възрази решително Джак.
— Напротив — отговори със същата решителност тя.
Отново настъпи тишина, прекъсвана само от съскането на мазнината, бълбукането на виното в чашите и шума от точилката. Арабела издържа спокойно погледа на мъжа си.
— Би било много разумно мадам да свърши работата — обади се най-сетне Терез. — Ние ще я облечем както трябва, и ще й кажем къде да отиде. Ще влезе лесно, като се престори на продавачка и се усмихва прелъстително на пазачите.
— Не! — поклати глава Джак.
— Да! — отговори Арабела. — Аз съм жена като всяка друга и мога да се усмихвам на пазачите, френският ми не е лош, ще си служа само с прости изречения. Знам, че говоря с английски акцент, но няма да повишавам глас.
— Няма да говорите много — подкрепи я възрастен мъж и обърса устата си с опакото на ръката. — Ще се усмихвате, ще се кискате, ще позволите да ви ощипят отзад и готово.
Джак се намръщи грозно и Арабела се засмя в себе си. Мъжът й явно беше ужасен най-вече от щипането.
— Аз не съм от порцелан, скъпи съпруже — не можа да се удържи тя.
— Не това е важното.
— Хайде да вечеряме. С пълен стомах се мисли по-добре — намеси се решително Терез. — Хайде на масата!
Тя избърса голямата маса с влажен парцал и жените започнаха да носят картофи и зеле, хляб и масло,
