шофьорите.
Шейсетте акра на имението бяха осеяни със стари и нови беседки, с множество фонтани и с бели пейки, които внезапно изникваха пред погледа сред уединени кътчета, потънали в зеленина; едно голямо и постоянно нарастващо семейство бели котки бродеше из цветните лехи и нощем върху тъмнеещия фон на дърветата ненадейно се мяркаха бели котешки силуети. На една от тези притаени в мрак пътеки Биатрис най-после пресрещна Еймъри, след като мистър Блейн се бе оттеглил според обичая си да прекара вечерта в своята лична библиотека. Укори го, задето я избягва, и го поведе за дълъг разговор насаме в лунната нощ. Той не можеше да се примири с нейната красота, майка и на неговата, с изящните й рамене и шия, с грациозността на тази охолна трийсетгодишна жена.
— Еймъри, скъпи — загука тя, — ако знаеш само колко невероятно съдбовно беше за мен времето, откакто се разделихме.
— Така ли, Биатрис?
— При последната ми нервна криза… — говореше за случилото се като за неустрашим прекрасен подвиг — лекарите ми казаха — гласът й запя в поверителната гама, — че при моето непрестанно пиене, момчето ми, всеки мъж отдавна да е разсипал организма си и вече да е в гроба, от дълго време да е в гроба.
Еймъри се намръщи и се запита как би прозвучало това на Фроги Паркър.
— Да — продължи трагично Биатрис, — сънувах много… явиха ми се чудни видения. — Тя притисна очите си с длани. — Виждах бронзови реки да плискат брегове от мрамор и огромни птици да излитат високо в небето, пъстри птици с пера, преливащи като дъгата. Чувах странна музика и вой на диви тромпети… какво?
Еймъри се бе изкискал.
— Какво каза, Еймъри?
— Казах да продължаваш, Биатрис.
— Това е… повтаряха се до безкрай… градини с тъй ярки цветя, че в сравнение с тях нашата тук е пепелява, и вихрено разлюлени луни, по-бледи от зимните, по-златни от жътварските…
— Сега добре ли си, Биатрис?
— Добре съм… доколкото мога да бъда. Никой не ме разбира, Еймъри. Знам, че не мога ясно да ти го обясня, но… мен никой не ме разбира.
Еймъри почти се трогна. Прегърна майка си и нежно отърка глава о рамото й.
— Горката Биатрис, горката Биатрис.
— Разкажи ми за себе си, Еймъри. Ужасни ли бяха тия две години?
Еймъри размисли дали да не излъже, после се отказа.
— Не, Биатрис. Добре ми беше. Приспособих се към буржоазията. Станах като другите.
Сам се изненада, че го каза, и си представи как щеше да зяпне Фроги.
— Биатрис — изведнъж, смени темата той, — искам да отида в колеж. Всички от Минеаполис отиват да учат в колежи.
Биатрис се разтревожи.
— Но ти си едва на петнайсет.
— Да, но на петнайсет всички отиват в колеж, аз също искам, Биатрис.
По нейно предложение оставиха въпроса за друг път, но седмица по-късно тя сама го зарадва:
— Еймъри, реших да те оставя да направиш, както си решил. Ако още държиш на това, можеш да отидеш в колеж.
— Наистина ли?
— В „Сейнт Риджисис“ в Кънетикът.
Силно вълнение се надигна у Еймъри.
— Уредено е вече — продължи Биатрис. — По-добре е да заминеш оттук. Бих предпочела да отидеш в Итън, а после в „Крайст Чърч“ в Оксфорд, но засега, струва ми се, това е неосъществимо… на първо време няма да обсъждаме проблема с университета, оставяме го да се разреши от само себе си.
— А ти какво ще правиш, Биатрис?
