обичаше ближния си.
Децата го обожаваха, защото беше същинско дете; младежите даваха всичко за неговата компания, защото още бе младеж и нищо не можеше да го шокира. В подходящо време и страна той можеше да бъде Ришельо — в момента беше високо нравствен и силно религиозен (макар и не особено набожен) духовник, изкусен в тайнството да дърпа заплетени конци, който оценяваше живота по достойнство, без да му се радва в пълнота.
Двамата с Еймъри си допаднаха от пръв поглед — само след половинчасов разговор веселият внушителен прелат, който можеше да заслепи дори едно дипломатическо празненство, и зеленоокото напрегнато момче в първите си дълги панталони установиха безмълвно всеки в себе си връзка като между баща и син.
— Скъпо момче, от години чакам да те видя. Избери си удобно кресло и сядай да се набъбрим.
— Идвам право от колежа… „Сейнт Риджисис“, нали го знаете?
— Майка ти ми съобщи — забележителна жена; вземи си цигара, сигурно пушиш. Е, ако си като мен, няма как да не мразиш всички естествени науки и математиката.
Еймъри закима енергично.
— Ненавиждам ги всичките. Обичам английския и историята.
— Нормално. Ще мразиш известно време и колежа, но се радвам, че си се записал в „Сейнт Риджисис“.
— Защо?
— Защото това е колеж за джентълмени и демокрацията няма да те зарази прекалено рано. В университета ще имаш достатъчно възможност за това.
— Аз искам да постъпя в Принстън — каза Еймъри. — Не знам защо, но ми се струва, че в Харвард са мамини синчета, какъвто бях и аз по-рано, а пък в Йейл всички се мъкнат с широки сини пуловери и пушат лули.
Монсеньор се подсмихна:
— Аз съм учил там, ако не знаеш.
— Но вие сте различен — представям си Принстън като лениво, красиво и аристократично място, нали разбирате, като пролетен ден. А Харвард ми се струва някак затворен между стени…
— Йейл пък е ноември, хладен, енергичен — завърши монсеньор.
— Точно така.
И те се потопиха в задушевност, от която повече не се отърсиха.
— Аз бях за Бони Принс Чарли — заяви Еймъри.
— Естествено, сигурно и за Анибал…
— Да и за Южната конфедерация.
Той се отнасяше с голямо недоверие към ирландския патриотизъм: подозираше, че да си ирландец, е малко като да си прост… но монсеньор го убеди, че Ирландия е романтична обречена страна, а ирландският народ е много обаятелен и че те на всяка цена трябва да бъдат сред големите му страсти.
След един препълнен час, в който се вместиха още няколко цигари и монсеньор научи с изненада, но без ужас, че Еймъри не е възпитан в католическата вяра, той обяви, че очаква и друг гост. Оказа се достопочтения Тортън Ханкок от Бостън, бивш пастор на Хагската църква, автор на ерудирана история на средновековието и последна издънка на знатен, патриотичен и блестящ род.
— Идва тук да си почине — довери монсеньор на Еймъри като на равен. — Спасява се при мен от изнурението на агностицизма и струва ми се, аз съм единственият човек, който знае как неговият уравновесен препатил ум наистина се дави в океана на съмнението и как жадува за една здрава мачта като църквата, о която да се вкопчи.
Първият им обед заедно остана едно от паметните събития в ранната младост на Еймъри. Самият той сияеше и показа необикновена живост на ума и обаяние. С въпроси и насочвания монсеньор изтръгна най- интересното от мислите му и Еймъри разказа с духовита цветистост за хиляди свои пориви и желания, и омрази, и вери, и страхове. Двамата с монсеньор не изпускаха думата, а на възрастния гост с недотам възприемчив и откликващ, но определено не по-хладен дух от техните, изглежда, му стигаше да ги слуша и да се грее в меката слънчевина, която струеше между тях. Монсеньор въздействаше на много хора като слънчева светлина; Еймъри също я излъчваше в младостта си и донякъде в късните си години, но тази взаимна спонтанност не се повтори никога повече.
„Лъчезарно момче“ — помисли си Тортъи Ханкок, който бе видял величието на два континента и бе разговарял с Парнел и с Гладстон, и с Бисмарк, а по-късно добави пред монсеньор:
— Но възпитанието му не трябва да се поверява на колеж или университет.
През следващите четири години обаче най-ценното от умствените способности на Еймъри бе съсредоточено във воюване за популярност и в ориентиране из заплетеностите на учебния обществен живот, пък и на американското общество въобще, така както се проявяваше то на чайовете в Билтмор и на игрищата за голф в Хот Спрингс.
…Накратко, една забележителна седмица, през която духовният свят на Еймъри бе изцяло преобърнат, стотици негови теории се потвърдиха и радостта му от живота се избистри в хиляди амбициозни замисли. Не че разговорите, които водиха, бяха назидателни — боже опази! Еймъри имаше съвсем смътна представа кой е Бърнард Шоу, но монсеньор извлече достатъчно от „Обичаният скитник“ и „Сър Найджъл“, като особено внимаваше Еймъри нито веднъж да не се почувства в чужди води.
А тръбите вече възвестяваха встъпителната схватка на Еймьри със собственото му поколение.
— Ти, разбира се, не съжаляваш, че си тръгваш. За хора като нас с теб домът е там, където не сме — каза монсеньор.
— Съжалявам.
— Не, не съжаляваш. За теб или за мен никой на този свят не е необходим.
— Ами…
— Довиждане.
Егоцентрикът е умърлушен
Макар понякога да бяха болезнени, друг път — победоносни, двете години на Еймъри в „Сейнт Риджисис“ се оказаха толкова незначителни за неговия живот, кол-кото изобщо са американските подготвителни колежи, притиснати под петата на университетите, за американския живот като цяло. Ние нямаме Итън, който да гради самосъзнанието на една управляваща класа; вместо това си имаме чистички, вяли и безобидни подготвителни колежи.
В началото Еймъри тръгна по съвсем погрешен път, смятаха го едновременно за самонадеян и високомерен и всички без изключение го ненавиждаха. Играеше усилено ръгби и показваше ту безразсъдна виртуозност, ту склонност да избягва опасностите, доколкото позволяваше приличието. Веднъж, обзет от див страх, той се оттегли от двубой с момче с неговия ръст и го сподири буря от освиркване, а само след седмица отчаяно се хвърли в схватка с друго момче, много по-едро от него, от която излезе жестоко пребит, но много горд от себе си.
Негодуваше срещу всички, които имаха власт над него, а това, съчетано с ленивото му безразличие към собствената работа, изкарваше от търпение всички преподаватели в колежа. Обезсърчи се и взе да гледа на себе си като на парий; доби навика да се свира нацупен из ъглите и да чете по цели нощи. От страх да не остане сам се сприятели с неколцина съученици, но тъй като не бяха от колежанския елит, те му служеха просто за огледала, в които да се вижда, за публика, пред която да утолява насъщната си потребност от позиране. Беше непоносимо самотен, отчайващо нещастен.
Сдоби се и с няколко трохи утеха. Когато го поглъщаха приливите на безнадеждността, последна изчезваше под повърхността неговата суета, така че Еймъри можеше все още да се наслаждава на
