когато в края на ваканцията пристигнаха във Филаделфия и се отърваха от претрупаната атмосфера на цветя и гримове, въздъхвайки с облекчение, танцьорките свалиха корсетите от насинените си талии.
Щом ги разпуснаха, Еймъри мълниеносно се понесе към Минеаполис, защото братовчедката на Сали Уедърби, Изабел Борджи, щеше да прекара зимата в града, докато родителите й пътуват из чужбина. Той помнеше Изабел като малко момиченце, с което бе играл навремето в Минеаполис. По-късно семейството й се премести в Болтимор и оттогава тя си бе създала минало.
Еймъри бе набрал скорост, уверен беше в себе си, пълен бе с енергия и тържествуваше. Да препусне към Минеаполис, за да види момиче, което бе познавал в детството си, му изглеждаше вълнуващо и романтично начинание, така че без никакво угризение той телеграфира на майка си да не го очаква… седна във влака и трийсет и шест часа без прекъсване мисли за себе си.
Целуване
По време на турнето с „Траянгъл“ Еймъри се сблъскваше на всяка крачка с голямото ново американско явление — забавите с целуване.
Никоя викторианска майка — а всички майки бяха с викторианско мислене — нямаше дори най-смътна представа с каква лекота дъщеря й свикваше да бъде целувана. „Тия нрави са слугински — обяснява мисис Хюстьн-Кармелайт на своята отворена дъщеря. — Слугините първо ги целуват, а после им правят предложение.“
Но във възрастта между шестнайсет и двайсет и две Отворената Дъщеря се сгодява по веднъж на всеки шест месеца, уреждайки брака си с младия Хамбел от „Камбел и Хамбел“, който тъпоумно смята, че е първата й любов, а в промеждутъците между годежите О. Д. (като същинско доказателство на теорията за естествения подбор, О. Д може да бъде определена по системата на най-отнеманата по танцовите забави дама) изживява с други момчета разнежени прощални целувки на лунна светлина или на светлината от камина, или в мрака навън.
Еймъри видя момичета да вършат неща, които дори в неговите очи бяха недопустими: да вечерят след танци по кафенета с недобро име в три часа през нощта, да говорят за всички страни на живота полусериозно, полуподигравателно, но с прикрита възбуда, което според Еймъри издаваше истинска нравствена разюзданост, И въпреки това той не осъзнаваше колко повсеместно е това явление, докато не съгледа градовете между Ню Йорк и Чикаго като една безконечна младежка любовна авантюра.
Следобед в хотел „Плаза“, зимен здрач навън и приглушен звук на барабани отдолу… младите мъже важничат и шумят из фоайето, поръчват си още по един коктейл, безупречно облечени, очакващи. После хвръкват крилете на летящата врата и три вързопа скъпи кожи пристъпват вътре ситно-ситно. След това театър и маса в „Среднощна веселба“ — разбира се, някоя от майките също е наоколо, но тя придава на нещата още по-наситена потайност и находчивост, докато седи самотна на напуснатата маса и си мисли, че тия забавления не са дори наполовина толкова ужасни, колкото й ги описват, само дето са малко уморителни. А О. Д. е влюбена отново… и не е ли странно, че макар да има колкото си искаш място в таксито, на студента от „Уилямс“ и на О. Д. им е някак тясно, та трябва да си вземат самостоятелна кола. Странно! Не забелязахте ли как горяха бузите на О. Д., когато пристигна само със седем минути закъснение? Но О. Д. излиза от неловкото положение.
„Прекрасната девойка“ се бе превърнала в „кокетка“, „кокетката“ — в „детето-вамп“. Всеки следобед в дома на „прекрасната девойка“ пет-шест почитатели засвидетелстваха възхищението си наведнъж. Но ако по някаква случайност при О. Д. се засечаха двама, ставаше доста неудобно за появилия се без предварително уговорена среща. В почивките между два танца „прекрасната девойка“ биваше наобиколена от дузина мъже. Ала опитайте се да намерите О. Д. в почивка между танците, само се опитайте да я намерите.
