— Не — отвърна Еймъри. — Имах предвид Бърнард Шоу. — И обърна книгата, за да му посочи.
— Не съм чел нищо от Шоу. Но винаги съм имал намерение. — Момчето замълча, после добави: — Чел ли си нещо от Стивън Филипс и обичаш ли въобще поезия?
— И още как — пламенно потвърди Еймъри. — Но от Филипс не съм чел много. (Не беше и чувал за никакъв Филипс освен за покойния Дейвид Греъм.)
— Мисля, че е доста добър. Макар, разбира се, да е викторианец.
Впуснаха се в разговор за поезията, по време на който се представиха един на друг; тогава се оказа, че събеседникът на Еймъри е не друг, а „оня ужасно интелектуален Томас Парк Д’Инвилиърс“, който публикуваше страстните си любовни стихове в „Лит“. Беше на около деветнайсет години, попрегърбен, с бледосини очи и както преценяваше Еймъри по външния му вид, нямаше понятие от надпреварата за обществено положение и от други подобни крайно интересни явления. Но той обичаше книгите, а Еймъри имаше усещането, че от години не бе срещал такъв човек; ако само тайфата от „Сейнт Полс“ на съседната маса не сбъркаше да вземе и него за пернат, тази среща щеше да му донесе огромна радост. Компанията като че ли не им обръщаше внимание и Еймъри се отпусна и заговори за десетки книги — книги, които беше чел, книги, за които беше чел, и книги, за които изобщо не беше чувал, като сипеше списъци от заглавия с лекотата на служител от реномирана книжарница. Д’Инвилиърс отчасти бе преметнат и изцяло очарован. Добродушно той почти бе стигнал до извода, че половината от Принстън е населен с кръгли еснафи, а другата половина — с жестоки зубрачи, и да открие човек, който можеше да разговаря за Кийтс, без да заеква и в същото време очевидно навикнал да си мие ръцете, беше истински празник.
— Чел ли си Оскар Уайлд? — попита той.
— Не. От кого е?
— Той е авторът — не го ли знаеш?
— Ама разбира се. — Далечна струна звънна в паметта на Еймъри. — Нали за него беше оперетата „Търпение“.
— Да, за него. Току-що прочетох книгата му „Портретът на Дориан Грей“ и държа ти също непременно да я прочетеш. Ще ти хареса. Ако искаш, мога да ти я дам.
— С удоволствие… благодаря ти.
— Искаш ли да дойдеш в стаята ми? Имам и много други книги.
Еймъри се поколеба, стрелна с поглед тайфата от „Сейнт Полс“, сред която беше и великият неподражаем Хъмбърд, и взе да преценява колко фатално може да се окаже за него приобщаването на този нов приятел. Той така и не се добра до фазата, когато печелиш другите, а после ги отритваш — не му достигаше твърдост за такова нещо, затова постави на едното блюдо на везните безспорната привлекателност и стойността на Томас Парк Д’Инвилиърс, а на другото — заплахата на студените погледи над очилата с рогови рамки, които, въобразяваше си, свирепо святкаха към него от съседната маса.
— Ще дойда.
Така Еймъри откри „Дориан Грей“ и „Мистичната скръбна Долорес“10, и „La Belle Dame sans Merci“11; и цял месец живя само с тях. Светът придоби изтънчена бледнина и му стана интересен, а той особено се постара да погледне на Принстън през преситените очи на Оскар Уайлд и Суинбърн или на „Фингъл О’Флеърти“ и „Олджърнън Чарлс“, както ги назоваваше с маниерна шеговитост. Всяка нощ поглъщаше книга след книга — Шоу, Честъртън, Бари12, Пинеро13, Йейтс, Синг, Ърнест Досън14, Артър Саймънс15, Кийтс, Зудерман16, Робърт Хю Бенсън17, „Савойските опери“18 — безразборна смесица, защото изведнъж откри, че години наред нищо не бе чел.
