С един скок, разпилявайки купчината хартии върху пода, Еймъри беше на крак. Океанът!… Не бе го виждал от години, от времето, когато кръстосваше с майка си цялата страна.
— С кого тръгваме? — попита той, нахлузвайки панталоните си.
— Ами с Дик Хъмбърд, Кери Холидей, Джеси Ферънби и… абе още пет-шест души. По-живо, детето ми!
След десет минути Еймъри поглъщаше царевични ядки в „Ренуик“ и в девет и половина групата щастливо отфуча към пясъчните дюни на Дийл Бийч.
— Работата е съвсем проста — обясни му Кери, — колата е от ония места. Била открадната в Асбъри Парк от неизвестни лица, които я зарязали в Принстън, защото продължили на запад. А нашият коравосърдечен Хъмбърд получил разрешително от градския съвет да я достави където й е мястото.
— Някой има ли пари? — подсети ги Ферънби, като се извърна към седналите отзад.
Дружно гръмко отрицание.
— Става интересно.
— Пари ли — какво са парите? Можем да продадем колата.
— Можем и да поискаме възнаграждение за спасеното имущество или нещо подобно.
— А какво ще ядем? — попита Еймъри.
— Я честно си признай — отвърна му Кери с укорителен поглед, — ти да не би да се съмняваш в таланта на Кери да преживее три кратки дни? Та някои хора живеят от въздух години наред. Можеш да направиш справка в списание „Бой-скаут“.
— Три дни — замислено промълви Еймъри, — а моите лекции?
— Единият ден е Великден.
— Все тая, мога да направя още само шест отсъствия, а до края има повече от месец и половина.
— Изхвърли го!
— Ще трябва много дълго да бия пеш!
— Еймъри, пудриш се, ако ми позволиш да пусна нов израз в твоя чест.
— Я се стегни, Еймъри!
Еймъри примирено се смълча и се унесе в съзерцание на пейзажа. Суинбърн някак сам му се яви:
— Какво става с теб, Еймъри? Еймъри размишлява за поезия, за красиви птици и цветя. Познавам го по очите.
— Не — излъга Еймъри. — Мисля си за „Принстониън“. Тази вечер трябваше да вържа броя, но се надявам, че все отнякъде ще мога да им се обадя.
— О! — почтително възкликна Кери. — Тия важни мъже…
Еймъри се изчерви и му се стори, че Ферънби, победен съперник в конкурса, леко се намръщи. Разбира се, Кери просто се шегуваше, но той наистина не трябва да споменава повече „Принстониън“.
Приближавайки брега във ведрия ден, когато ги лъхна соленият вятър, той си представи океана с дългите равни пясъчни ивици и червените покриви, надвесени над синята шир. После се стрелнаха през градчето, в съзнанието му припламна искра и разпали в него мощен химн на чувствата…
— Господи! Погледнете го! — извика той.
— Кое?
— Искам да сляза, веднага… Не съм го виждал от осем години! О, благородни люде, спрете колата!
— Странно ни е детето! — отбеляза Алек.
— Винаги съм знаел, че не е съвсем редовно.
Колата спря послушно до бордюра и Еймъри се втурна към дървения кей. Порази го най-напред колко синя е водата, колко необятна е и как реве, реве — наистина всички банални неща за океана, които човек може да си помисли, но ако в този момент някой му кажеше, че това са само баналности, той би зяпнал от изумление.
— Сега ще обядваме — нареди Кери и се запъти с останалите в обратната посока. — Хайде, Еймъри, отлепи се и стъпи на земята. Първо ще опитаме в най-скъпия хотел — продължи той, — а после ще караме надолу.
Повървяха бавно по дървения кей до най-внушителния хотел, който се виждаше наоколо, и се настаниха в ресторанта около една маса.
— Осем коктейла „Бронкс“ — поръча Алек, — топъл сандвич и пържени картофи. Ще яде един човек. Ще пием всички.
Еймъри едва преглътна една хапка, беше издебнал стола, от който да наблюдава морето и да усеща люлеенето му. След като обядът приключи, те поседяха и изпушиха в мълчание по цигара.
— Колко излиза сметката?
Някой бързо я прегледа.
— Осем и двайсет и пет.
— Разбойници. Ще им дадем два долара и един за келнера. Кери, събери дребосъците.
Келнерът се приближи и Кери мрачно му връчи един долар, после подхвърли двата върху сметката и му обърна гръб. Спокойно, без да бързат, те се запътиха към вратата, но след миг подозрителният Ганимед ги догони.
— Има някаква грешка, сър.
Кери взе от него сметката и критично я изучи.
— Няма никаква грешка! — отговори той, строго тръсна глава, разкъса хартийката на четири и подаде парченцата на келнера, който така се втрещи, че остана вцепенен и безучастен, докато си излизаха.
— Дали няма да се обади да ни арестуват?
— Не — отвърна Кери, — първо ще си помисли, че сме синове на собственика или нещо подобно. После ще огледа отново сметката и ще отиде при управителя, а в това време…
Оставиха колата в Асбъри и отидоха с трамвай до Алънхърст, където се впуснаха из гъмжащите от народ павилиони за развлечение. В четири часа се подкрепиха на бюфета и този път платиха дори още по-малък процент от общата сметка: нещо във вида и маниера им правеше номерът да минава и никой не се опита да ги задържи.
— Виждаш ли, Еймъри, ние сме социалисти-марксисти — обясни му Кери. — Не вярваме в частната собственост и сега правим голямата проверка в живота.
— Задава се и нощ — подсети го Еймъри.
— Гледай Холидей в очите и му вярвай.
Към пет и половина много се развеселиха и хваната под ръка в редица, се разходиха нагоре-надолу по кея, пеейки монотонна мелодия за скръбните морски вълни. Тогава Кери зърна в тълпата лице, което го привлече, хукна и само след минута се появи с едно от най-грозните момичета, което Еймъри бе виждал някога. Бледите й устни сякаш се протягаха от ухо до ухо, зъбите й се издаваха внушително напред, разногледите й очички святкаха умилкващо от двете страни на скосения й нос. Кери ги запозна официално:
— Казва се Калука, хавайска принцеса! Позволете ми да ви представя господата Конидж, Слоун, Хъмбърд, Ферънби и Блейн.
Момичето направи реверанс на всеки от тях. Горкото същество. Еймъри предположи, че никой никога в нейния живот не я бе забелязвал, а вероятно не беше и съвсем наред. Докато остана с тях (Кери я бе
