групички, които очевидно се чувстваха страшно неудобно, или на големи, които изглеждаха напълно като у дома си.
— Чувам, че столовата била доста лоша — каза Еймъри.
— Такива са слуховете, но сме задължени да се храним там или във всички случаи поне да плащаме.
— Престъпление!
— Наглост!
— Е, в Принстън се налага да преглъщаш какво ли не през първата година. Съвсем като в гаден колеж.
Еймъри се съгласи.
— Но затова пък е щуро — наблегна той. — Не бих отишъл в Йейл за милиони. — Нито пък аз.
— Заловил ли си се с нещо странично? — запита Еймъри по-големия брат.
— Аз не, Бърн ще сътрудничи на „Принс“ — искам да кажа „Дейли Принстониън“, знаеш ли го?
— Зная го.
— А ти?
— Ами… Ще си опитам късмета в отбора по ръгби на първокурсниците.
— Играл ли си в „Сейнт Риджисис“?
— Малко — призна Еймъри, подценявайки факта, — само че напоследък много почнах да слабея.
— Не си слаб.
— Какво да ви кажа, миналата есен бях набит.
— Така ли!
След вечеря отидоха на кино, където находчивите коментари на някакъв студент пред него, а също и дивият рев и виковете в залата докараха Еймъри до възторжено вцепенение.
— Охоо!
— Ах, какво си ми мъжле, колко си голям и силен, а пък — ооох, толкова си нежен!
— Завинтиха се!
— Ето ги, завинтиха се!
— Целувай, бързо целувай дамата!
Една група засвири с уста „Край морето“ и цялата зала поде шумно мелодията. Последва неразбираема песничка, която включваше продължително тропане с крака, а след нея друг безкраен несвързан жален куплет!
Докато си пробиваха път навън, стрелкащи и обстрелвани от хладно-любопитни погледи, Еймъри реши, че киното му допада и че иска да му се наслаждава, както му се бе наслаждавала с язвителните си келтски апострофи и с отношение, в което се смесваха критично остроумие и снизходително забавление, редицата пред него на старшите студенти, провесили ръце назад през облегалките.
— Искаш ли сладолед? — попита Кери.
— С удоволствие.
Вечеряха богато, а после, след като се поразходиха още малко, бавно се прибраха на № 12.
— Прекрасна нощ.
— Вълшебна.
— Вие двамата ще си разопаковате ли багажа?
— Като че ли да. Хайде, Бърн.
Еймъри реши да поостане на стълбите и им пожела лека нощ.
В далечината, обръбен от последната ивица дрезгавина, призрачно чернееше огромният дървесен гоблен. Подранилата луна къпеше сводовете в светлосиньо и през воалените лунни процепи като совалка заснова песен в нощта, разнесе се, натежала от тъга, безбрежно преходна, безбрежно скръбна.
Спомни си, че един възпитаник на университета от деветдесетте години му бе разказвал как се бил забавлявал Бут Таркингтън8: заставал насред студентското градче в малките часове на нощта и огласял с тенора си небосвода, като пробуждал смесени чувства у приютилите се в леглата студенти според моментното им настроение.
Сега, далеч откъм смрачения силует на университетския град, една бяла фаланга разкъса тъмнината и крачещи фигури в бели тениски и бели панталони, хванали се за ръце и отметнали глави назад, се залюшка равномерно по улицата:
Докато призрачната процесия наближаваше, Еймъри затвори очи. Песента полетя в тъй високи регистри, че отпаднаха всички освен тенорите, които победоносно преведоха мелодията отвъд опасната точка, а после я отстъпиха на приказния хор. Тогава Еймъри отвори очи, почти уплашен, че гледката ще развали богатата илюзия на хармонията.
Въздъхна жадно. Там, начело на белия взвод, вървеше Алънби, капитанът на отбора по ръгби, строен и предизвикателен, сякаш понесъл достойно тежестта на съзнанието, че тази година колежът е заложил надеждите си на него, че всички очакват неговото сухо спортно тяло да доведе до победата яркосините и червени линии.
Омагьосан, Еймъри гледаше как напредва рамо до рамо всяка редица от преплетени ръце, как се размиват лицата над тениските, а гласовете се спояват в победоносен пеан, после процесията прекоси тъмнеещия свод на „Камбъл Арч“ и гласовете стихнаха, завивайки към източния край на студентското градче.
Минутите минаваха, а Еймъри, притихнал, не помръдваше. Яд го беше на нареждането първокурсниците да се прибират след „вечерния час“, защото умираше от желание да скита из уханните призрачни пътеки, където зданието „Уидърспун“ закриляше като сурова майка своите атически деца „Уиг“ и „Клио“, където черната готическа змия на „Литъл“ пропълзяваше до „Кайлър“ и „Патън“, а те пък прехвърляха тайнството през ведрия склон, който се спускаше към езерото.
Бавно в съзнанието му проникна и днешния Принстън — „Уест“ и „Реюниън“, напомнящи за шейсетте години, „Севънти-найн Хол“, червенотухлен и надменен, „Ъпър Пайн“ и „Лоуър Пайн“ като две аристократични елизабетински дами, недоволни, задето съжителстват с магазинери, а над всички, извисени в светлосиния си устрем, внушителните замечтани шпилове на кулите „Холдър“ и „Кливланд“.
Влюби се в Принстън от пръв поглед — в ленивата му красота, в неговата предчуствана значимост, в
