— Знае, че ти се носи слава на красавица и разни такива… — Поколеба се, после продължи: — И… предполагам, знае, че си падаш по целувките.
При тези думи Изабел изведнъж стисна юмруче под кожената си наметка. Свикнала бе навсякъде да бъде следвана от грешното си минало и въпреки това никога не съумяваше да не се поддаде на до болка познатото раздразнение при споменаването му; все пак в един чужд град подобна репутация носеше предимства. Значи я смятат за „бърза“, така ли? Добре тогава, нека го установят сами.
Изабел погледна през прозореца как в мразовитото утро бавно се стеле снегът. Тук винаги е било по- студено, отколкото в Болтимор; забравила бе, стъклото на страничната врата беше заледено, навяло бе по ъглите на прозорците. А умът й се въртеше все около същото. Дали и той се облича като момчето ей там, дето най-спокойно си върви по оживената търговска улица, с мокасини и зимен карнавален костюм? Колко типично западняшки! Но разбира се, той не се носи така: та нали учи в Принстън, във втори курс е или там някъде. Всъщност споменът й за него беше съвсем смътен. От една стара снимка, запазена в нейния албум, я бяха поразили огромните очи (до чиято изразителност навярно вече бе дорасъл). Както и да е, през последните месеци, след като взе решение да погостува през зимата на Сали, той се очерта в мислите й като достоен противник. Децата, най-лукавите сватовници, бързо замислят ходовете си и Сали майсторски бе изпълнила цяла писмовна соната, с която запали темпераментния дух на Изабел. От известно време Изабел показваше склонност към много силни, макар и твърде преходни чувства.
Те спряха пред широко разпростряна белокаменна сграда, застроена навътре от снежната улица. Мисис Уедърби я посрещна топло и започна да издърпва разните по-малки братовчеди от ъглите, където възпитано се бяха спотаили. Изабел ги поздрави много мило. Поискаше ли, тя можеше да спечели всеки срещнат човек — с изключение на по-големите от нея момичета и на някои жени. Впечатлението, което оставаше у другите, беше винаги пресметнато. Момичетата, с които поднови познанството си тази сутрин, останаха поразени както от откритото й поведение, така и от леко скандалната й слава. Любопитството обаче кръжеше около Еймъри Блейн. Явно твърде лекомислено влюбчив, той печелеше симпатиите, но не безусловно — в един или друг момент като че ли всяко момиче бе изживявало с него приключение, но ни едно от тях не пожела да даде истински полезни сведения. Само че по нея щеше да хлътне… Сали бе оповестила това на младежкия кръг около себе си и от мига, в който очите им видяха Изабел, те сами започнаха да й го нашепват. Изабел тайно реши, че ако трябва, ще си наложи да хареса Еймъри — дължеше го на Сали. Ами ако ужасно се разочарова? Сали й го бе обрисувала в невъзможно бляскави тонове — красив, „страшно изискан, когато поиска“, знае как да се държи и е непостоянен точно колкото да бъде интересно. В края на краищата той олицетворяваше цялата романтичност, която нейната възраст и обкръжение я тласкаха да желае. Затова Изабел се питаше дали ония бални обувки, които опитваха стъпката на фокстрота върху килима долу, не бяха негови.
Всички впечатления, а впрочем и всички мисли на Изабел бяха крайно калейдоскопични. Характерът й представляваше странна смесица от светски и артистичен темперамент, какъвто се среща в две категории жени — светските и артистките. Образованието й или по-точно изисканото й държане бе почерпано от момчетата, удостоявани с благосклонността й; нейната тактичност беше инстинктивна, а издръжливостта й на любовни приключения можеше да бъде ограничена само от броя на податливите в обсега на телефонната мрежа. Кокетството се смееше от големите й чернокафяви очи и струеше в неустоима чувствена привлекателност.
И ето че тази вечер тя стоеше на горната площадка на стълбите и чакаше да й донесат пантофките. Вече губеше търпение, когато Сали излезе от гардеробната, сияеща както винаги от добродушие и приповдигнато настроение, и двете заедно слязоха на долния етаж, а в това време търсещият прожектор в съзнанието на Изабел освети две мисли: доволна бе, че тъкмо сега не бе изгубила руменината си, и се запита дали той танцува добре.
