дивите подлунни пирове на романтични излияния, в красивото му тузарско студентско население и в подмолния борбен дух, просмукал целия им курс. От деня, в който, ококорени и отмалели, първокурсниците насядаха в гимнастическия салон и избраха някой си от „Хил скул“ за свой председател, една знаменитост от „Лорънсвил“ за заместник-председател и бивша хокейна звезда от „Сейнт Полс“ за секретар, до края на втория курс нито за миг не секна тази задъхана борба за обществено надмощие, това неназовано и никога непризвано боготворене на побеждаващия „голям мъж“.
В началото се сближаваха по колежи и Еймъри, единствен от „Сейнт Риджисис“, наблюдаваше как групичките се оформят, разрастват се и отново се пренареждат, от „Сейнт Полс“, от „Хил“, от „Помфрет“, как се хранят на негласно запазени маси, как се обличат в свои ъгли на гимнастическия салон и как несъзнателно се ограждат с укрепителни бариери от не особено важни, но обществено амбициозни единаци, за да се опазят от дружеската и твърде хаотична университетска стихия. От момента, в който осъзна това, Еймъри намрази всички обществени бариери като изкуствени разграничения, налагани от силните, за да препречат пътя на слабите си васали и да държат настрани почти силните.
След като реши, че трябва да бъде един от боговете на випуска си, той се записа за тренировки по ръгби с групата на първокурсниците, на през втората седмица, вече полузащитник и споменат няколко пъти по ъгълчетата на „Принстониън“, си изкълчи коляното достатъчно сериозно, за да отпадне от игра до края на сезона. Това го накара да се оттегли и да обмисли положението.
Под покрива на № 12 се бяха подслонили десетина най-разнообразни въпросителни. Имаше три-четири незабележими и доста стреснати момчета от „Лорънсвил“, двама шантави загубеняци от частен нюйоркски колеж (Кери Холидей ги кръсти „закоравелите къркачи“), едно еврейче, също от Ню Йорк, и, за обезщетение на Еймъри, двамата братя Холидей, които грабнаха сърцето му от първия миг.
Носеше се слух, че двамата Холидей са близнаци, но всъщност тъмнокосия Кери беше по-голям с една година от русокосия Бърн. Кери беше висок, с весели сиви очи и с изненадваща очарователна усмивка, той стана едновременно и наставникът на общежитието, и дърпачът на бързо пораснали уши, и цензорът на самонадеяността, и раздавачът на рядък унищожителен хумор. Еймъри застла масата на тяхното бъдещо приятелство с всички свои идеи относно какво е и какво трябва да бъде за тях университетът. Кери, който все още не беше склонен да приема нещата сериозно, благо го сгълча за любопитното му нетърпение да разгадае заплетените отношения в университетския начин на живот, но хареса Еймъри, който му стана и интересен, и забавен.
Бърн, русокос, мълчалив и съсредоточен, се мяркаше из къщата като вглъбено привидение, шмугваше се тихо нощем и отново отлиташе рано сутрин да работи в библиотеката — станал бе сътрудник на „Принстониън“, където яростно се състезаваше срещу четирийсет други за въжделеното първо място. През декември се разболя от дифтерит и някой друг спечели конкурса за редакторския пост, но когато се върна през февруари, Бърн безстрашно се хвърли отново в преследване на наградата. По необходимост познанството на Еймъри с него се осъществяваше в триминутни беседи по пътя към и от лекции, така че той не успя да проникне през големия всепоглъщащ интерес на приятеля си, за да открие какво лежи под него.
Еймъри далеч не бе доволен. Липсваше му положението, извоювано в „Сейнт Риджисис“ — да бъде известен и обожаван, — и все пак Принстън го насърчаваше и предоставяше много неща, които може би щяха за разбудят у него латентния Макиавели, стига да успееше някъде да се вклини. Богаташките клубове, за които бе изпомпал сведения миналото лято от един неподатлив принстънски абсолвент, разпалваха любопитството му: „Айви“, надменен и стъписващ с аристократизма си, „Котидж“, поразяващо смешение на бляскави авантюристи с елегантни донжуани, „Тайгър Ин“, широкоплещест, спортен, оживотворяван от доразвиваните добродетели на подготвителните колежи, „Кап енд Гаун“, трезвеник, мъничко религиозен и политически влиятелен, пищния „Колониъл“, литературния „Куодрангъл“ и дузина други, разнообразни по възраст и положение.