Момичето е същото… но е нагазило дълбоко в дебрите на дивашка музика и в съмнения относно нравствения кодекс. Мисълта, че всяко отворено момиче, с което се запознаеше преди осем, можеше да бъде целунато преди дванайсет, направо зашеметяваше Еймъри.
— Защо, по дяволите, сме тук? — попита той една нощ момичето със зелените гребенчета, както седяха в нечия лимузина пред извънградския клуб на Луивил.
— Не знам. Просто са ме погнали всички дяволи.
— Нека бъдем откровени — нали повече няма да се видим. Аз исках да дойда с тебе тук, защото смятам, че си най-красивото момиче тази вечер. А на теб май ти е все едно дали ще ме видиш някога отново, не е ли така?
— Да… това ли ти е номерът с момичетата? С какво съм го заслужила?
— И не си уморена от танците, нито ти се пуши, нито си искала разните неща, за които говореше? Просто си искала да те…
— О, я да се прибираме — прекъсна го тя, — щом толкова държиш да анализираш. Не ми се приказва на тая тема.
Когато излязоха на мода ръчно плетените блузи без ръкави, Еймъри, в изблик на вдъхновение, ги нарече „одеянията на целуващите“. От уста на уста салонните царе и О. Д. разнесоха това название през цялата страна, от единия до другия бряг.
Описателно
Когато навърши осемнайсет, Еймъри беше почти шест фута висок и изключително, макар и не стандартно, красив. Лицето му бе като на младенец, но пронизващите зелени очи, обточени от дълги тъмни мигли, накърняваха чистосърдечния му израз. Все пак му липсваше онзи животински магнетизъм, тъй често съпътстващ красотата при мъжете и жените; излъчването му беше по-скоро духовно и не бе в негова власт да го пуска и спира като кран на чешма. Но хората запомняха лицето му завинаги.
Изабел
Тя спря на горната площадка на стълбите. В нея клокочеха чувствата, приписвани на плувците преди скока от трамплина, на примадоните пред премиера и на неспокойните плещести играчи в деня на Големия Мач. Колко подходящо щеше да е слизането й по стълбите да бе съпроводено от гръмовен барабанен туш или от нестроен възглас на потпури от „Таис“ и „Кармен“. Никога преди външния й вид не беше я вълнувал тъй дълбоко и никога преди не беше я изпълвал с тъй цялостно доволство. Точно преди половин година тя бе навършила шестнайсет.
— Изабел! — извика я братовчедка й Сали от прага на гардеробната стая.
— Готова съм.
Тя усети в гърлото си малка нервна бучка.
— Наложи се да ми донесат друг чифт пантофки. Ще пристигнат всеки момент.
Изабел понечи да тръгне към гардеробната за последен поглед в огледалото, но нещо я застави да остане на мястото си и да се вгледа надолу по широкото стълбище на клуб „Минехаха“. Стълбището вероломно завиваше и очите й улавяха само два чифта мъжки крака в долното фоайе. В еднакви бални обувки от черен лак, те не издаваха дори намек за самоличност, но Изабел жадно се запита дали единият чифт не принадлежи на Еймъри Блейн. Макар все още да не бе го срещнала, този млад мъж все пак бе запълнил значителна част от нейния ден — първия от пристигането й в Минеаполис. Сред пороя от въпроси, коментари, признания и измислици в колата по пътя от гарата Сали бе съобщила:
— Ти сигурно си спомняш Еймъри Блейн. Той е просто луд да те види отново. Закъснява с цял ден от семестъра само за да дойде довечера. Толкова е слушал за тебе — казва, че помни очите ти.
Това зарадва Изабел. Поставяше ги на равни начала, въпреки че тя прекрасно умееше да режисира своите романтични увлечения със или без предварителна реклама. Но с трепетното предчувствие за щастие я прониза и прималяващ страх, който я накара да попита:
— Какво искаш да кажеш с това, че е слушал за мен? Какви неща са му говорили?
Сали се усмихна. Пред по-пищната си братовчедка тя се чувстваше в ролята на нещо като импресарио.
