поканил на вечеря), тя не произнесе нищо, което да разсее това впечатление.
— Дамата предпочита тяхната национална кухня — каза сериозно Алек на келнера, — но ще свърши работа и всяко по-сурово ястие.
По време на цялата вечеря той се обръщаше към нея с най-почтителни изрази, докато Кери идиотски я ухажваше от другата й страна, а тя се кикотеше и се хилеше. Еймъри бе доволен да седи и да наблюдава разиграването на комедията и си помисли с каква лекота Кери може да придаде дори на най-безличната случка плътност и контур. В по-малка или по-голяма степен всеки от компанията им, изглежда, обладаваше подобен дух и с тях наистина бе забавно. Обикновено Еймъри харесваше хората поотделно, но се боеше от тях, ако са накуп, освен в случаите, когато той бе центърът. Опита се да определи доколко всеки поотделно допринасяше за веселбата, защото даваха нещо като духовна лепта в групата. Алек и Кери бяха душата, но съвсем не центърът. Станало бе тъй, че центърът бяха тихият Хъмбърд и Слоун при цялото си сприхаво високомерие.
Още в първи курс Дик Хъмбърд направи впечатление на Еймъри като съвършения тип аристократ. Беше слаб, но добре сложен, е черна къдрава коса, с правилни черти на лицето и с доста смугла кожа. Всяка негова дума прозвучаваше неопровержимо на място. Притежаваше безкрайна смелост, средно добър ум, очарователно чувство за чест и дълг, които силно се отличаваха от поучителната праведност. Можеше да гуляе, без да се принизява, а дори и най-бохемските му приключения не ставаха повод за „перчене“. Околните му подражаваха в облеклото, опитваха се да имитират начина му на говорене… Еймъри заключи, че вероятно Дик Хъмбърд е от хората, които забавят развитието на света, но не изпитваше желание да променя приятеля си.
Отличаваше се от здравеняшкия тип, който в същността си беше дребнобуржоазен — той сякаш никога не се потеше. Има хора, които не успяват да се държат свойски с един шофьор, без да им отвърнат със същото; а Хъмбърд можеше да заведе негър на обяд в „Шери“ и въпреки това всички го приемаха някак за естествено. Не беше сноб, въпреки че се познаваше само с половината студенти в курса. Имаше приятели от най-висшите до най-нисшите съсловия, но беше немислимо другите да му налагат дружбата си. Слугите благоговееха пред него и се държаха като пред божество. Той, изглежда, беше всевечният образец на онова, което се опитва да бъде висшестоящата класа.
— Прилича досущ на снимка на загинал във войната английски офицер от „Илъстрейтед Лъндън Нюс“ — каза веднъж Еймъри на Алек.
— Е — отговори Алек, — щом държиш да научиш шокиращата истина, неговият баща е бил продавач в бакалница и е натрупал състояние в Такома от спекула с недвижими имоти, а в Ню Йорк се преместили едва преди десет години.
Еймъри почувства необичайно прималяване.
Пътуването, което предприеха, бе станало възможно благодарение на порива за сплотяване на курса след клубните избори — като последен отчаян опит за опознаване, за единение, за противостояние на закостеняващия дух на клубовете. То бе отхвърляне на традиционната недостъпност, тъй строго спазвана дотогава.
След вечеря изпратиха Калука до кея, а после се върнаха по плажа обратно до Асбъри. Нощното море оживи нови възприятия, защото наситеният цвят и наслоената му вечност се бяха разнесли и то се бе превърнало в студената пустош, довяла тъгата на северните саги. Еймъри си спомни стиха на Киплинг:
И все пак беше музика, макар безкрайно скръбна.
Десет часът ги завари без пукната пара. Вечеряли бяха пребогато с последните си единайсет цента, после бяха пели и се бяха шляли през казината под арките от ярки светлини на кея и бяха спирали пред всеки уличен оркестър, за да го послушат в захлас. На едно място Кери обяви събиране на волни пожертвувания за френските сираци от войната, което им донесе приходи, възлизащи на долар и двайсет цента, та си купиха бренди да не простинат през нощта. Деня приключиха в кино, на прожекция на стара комедия, където прилежно се заливаха в гръмък и тържествен смях за тревожно недоволство на останалите зрители. Проникването им в киносалона бе стратегически изпипано: на влизане всеки равнодушна посочваше човека отзад. Щом се убеди, че всички са се пръснали из залата, Слоун, който затваряше тила, отхвърли всякакво познанство и отговорност за останалите, а когато вбесеният контрольор се втурна вътре, той безгрижно го последва.
