— Какво, дявол да го вземе, иска да каже?
— Килърска сцена.
— Стига бе! Кери, ти схващаш ли идиотския му смисъл? Кълна ти се, нищо не разбирам, а нали и аз все пак минавам за литературна птица.
— Е, доста е засукано — отговори Кери. — Като го четеш, просто трябва да си мислиш за катафалки и прокиснало мляко. Има и по-свестни.
Еймъри хвърли списанието върху масата.
— Направо излизам от кожата си — въздъхна той. — Знам, че не съм съвсем като хората, а ненавиждам всеки друг, който също не е. Не мога да реша дали да усъвършенствам ума си и да стана велик драматург, или да прелистя надве-натри дебелите речници и да стана принстънски зализвач.
— Че защо трябва да решаваш? — подсказа му Кери. — Остави се на течението, като мен. Аз ще доплувам до дълбоките води на известността на буксир, стиснал за опашките фрака на брат ми Бърн.
— Не мога да се оставя на течението, искам да ми бъде интересно. Искам да дърпам конци, пък дори и заради някой друг, или да бъда главен редактор на „Принстониън“, или председател на „Траянгъл“. Искам да се възхищават от мен.
— Прекалено много мислиш за себе си.
Еймъри се сепна от тия думи.
— Не е така. Мисля също и за теб. Мигом трябва да излезем оттук и да се смесим с курса, докато още е забавно да си от висшето съсловие. Искам на юнската забава например да си доведа някоя разкошна нежна рибка, но само ако съм успял да стана страшно весел и непринуден, да я запозная с каймака на нашите салонни царе и с капитана на отбора по ръгби, и с всички останали простаци.
— Еймъри — Кери губеше търпение, — ти просто се въртиш в затворен кръг. Ако искаш да си знаменитост, излез и направи нещо; ако не искаш — не се впрягай. — Той се прозина. — Хайде да оставим стаята да се проветри от дима. Нека идем да погледаме тренировката на ръгбистите.
Постепенно Еймъри възприе тази гледна точка, реши, че неговия възход ще започне от другата есен, и се отдаде на удоволствието да наблюдава как Кери извлича радости от № 12.
Двамата напълниха леглото на еврейчето с лимонов крем, гасяха всяка вечер газовото отопление на цялата къща, като духаха в горелката от стаята на Еймъри за пълно изумление на госпожа Дванайсет и на местния газопроводчик; преместиха всички вещи — картини, книги и мебели — на закоравелите къркачи в банята и страшно ги объркаха, когато те се върнаха от запой в Трентън и като през мъгла установиха разместването; останаха разочаровани, когато закоравелите къркачи приеха всичко на шега; от вечеря до зори играеха на двайсет и едно и на няколко разновидности на покера, а веднъж, за рождения ден на един от пансионерите, успяха да убедят празнуващия да купи достатъчно шампанско за бурно тържество. Домакинът на веселието си остана трезвен, но Кери и Еймъри случайно го пуснаха от площадката на стълбите, та всеки ден от последвалата седмица посещаваха засрамени и разкаяни болницата.
— Я кажи, кои са всички тия жени? — попита го един ден Кери, възмутен от броя на писмата, които получаваше Еймъри. — Напоследък се заглеждам в пощенските печати, пристигат от Фармингтън и Добс, и Уестоувър, и Дана Хол, какво означава всичко това?
Еймъри се изхили.
— Всички са от градовете-близнаци Минеаполис и Сейнт Пол. — И назова имената им. — Ето това е от Мерлин де Уит, хубава е, има собствена кола, което е адски удобно; това от Сали Уедърби, тя обаче нещо много напълня; това пък е от Майра Сейнт Клеър, стара любов, лесна е на целувки, ако си падаш по такива работи…
— Какви въдици им пускаш? — попита го Кери. — Аз съм опитвал невероятни номера, но пустите въртиопашки никак не се боят от мен.
— Ти си от типа „доброто момче“ — подсказа му Еймъри.
— Точно така. Майките винаги са спокойни за дъщерите си с мен, имат ме за безопасен. Честна дума, обидно е. Ако хвана дамата си за ръката, тя ми се смее и ме оставя да я държа, като че ли не е част от тялото й. Щом й стисна ръката, все едно, че я откача от себе си.
— Тогава се мръщи — поучи го Еймъри. — Разправяй им, че си невъздържан, и ги оставяй да те превъзпитават, побеснявай и си тръгвай, а след половин час се връщай, стряскай ги.
Кери поклати глава.
— Няма да се получи. Миналата година изпратих на някакво момиче от „Сейнт Тимоти“ истинско любовно писмо. На едно място се бях поотпуснал и бях написал: „Дявол да го вземе, колко те обичам!“ А тя да изреже с ножичката си за нокти „Дявол да го вземе“ и да покаже останалата част на цялото училище. Не ми върви. Аз съм си просто „добрият стар Кери“, и точка.
Еймъри се усмихна и направи опит да си представи себе си като „добрия стар Еймъри“. Изобщо не успя.
Февруари довя сняг и дъжд, тайфунът на зимната изпитна сесия отмина и животът на № 12 продължи ако не смислено, то поне интересно. Веднъж на ден Еймъри се гощаваше в „При Джо“ с огромен сандвич, корнфлейкс и картофена супа, най-често заедно с Кери и с Алек Конидж. Последният беше мълчалив и доста надменен зализвач от „Хочкис“, който живееше в съседния пансион и споделяше същата принудителна самота като Еймъри, дължаща се на факта, че целият му клас бе постъпил в Йейл. Обстановката в „При Джо“ беше неестетична и дори леко нехигиенична, но там човек можеше да си открие неограничена кредитна сметка — удобство, което Еймъри ценеше. Стивън Блейн бе рискувал с акции в рудодобива и вследствие на това издръжката на сина му, макар и щедра, бе далеч под неговите очаквания.
„При Джо“ имаше и допълнителното преимущество, че беше закътано от любопитните погледи на класово по-издигнатите, така че всеки следобед в четири, в компанията на приятел или книга, Еймъри се запътваше да подлага на изпитание храносмилането си. В един мартенски ден, след като не намери свободна маса, той се настани на крайната срещу някакъв първокурсник, напрегнато забол нос в книгата си. Кимнаха си. Двайсетина минути Еймъри седя и поглъща кифлички с бекон, зачетен в „Професията на госпожа Уорън“ (открил бе Шоу съвсем случайно, ровейки из книгите в библиотеката по време на зимната сесия); другият първокурсник не вдигаше очи от своята книга, но междувременно унищожи три горещи млека с какао.
Постепенно очите на Еймъри любопитно се насочиха към книгата на неговия сътрапезник. Разчете в обратна посока името на автора и заглавието — „Марпеса“ от Стивън Филипс9. Това нищо не му говореше, неговите познания в поезията стигаха до христоматийната класика от рода на „Ела в градината, Мод“ на Тенисън и откъси от Шекспир и Милтън, насила натъпкани в главата му напоследък.
В желанието си да заприказва момчето, с което се бяха озовали лице в лице, той за момент се вглъби в своята книга, а после, уж неволно, възкликна високо:
— А! Първокласна работа!
Момчето вдигна поглед и Еймъри изрази престорено смущение.
— Кифлите ли имате предвид? — Благият дрезгав глас добре се съчетаваше с големите очила и с впечатлението за могъща проницателност, което оставяше младежът.
