успокояващата топлина в думите на Откачалката, глухата портиерка, че бил най-красивото момче, което са виждали очите й. Приятно му беше, че е най-бързият и най-младият играч в първия състав на отбора по ръгби; приятно му стана и когато след един разгорещен спор д-р Дугал му каза, че ако пожелае, може да изкара най-високите бележки в колежа. Но д-р Дугал бъркаше. За характера на Еймъри беше невъзможно да изкара най-високите бележки в колежа.
Злочест, ограничаван, необичан нито от преподавателите, нито от колежаните — такъв беше Еймъри през първия си семестър. Но за Коледа той се върна в Минеаполис стиснал устни и все пак тържествуващ по особен начин.
— Е, отначало бях по-нафукан, отколкото трябва — каза снизходително на Фроги Паркър, — но се оправих… най-бърз съм в отбора. Трябва да отидеш, Фроги, в колеж. Колежът е голяма работа.
Епизод с доброжелателния преподавател
В последната вечер на първия семестър старши преподавателят мистър Марготсън изпрати да съобщят на Еймъри в занималнята да се яви в девет часа в кабинета му. Еймъри заподозря, че му предстои да слуша съвети, но реши да се държи учтиво, защото същият този мистър Марготсън беше доброжелателен към него.
Преподавателят го посрещна сериозен и му направи знак да седне на стола. Изкашля се няколко пъти и лицето му прие принудено милото изражение на човек, който знае, че нагазва в деликатни води.
— Еймъри — започна той. — Извиках те по личен въпрос.
— Да, сър?
— Ти ми направи впечатление през тази година и аз съм… доволен от теб. Мисля, че в теб са заложени качества на… много добър човек.
— Така ли мислите, сър? — успя да издума Еймъри. Не понасяше да говорят за него като за признат неудачник.
— Но съм забелязал — продължи по-възрастният мъж без заобикалки, — че момчетата не те обичат много.
— Така е, сър. — Еймъри облиза устни.
— Ъь… та си помислих, че може и да не си съвсем наясно какво в теб не им… харесва. Аз ще ти кажа, защото вярвам… ъъ… че когато едно момче познава затрудненията си, по-лесно му е да се справи с тях, да се съобрази с онова, което очакват от него. — Изкашля се отново изискано-сдържано и продължи: — Те очевидно те мислят за… ъъ… доста нафукан.
Еймъри не можа да издържи повече. Стана от стола и едва овладяваше гласа си, когато проговори.
— Зная… нима допускате, че не зная! — И повиши глас. — Напълно ми е ясно какво си мислят, излишно е да ми го казвате! — Замълча. — Аз… аз трябва да тръгвам… надявам се, че не приемате държането ми като невъзпитано.
И припряно излезе от стаята, В хладния въздух навън, докато крачеше към общежитието си, той тържествуваше, задето бе отхвърлил предложената помощ.
— Проклет стар глупак! — извика злобно. — Като че ли не зная и без него!
Реши, че случилото се е достатъчно извинение да не се върне повече в занималнята, затова, удобно излегнат в стаята си, задъвка бонбони и дочете „Белият отряд“.
Епизод с прекрасното момиче
През февруари светна ярка звезда. На рождения ден на Вашингтон Ню Йорк го зашемети с блясъка на дългоочаквано събитие. Беглото му впечатление от града като искряща белота на фона на наситено синьо небе бе запазило в паметта му картина на великолепие, съперничещо на приказните градове, от „Хиляда и една нощ“; този път той видя Ню Йорк на електрическо осветление и от неоновата колесница на Бродуей, както и от очите на жените в „Астор“, където вечеряха заедно с младия Паскърт от „Сейнт Риджисис“, рукна на струи романтика. Когато минаха по пътеката в театъра, приветствани от нервното дисонантно скрибуцане на настройвани цигулки и от тежкия сластен аромат на гримове и пудри, той сякаш се гмурна под купола на епикурейските радости. Всичко го омагьосваше. Даваха пиесата „Малкият милионер“, в която играеше Джордж Коън, и докато гледаше танца на една зашеметяваща млада брюнетка, очите му преливаха от екстаз.
пееше тенорът и безмълвно, но страстно Еймъри се съгласяваше с него.
Цигулките разгърнаха в трели последните тонове, момичето клюмна в поклон върху сцената като сразена пеперуда, взрив от аплодисменти разтърси залата. Ах, да се влюбиш под омайната премала на такава мелодия!
Последното действие се разиграваше в градина върху покрив и челите въздишаха под оперетната луна, докато лековати приключения и пенливи като газирана напитка комедийни обрати се стрелкаха напред- назад в бялата светлина на прожекторите. Еймъри пламна от желание да стане свой човек в градините на всички покриви, да се запознае с едно такова момиче или още по-добре — със самото момиче, чиято коса щеше да е вплела всичката златолунна светлина, а бръщолевещ келнер щеше да налива искрящо вино през неговото рамо. Когато завесата падна за последен път, той изпусна тъй дълга въздишка, че хората от предните редове се обърнаха, изгледаха го и възкликнаха достатъчно високо, та да ги чуе.
— Невероятно хубаво момче!
Това отклони мислите му от пиесата и той се запита дали наистина изглежда красив в очите на нюйоркчани.
Двамата с Паскърт закрачиха, потънали в мълчание, към хотела. Паскърт проговори пръв. Несигурният му петнайсетгодишен глас прекъсна с меланхолната си уплътненост размишленията на Еймъри:
— Готов съм още тази вечер да се оженя за това момиче.
Излишно бе да пита кое момиче има предвид.
— Ще се гордея да я заведа у нас и да я представя на наш’те — добави Паскърт.
Това направи наистина силно впечатление на Еймъри. Поиска му се да го беше казал той, а не Паскърт. Прозвуча тъй зряло.
— Питам се, дали всички актриси са напълно покварени?
— Не, сър, съвсем не, по дяволите — отхвърли категорично светският младеж, — сигурен съм, че това момиче е златно. Личи си.
Те поскитаха, смесвайки се с бродуейската тълпа, понесени в мечти от вихрената музика, която се изливаше от заведенията. Нови лица блясваха и гаснеха като милиарди светулки, лица бледи или напудрени, уморени, но поддържани от някаква изнемощяла възбуда. Еймъри ги гледаше омагьосан. Той градеше планове за своя живот. Щеше да живее в Ню Йорк и да го познават във всеки ресторант и кафене, от ранна вечер до ранна сутрин щеше да си носи фрака и щеше да проспива унилите часове на утрините.
— Да, сър, готов съм да се оженя за това момиче още тази вечер!
Общо взето в героичен тон