Отначало Том Д’Инвилиърс беше по-скоро обстоятелство, отколкото приятел. Еймъри го виждаше горе- долу веднъж в седмицата и двамата заедно бронзираха тавана в стаята на Том и украсиха стените с имитации на старинни гоблени, купени от разпродажба, с високи свещници и щамповани завеси. Еймъри харесваше у Том това, че притежаваше ум и литературен вкус, без да е женствено превзет, нито пък приповдигнат. Всъщност от двамата Еймъри беше по-превзет и полагаше неимоверни усилия всяка негова забележка да звучи като епиграма, а колко много неща на тоя свят се постигат далеч по-трудно от показните епиграми. На № 12 се забавляваха, Кери прочете „Дориан Грей“ и започна да подражава на лорд Хенри, като ходеше по петите на Еймъри, викаше му „Дориан“ и си даваше вид, че подклажда в него порочно въображение и позабравена склонност към отегчението. Когато пренесе играта в столовата и смая другарите им по маса, Еймъри се вбеси от смущение и оттогава сипеше епиграмите си само пред Д’Инвилиърс или пред удобно за целта свое огледално отражение.
Един ден Том и Еймъри се опитаха да прочетат свои стихове и поезия от лорд Дънсани под съпровода на музика от грамофона на Кери.
— Пей! — извика му Том. — Не декламирай, а пей!
Еймъри, който бе напреднал с рецитирането, се раздразни и поиска плоча с не тъй силно изразено пиано. При което Кери се затъркаля по пода, давейки се от смях.
— Пусни „Сърца и цветя“! — изрева той. — Боже мой, ще ме скъсате!
— Спри проклетия грамофон — кресна Еймъри, а лицето му поаленя. — Няма да ти изнасям забава.
Между другото Еймъри деликатно се опитваше да разбуди у Д’Инвилиърс усет за социалната система, защото знаеше, че като поет Том всъщност беше по-традиционен от самия него и бе достатъчно само да си позамажа с вода косата, да стесни малко темите на разговорите си и да си сложи тъмнокафява шапка, за да стане съвсем обикновен. Но литургиите на тема модни якички и тъмни вратовръзки попадаха в нехайни уши; Д’Инвилиърс дори леко презираше усилията му; така че Еймъри разреди посещенията до едно на седмица, но започна да го води на № 12. Това предизвика безобидно хихикане сред първокурсниците, които ги нарекоха „Доктор Джонсън и Бозуъл“.19
Алек Конидж, друг чест гост, харесваше Д’Инвилиърс някак неопределено, но таеше страхопочитание пред неговата интелектуалност. Кери, който прозираше през поетичното дърдорене до здравите порядъчни основи в него, безкрайно се забавляваше и го караше да му рецитира поезия часове наред, а сам се издигаше със затворени очи върху дивана на Еймъри и слушаше.
— Това е хубаво — тихо казваше Кери. — Харесва му на големия Холидей. Тоя трябва да е голям поет.
Том, очарован, че е намерил публика, преповтаряше „Стихове и балади“, докато Кери и Еймъри ги научиха почти толкова добре, колкото и той самият.
В пролетните следобеди в градините на големите имения около Принстън, където лебеди сред изкуствени езера създаваха подобаващо настроение, а в съзвучие с тях бавни облаци витаеха плавно над върбите, Еймъри се отдаде писане на стихове. Май пристигна необикновено бързо и изведнъж, непонасящ стените, той започна да броди по университетското градче във всички часове на денонощието и под звездите, и в дъжда.
Мъжделиво символично междудействие
Спусна се влажна вечерна мъгла. Изтъркаля се откъм луната, наслои се около шпиловете и кулите и се слегна в полите им, като остави сънните върхове възвишено устремени към небето. Човешките фигури, осейващи деня като мравки, тази нощ се плъзгаха във и извън полезрението като сенчести привидения. Готическите здания и вътрешните дворове бяха неизмеримо по-загадъчни сега, когато внезапно изникваха от мрака, разчертавани от рояците мъждиви квадратчета жълта светлина. Незнайно откъде една камбана