Всяко нещо, което извеждаше в твърде ярка светлина някой първокурсник, получаваше заклеймяващия етикет „натягане“. Кинопрожекциите процъфтяваха върху язвителните коментари, но онези, които ги сипеха, общо взето, минаваха за натегачи; да говориш за клубовете, означаваше да се натягаш; да отстояваш гръмко каквото и да е, все едно дали ще е пиене или въздържание, беше натегачество; накратко, самоизтъкването не се понасяше и влиятелният мъж беше разкрепостен дух, докато на изборите за клубни членове в началото на втори курс всеки успешно биваше напъхан до края на следването си в някоя кастова торба.
Еймъри откри, че писането на материали за „Насау Литерари Магазин“ няма нищо да му донесе, но че от влизането в редакционната колегия на „Дейли Принстониън“ всеки много би спечелил. Смътното му желание да изиграе безсмъртни роли в Английския драматичен кръжок прецъфтя, когато отгатна, че най-способните умове и таланти се бяха събрали около „Траянгъл Клъб“ — трупа за музикални комедии, която предприемаше всяка година голямо коледно турне. Междувременно, потиснат от особена самота и неспокойствие в голямата университетска столова, с нови желания и амбиции, покълващи в съзнанието му, той остави първия семестър да се изниже между лъстта му по успехи и озадачените терзания с Кери защо те двамата не бяха моментално приобщени към елита на курса.
Пропиляха много следобеди на прозореца на № 12 и гледаха как състудентите им сноват към и от столовата, забелязаха как спътниците се завъртат около изявените, наблюдаваха забързаната стъпка и сведения поглед на самотния зубрач и завиждаха на щастливата увереност на големите колежански тайфи.
— Ние сме от проклетата средна класа, там е работата! — оплака се един ден Еймъри на Кери, както си лежеше на дивана и със замислена точност палеше цигарите една от друга.
— Какво лошо има в това? Приели са ни в Принстън, така че пречи ли ни нещо да се отнасяме със същото превъзходство към малките университети — бием ги по всички точки, по-уверени в себе си сме, обличаме се по-добре, слагаме ги в джоба си.
— О, съвсем не съм против бляскавата кастова система — призна си Еймъри. — Харесва ми най-отгоре да се разполага групичка тузари, но, ей богу, Кери, аз трябва да съм един от тях.
— Само че засега, Еймъри, ти си просто един потен буржоа.
Известно време Еймъри остана да лежи в мълчание.
— Но не за дълго — произнесе той накрая. — Лошото е, че мразя да постигам каквото и да е с труд. Това, нали разбираш, оставя белези.
— Почетни белези. — Внезапно Кери проточи врат към улицата. — Ето го Лангедък, ако искаш да видиш какво представлява… и Хъмбърд по петите му.
Еймъри скочи и се хвърли към прозореца.
— Я виж ти. — възкликна той, докато оглеждаше знаменитостите. — Хъмбърд изглежда финяга, но тоя Лангедък… май е доста грубоват, не мислиш ли? Нямам вяра аз на типове като него. Всички диаманти изглеждат големи, преди да ги обработят.
— Е — отвърна Кери, когато възбудата премина, — ти пък си литературен гений. От теб зависи да го докажеш.
— Питам се… — Еймъри замълча — дали мога. Честно казано, понякога си мисля — да. Знам, че звучи отвратително самонадеяно, но на никого освен на теб не бих го казал.
— Ами карай тогава. Пусни си дълга коса и напиши стихотворения като оня тип Д’Инвилиърс, дето ги печата в „Лит“.
Еймъри лениво посегна към купчината списания върху масата.
— Прочете ли последния му бисер?
— Не ги пропускам. Рядко нещо са.
Еймъри прелисти броя.
— Ей, ама той първокурсник ли е?
— Ъхъ.
— Я чуй това! Господи!