Намериха се отново по-късно пред казиното и се подготвиха за нощуване. Кери изкрънка от пазача разрешение да спят на верандата и след като събраха купчина постелки от плажните кабини, та да ги използуват за дюшек и и одеяла, те приказваха до полунощ, а после всички потънаха в сън без сънища, въпреки че Еймъри упорито се бори да остане буден, за да наблюдава как вълшебната луна замира над морето.
Така прекараха два щастливи дни — с трамвай или кола нагоре-надолу по брега или по подметки из навалицата на кея; понякога се хранеха на богатски трапези, но по-често хапваха скромно за сметка на някой нищо неподозиращ съдържател на закусвалня. Отидоха и да се снимат — осем пози — в ателие за бързи поръчки. Кери ги подреди първо като университетски отбор по ръгби, а после като банда гангстери от Изтока, обърнали саката си с подплатите навън, а сам той се настани в центъра на картонен полумесец. Фотографът вероятно още пази тия снимки — те дори не минаха да си ги приберат. Времето беше разкошно и отново спаха на открито, и отново Ейъри с неохота се предаде на съня.
Неделята осъмна вяла и благопристойна и дори морето сякаш мотолевеше и се оплакваше, така че се върнаха в Принстън с попътни коли на разни фермери и се разотидоха по квартирите си хремави, но без други последствия от скитането.
Еймъри запусна учението дори повече от предната година, не умишлено, а просто от мързел и поради това, че го поглъщаха безброй други интереси. Да съгласува геометрията с меланхолиите хекзаметри на Корней и Расин, никак не го съблазняваше и дори психологията, която бе очаквал с нетърпение, се оказа доста скучновато занимаване с мускулни реакции и биологични кръговрати, а не изследване на свойствата и влиянието на човешкото съзнание. Лекциите по този предмет бяха по обед и винаги го приспиваха. След като откри, че фразата „субективно и обективно, сър“ е верният отговор на повечето въпроси, той започна да я прилага по всякакъв повод и я превърна в любима смешка на курса: Ферънби и Слоун го сръчкваха от дрямка, за да я изстреля, когато му задаваха въпрос.
Най-често от всичко устройваха увеселителни набези — до Ориндж или до брега, по-рядко до Ню Йорк и Филаделфия, макар че една вечер тържествено изведоха от „Чайлдс“ четиринайсет келнерки и ги разходиха с автобус по Пето Авеню. Всички до един натрупаха повече от допустимите отсъствия от лекции, което означаваше допълнителни занятия през следващата година, но пролетта бе твърде рядко събитие, та да позволяват нещо си да осуетява живописните им скитаници. През май избраха Еймъри в комисията за бала на второкурсниците и една вечер, когато след дълъг спор двамата с Алек изготвиха пробен списък на най- вероятните кандидати от курса за Съвета на абсолвентите догодина, включиха себе си сред най-сигурните. По правило в Съвета влизаха осемнайсетте най-представителни студенти от горните курсове, а шефството на Алек в клуба на ръгбистите и възможността Еймъри да изтика Бърн Холидей от главното редакторство на „Принстониън“, изглежда, даваха достатъчно оправдани основания за предположението им. Странно е все пак, че и двамата поставиха Д’Инвилиърс сред възможните избраници, една догадка, пред която само година по-рано курсът би зяпнал от изумление.
През цялата пролет Еймъри бе поддържал на приливи и отливи кореспонденция с Изабел Борджи, замираща след яростни пререкания и съживявана главно от усилията на Еймъри да намира нови думи за любовта. Той откри, че в писмата си Изабел е отчайващо сдържана и нечувствителна, но се надяваше от все сърце цветето на неговата любов да не се окаже дотолкова екзотично, та цъфтенето му да не прилегне на огромните простори на пролетта, както бе станало в кабинета на клуба „Минехаха“. Почти всяка нощ на този месец май той изписваше трактати по трийсет страници и й ги пращаше в издути пликове, върху които отбелязваше „Първа част“ и „Втора част“.
— Ох, Алек, колежът ми дойде съвсем до гуша — каза тъжно веднъж, както се разхождаха по
