Докато затваряше безшумно вратата, музиката сякаш изпърха от другата страна.
През този светъл час подлунен за лека нощ да се целунем! Каква прекрасна песен, помисли тя, тази вечер всичко е прекрасно, а от всичко най-прекрасна е тази романтична сцена в кабинета, оплетените им ръце и неизбежността на идващото, тъй омайно близо. Бъдещето на нейния живот се разтвори пред очите й като безкраен низ от подобни сцени: на лунна светлина, на бледо-звездни отблясъци, върху задните седалки на топли лимузини и в удобни спортни коли, паркирани в сенките на приютяващи клони — само момчетата можеше да са различни, а това, с което е сега, е толкова приятно. Той нежно взе ръката й. После поривисто я обърна, поднесе я към устните си и целуна дланта й.
— Изабел? — Шепотът му се размеси с музиката и те като че ли политнаха един към друг. Дишането й се учести. — Даваш ли да те целуна, Изабел? Изабел?
С полуотворени устни тя обърна в мрака лицето си към него. И изведнъж ги връхлетя вълна от звънки гласове и тропот на тичащи стъпки. С бързината на мълния Еймъри стрелна ръка и запали лампиона и когато вратата отхвърча и нахълтаха три момчета, сред които гневният, изгарящ от желание за танци Фроги, той прелистваше списанията от масичката, а тя седеше неподвижна, спокойна, невъзмутима и дори ги поздрави с приветлива усмивка. Но сърцето й туптеше лудо и, кой знае защо, се почувства ограбена.
Очевидно всичко беше свършило. Роптаещо подканване за танци, споглеждане между двамата: в неговите очи — отчаяние, в нейните — съжаление, а после вечерта продължи с умиротворените обожатели и с безконечното отнемане на дамата.
В дванайсет без четвърт Еймъри мрачно се ръкува с нея сред групичка познати, наобиколили го да му пожелаят бързо завръщане. За миг той изгуби увереността си, а тя леко се обезпокои, когато от тълпата се обади ироничният глас на притулен сред навалицата остроумник:
— Защо не я изведеш навън, Еймъри!
Поемайки ръката й, той леко я притисна и тя отвърна на притискането, както тази вечер бе направила с двайсетина други ръце — това бе всичко.
В два часа, когато се прибраха в дома на Уедърби, Сали я попита дали „хубаво“ си е прекарала с Еймъри в кабинета. Изабел спокойно обърна лицето си към нея. В очите й гореше пламъкът на идеализма — неопетнена мечтателка на блянове, чисти като у Жана Д’Арк.
— Не — отвърна тя. — Не правя вече такива работи. Той искаше, но аз отказах.
Докато се вмъкваше в леглото, тя се опита да отгатне какво ще прочете в препоръчаното му писмо, което щеше да получи на другия ден. Толкова красиви устни има — дали някога?…
— „Четиринайсет ангели бдяха над тях“ — сънено пропя Сали от съседната стая.
— По дяволите! — възнегодува Изабел, ступа възглавницата в разкошно възвишение от пух и предпазливо се изтегна между студените чаршафи. — По дяволите!
Благодарение на „Принстониън“ Еймъри стана известен. С приближаването на клубните избори дребните сноби, тези чувствителни барометри на успеха, го засипаха с внимание и в стаята, която държаха с Том, заприиждаха на гости цели тумби от горните курсове, влизаха с почтително стеснение, присядаха по краищата на столовете и подхващаха всякакви теми освен онази, която изцяло бе погълнала интереса им. Напрегнатите погледи, отправени към Еймъри, го забавляваха и в случай че някой от гостите членуваше в безинтересен нему клуб, изпитваше голямо удоволствие да го стъписва с еретични подмятания.
— Я, я… — обърна се той една вечер към някаква сащисана делегация — в кой клуб казахте, че сте?
Пред гостите си от „Айви“, „Котидж“ и „Тайгър Ин“ обаче той разиграваше „доброто мъжко открито момче“, което нито се притеснява, нито се догажда за целта на посещението.
В началото на март, когато съмна знаменателното утро и университетското градче се превърна във въплъщение на истерията, двамата с Алек Конидж спокойно и незабелязано се вмъкнаха в клуба „Котидж“ и силно учудени, започнаха да наблюдават внезапно превъзбудените си съкурсници.
Сред тях имаше блуждаещи групи, които шареха от клуб в клуб; имаше еднодневни приятели, които, почти просълзени, буйно обявяваха, че ще членуват само в един и същи клуб и че няма сила на света, която да ги раздели; надигна се ръмжене на дълго прикривана злоба, когато Неочакваните Величия си спомниха някои подигравки от първи курс. Неизвестни мъже се издигнаха до завидни височини, след като спечелиха известен брой от жадуваните гласове; други, които минаваха за „в кърпа вързани“, откриваха, че са си създали неподозирани врагове, чувстваха се отритнати и изоставени и невъздържано известяваха, че ще напуснат университета.
В своето непосредствено обкръжение Еймъри види студенти, отстранени заради това, че носят зелени шапки, други — задето били префърцунени като „шивашки манекени“ или пък „прекалено райски са го давали“, или задето някоя си нощ се натряскали, „ама представете си, като най-долни каруцари“, или по неразгадаеми тайнствени причини, понятни само на асовете на черните гласоподаватели и топки.
Тази оргия на общителността достигна своя връх на празненството в ресторант „Насау“, където пуншът се лееше от огромни купи и целият партерен етаж се превърна в обезумяла главозамайваща въртележка от лица и гласове.
— Ей, Диби… честито!
— Цар си, Том, набра сума гласове за „Кап“.
— Кери, я кажи…
— Ей, Кери, чувам, че си влязъл в „Тайгър“ заедно с най-големите тежкари!
— Притрябвало ми е да съм в „Котидж“ — там е рай за салонните царе.
— Чухте ли, Оувъртън припаднал от радост, когато научил, че са го избрали в „Айви“…
— Не се ли записа още същия ден?
— Не! Отпрашил с велосипеда към Мърей-Додж да провери дали не е станала грешка.
— А ти, стари развратнико, как се намъкна в „Кап“?
— Честито!
— Честито и на теб. Разправят, събрал си много гласове.
Когато барът затвори, празненството се разпадна на групички, които плъзнаха с песни по заснежения университетски град с фаталната самозаблуда, че снобизмът и напрежението най-после са отминали и че през следващите две години могат да правят каквото си поискат.
Години наред след това събитие запролетяването на втората година от студентството му бе за Еймъри най-щастливото време в неговия живот. Духът му хармонираше с живота, който го обграждаше. В тези априлски следобеди той нямаше други желания, освен да се шляе, да мечтае и да се радва на куп нови приятелства.
Една сутрин в стаята му влезе Алек Конидж и го разтърси да отвори очи към слънчевата светлина и неповторимото величие на „Камбъл Хол“, които пламтяха в прозореца му.
— Събуди се, о, ти, Първороден Грях, и ела на себе си. След половин час да си пред „Ренуик“. Намерили сме кола. — Той вдигна подложката на бюрото с цялата камара вестникарски материали върху нея и внимателно я положи на леглото.
— И откъде сте намерили кола, ако мога да знам? — скептично попита Еймъри.
— Свещена хорска доверчивост, а ти не бъди придирчив глупак, защото няма да те вземем!
— Аз май ще поспя — отвърна спокойно Еймъри, намести се обратно на възглавницата и протегна ръка за цигара.
— Ще спиш!
— Защо не? Лекцията ми е в единайсет и половина.
— Нещастен меланхолик! Твоя работа, щом не ти се ходи до океана…