Долу, в голямата зала на клуба, мигом я наобиколиха момичетата, с които бе прекарала следобеда, после чу часът на Сали да й изрежда цял списък от имена и усети, че се покланя на секстет от черно-бели, ужасно сковани, смътно познати очертания. Името Блейн се мярна между другите, но на първо време тя не можа да го отнесе към даден притежател. Настъпи объркан момент на тромаво младежко суетене и поблъскване, в който всеки откри, че разговаря с най-нежелания човек. Изабел хитро излавира да седне на канапето до стълбите с Фроги Паркър, първокурсник от Харвард, с когото бе играла на дама в детските години. На първо време се нуждаеше само от малко шеговито припомняне на миналото. Изабел притежаваше забележителната дарба да измъква светското от една-единствена простичка идея. Най-напред я изговаряше възторжено с прочувствен контраалт, в който се прокрадваше лек южняшки акцент; после се отдръпваше на разстояние от нея и й се усмихваше със своята прелестна усмивка, след което я поднасяше във варианти и я поставяше като мислена клопка, и всичко това в незначителната форма на диалога. Фроги беше запленен и съвсем не разбираше, че това се прави не заради него, а заради зелените очи, които святкаха изпод лъскавата, внимателно пригладена коса малко вляво от нея, защото Изабел най-после бе открила Еймъри. Като актриса, която дори в мощния прилив на своя съзнателен магнетизъм попива дълбоки впечатления от някои зрители на първия ред, Изабел скришно измери противника си. Първо й се наби в очи кестенявата му коса и от разочарованието, което изпита, тя разбра, че е очаквала да бъде тъмнокос и по- строен, като от реклама… Що се отнася до останалото, забеляза свежия му тен и правия романтичен профил. Ефекта от всичко това подчертаваха пристегнат фрак и копринена риза с жабо, от ония, които жените все още обожаваха да виждат на мъжете, а на мъжете вече им дотягаха.
Докато тя го оглеждаше, Еймъри стаено я наблюдаваше.
— Не мислиш ли и ти така? — внезапно извърна невинен поглед към него.
Настъпи раздвижване и Сали ги поведе към масата, определена за тях. Еймъри си проби път до Изабел и прошепна:
— Ще бъдеш моя дама на вечерята, да знаеш. Определили са ни да седим един до друг.
Изабел изгуби дъх — безпогрешна хватка. Но всъщност изпита чувството, сякаш някой отне на звездата най-хубавата реплика и я повери на второстепенно действащо лице… Не трябва да изпуска водещата роля дори на милиметър. Голямата маса заискри от смях в суматохата, докато заемаха местата си, а после, след като се настани близо до челото, много любопитни очи се обърнаха към нея. Блаженството й бе неизмеримо, а Фроги Паркър беше тъй погълнат от блясъка на допълнително прииждащата в лицето й руменина, че забрави да издърпа стола на Сали и това силно го смути. Еймъри седна от другата й страна, изпълнен със самоувереност и суета, и се вторачи в нея с открито възхищение. Заговори я на секундата едновременно с Фроги:
— Много съм слушал за теб, откак острига плитките си…
— Нали беше смешно днес следобед…
И двамата замълчаха. Изабел свенливо се обърна към Еймьри. Нейното лице винаги даваше достатъчно красноречив отговор на всеки, но сега реши да се подкрепи и с думи:
— Какво… от кого?
— От сума хора… през всичките години, откакто се преместихте.
Тя подобаващо се изчерви. От дясната й страна Фроги беше вече извън играта, въпреки че още не го разбираше напълно.
— Ще ти кажа как съм те помнил през тия години — продължи Еймъри.
Тя се наклони леко към него и скромно се загледа в целината пред себе си. Фроги въздъхна — познаваше Еймъри, както и ситуациите, от които той сякаш бе роден да се възползува. Обърна се към Сали и я попита смята ли да се записва догодина в колеж. А Еймъри започна като картечница.
— Измислил съм ти епитет, който страшно ти подхожда.
Това бе едно от любимите му въведения — рядко имаше предвид точно определена дума, но затова пък разпалваше любопитството, а поставеха ли го натясно, винаги успяваше да скалъпи нещо ласкателно.
— Така ли? И какъв? — Лицето на Изабел беше съвършен етюд на прехласнато любопитство.
Еймъри поклати глава.
— Не те познавам още достатъчно добре.
— Но… после ще ми кажеш ли? — едва чуто прошепна тя.
Той кимна.
— Ако останеш моя дама до края на вечерта.
Изабел кимна.