— Един господ знае. Изглежда, съдбата ми е мъчително да пропилявам годините си в тази страна. Нито за миг не съжалявам, че съм американка, истина ти казвам, мисля, че съжаленията от този род са типични за примитивните хора, и съм сигурна, че ние сме великата изгряваща нация… все пак — въздъхна тя — чувствам, че трябваше да проспя живота си в близост с някоя по-стара, по-зряла цивилизация, в земя на зелени и есенно-кафеникави багри…
Еймъри не отговори, затова майка му продължи:
— Мъчно ми е, че не си ходил в чужбина, но тъй като си мъж, все пак е по-добре да отраснеш тук, под крилата на хищния орел — така ли му викате?
Еймъри се съгласи с нея. Тя не би оценила едно японско нашествие.
— Кога ще тръгна за колежа?
— След месец. Ще отпътуваш на изток малко по-рано, за да си вземеш изпитите. После ще имаш една свободна седмица, през която настоявам да отскочиш до Хъдсън и да навестиш един човек.
— Кой е той?
— Монсеньор Дарси, Еймъри. Той иска да те види. Учил е в Хароу, после в Йейл… прие католическата вяра. Искам да си поговорите… чувствам колко много може да ти помогне… — И ласкаво погали кестенявата му коса. — Скъпи Еймъри, скъпи Еймъри…
— Скъпа Биатрис…
Така в началото на септември, екипиран с „шест чифта лятно бельо, шест чифта зимно бельо, един пуловер с дълги и друг без ръкави, поло, зимен балтон“ и т.н., Еймъри пое към Нова Англия, страната на колежите.
Там бяха „Андоувър“ и „Ексетър“, погълнати от спомена си за великите мъртви на Нова Англия — обширни демократични общности по университетски модел; „Сейнт Маркс“, „Тротън“, „Сейнт Риджисис“, които набираха студентите си от Бостън и от холандските кланове в Ню Йорк; „Сейнт Полс“ с големите пързалки; „Помфрет“ и „Сейнт Джорджис“, процъфтяващи и елегантни; „Тафт“ и „Хочкис“, които подготвяха подрастващото съкровище на Средния запад за обществени успехи в Йейл; „Полинг“, „Уестминстър“, „Чоут“, „Кент“ и още стотина други; година след година всеки от тези колежи бълваше свой добре обработен стандартен пробивен тип младежи; духовният стимул, който предлагаха, беше подготовка за приемни изпити в университетите; неясната си цел обясняваха в стотици рекламни брошури с фрази от рода на: „Да се даде на учащия цялостно интелектуално, нравствено и физическо възпитание, достойно за един джентълмен и християнин, да бъде подготвен младежът да посреща проблемите на своето време и поколение и да получи солидна основа в изкуствата и науките.“
Еймьри прекара три дни в „Сейнт Риджисис“ и взе изпитите си с високомерна самонадеяност, после измина обратно пътя до Ню Йорк, за да навести настойника си. Едва зърнат, огромният град не остави у него друго впечатление освен за чистота, предизвикано от високите бели здания, които погледът му бе обхванал в ранното утро от параходчето по Хъдсън. Всъщност умът му бе дотам обзет от мечти за спортни подвизи в колежа, че гледаше на посещението само като на досадно встъпление към голямото приключение. А се оказа, че не е така.
Къщата на монсеньор Дарси беше много стара, безразборно издигната постройка върху хълм над реката, и нейният собственик я обитаваше между пътешествията си до всички краища на римокатолическия свят, съвсем като крал от династията на Стюардите, очакващ в изгнание да бъде призован да управлява земите си. По това време монсеньор беше на четирийсет и четири години и кипеше от енергия — малко по-пълен, за да е съразмерен, с коса в цвят на разтопено злато и с достолепна властна външност. Когато влезе в стаята, обгърнат от глава до пети в пурпурната си регалия, той озари пространството като залез на Търнър и прикова едновременно вниманието и възхитата на Еймъри. Написал бе два романа: единият от тях, завършен малко преди да смени вярата си, беше яростно антикатолически, а пет години по-късно бе съчинил друг, в който се бе опитал да обърне всички свои остроумни подигравки срещу католиците в още по- остроумни намеци срещу епископалианците. Монсеньор беше ревностен поклонник на ритуалността, беше поразяващо театрален, достатъчно всеотдаден на идеята за бога, та да приеме безбрачието, и почти
