своето зализвачество и това ги правеше тъй лесно определими, че Еймъри и Рейхил нито веднъж не се припознаха. Зализвачите, изглежда, бяха пръснати из целия колеж, винаги мъничко по-умни и по-хитри от своите съученици, вечно манипулираха една или друга група, но внимателно прикриваха интелигентността си.
Еймьри намираше, че определянето на зализвача е много полезно, но това изтрая само до влизането му в университета, когато очертанията на образа така се размиха и станаха тъй неясни, че се наложи да бъде разделян многократно на подвидове, докато се превърна само в характерна черта. Тайният идеал на Еймъри притежаваше всички особености на зализвача, но с добавка още на смелост, могъщ ум и талант — освен това Еймъри му отпусна и жилка ексцентричност, което пък изцяло бе несъвместимо със същинския зализвач.
Това бе първото истинско отдръпване от лицемерието на колежанската традиция. Зализвачът несъмнено беше съставна част от успеха и се различаваше основно от „големия мъж“ на предуниверситетските училища.
| „Зализвачът“ | „Големият мъж“ |
|---|---|
| 1. Ясно съзнание за ценностите в обществото. | 1. Склонен към глупост и несъзнаващ ценностите в обществото. |
| 2. Облича се добре. Дава вид, че за него облеклото е маловажно, но знае, че не е така. | 2. Смята облеклото за маловажно и е склонен към нехайство в това отношение. |
| 3. Впуска се само в действия, в които може да блесне. | 3. Впуска се във всичко от чувство за дълг. |
| 4. Продължава да учи в университет и социално преуспява. | 4. Продължава да учи в университет, но бъдещето му е несигурно. Чувства се изгубен извън своя кръг и винаги говори, че в края на краищата най-щастливи са били колежанските му години. Връща се в колежа си и държи речи за това какви големи работи правели момчетата от „Сейнт Риджисис“. |
| 5. Косата е зализана. | 5. Косата не е зализана. |
Еймъри окончателно избра Принстънския университет, въпреки че щеше да бъде единственото момче от „Сейнт Риджисис“, което щеше да кандидатства там тази година, в неговите очи Йейл поемаше романтичен блясък от приказката за Минеаполис и от това, че там се стичаха възпитаниците на „Сейнт Риджисис“, отвоювали си правото да членуват в прословутия клуб „Череп и кости“, но Принстън го теглеше по-силно с пъстроцветния живот и със съблазнителната слава на най-привлекателния извънградски клуб в Америка. Омаловажени от застрашаващото приближаване на приемните изпити, колежанските дни на Еймъри бавно потънаха в миналото. Години по-късно, когато посети „Сейнт Риджисис“, той сякаш бе забравил за своите успехи от последния клас и успя да види себе си само като неприспособимо момче, забързано по коридорите и осмивано от озверелите си съученици, изгубили ум от благоразумие.
2. ШПИЛОВЕ И ГРИФОНИ
Еймъри забеляза само пищната слънчева светлина, която пълзеше през дългите зелени морави, танцуваше по ламаринените первази на прозорците и плуваше около върховете на шпилове, кули и назъбени стени. Постепенно осъзна, че наистина крачи по университетското градче, смутен, задето носи куфар, и развиващ непозната склонност да гледа напрегнато напред, когато минава покрай някого. Неведнъж бе готов да се закълне, че хората се обръщат да го огледат неодобрително. Разтревожи се смътно дали нещо не е в ред с дрехите му и съжали, че не се бе обръснал сутринта във влака. Усещаше се излишно вдървен и непохватен сред тези гологлави младежи в бели спортни панталони, вероятно от средните или горните курсове, съдейки по вещия вид, с който се разхождаха.
Откри, че № 12 на площад Университетски е голяма разнебитена сграда, в момента очевидно необитаема, макар да му бе известно, че в нея обикновено се подслоняват десетина първокурсници. След кратка схватка с управителката се запъти на изследователска обиколка, но едва отминал една пресечка, с ужас осъзна, че сигурно е единственият мъж в града, който носи шапка. Бързо се върна на № 12, остави бомбето си и се появи отново вън гологлав, зашля се по улица Насау, спря пред една витрина да разгледа изложените снимки на звездите на спорта, сред които имаше една голяма на Алънби, капитана на отбора по ръгби, после го привлече фирмата на някаква сладкарница. Това вече бе нещо познато, така че влезе бавно и си избра едно високо столче.
— Шоколадов сладолед — поръча той на един негър.
— Двоен шоколадов? Нещо друго?
— Ами… да.
— Палачинка с бекон?
— Ами… да.
Сдъвка четири и намери, че са много вкусни, после изяде още един двоен шоколадов сладолед и едва тогава се отпусна непринудено. След като огледа бегло меката тапицерия, кожената ламперия и рекламите с момичета, които покриваха стените, той си тръгна и продължи по улица Насау с ръце в джобовете. Постепенно се приучваше да отличава първокурсниците от завършващите, въпреки че фуражките на първокурсниците нямаше да се появят преди следващия понеделник. Онези, които се държаха подчертано очебийно и нервно свойски, бяха първокурсници, защото със самото си пристигане всеки нов контингент от поредния влак незабавно биваше погълнат от гологлавата тълпа в бели обувки, понесла купчини книги, чиято задача като че ли беше безкрай да се размотава по улицата, изпускайки големи кълбета дим от лъщящо-новите си лули. Докато дойде следобедът, Еймъри беше разбрал, че новопристигащите вече го вземат за завършващ, и добросъвестно се стараеше да изглежда едновременно приятно отегчен и небрежно осъдителен — изражение, най-близко до онова, което успя да определи като преобладаващо.
В пет часа вече чувстваше необходимост да чуе собствения си глас и се прибра в своето общежитие, за да разбере дали не е пристигнал още някой. Изкачи се по паянтовото стълбище, огледа примирено стаята си и заключи, че е безнадеждно да прави опити за по-възвишена украса от университетски знамена и снимки на бейзболисти. На вратата се почука.
— Влез.
Слабо лице със сиви очи и с весела усмивка се подаде в процепа.
— Имаш ли чукче?
— Не, съжалявам. Може би ще има мисис Дванайсет, как там й викаха.
Непознатият влезе в стаята.
— И ти ли си пациент на тая лудница?
Еймъри кимна.
— Отвратителна конюшня за наема, който плащаме.
Еймъри не можеше да не се съгласи.
— Мислех да се настаня в самото градче — каза той, — но разправят, че първокурсниците там били толкоз малко, че се чувствали съвсем изгубени. Май ще трябва да седнем и да помислим какво може да се направи.
Сивоокият реши да се представи.
— Казвам се Холидей.
— А аз — Блейн.
Подадоха си ръце бързо и ниско, както беше модно. Еймъри се ухили.
— Къде си карал колеж?
— В „Андоувър“, а ти?
— В „Сейнт Риджисис“.
— Така ли? Братовчед ми е учил там.
Обсъдиха основно братовчеда, а после Холидей съобщи, че в шест има среща с брат си за вечеря.
— Ела да хапнеш с нас.
— Добре.
В „Кенилуърт“ Еймъри се запозна с Бърн Холидей — сивоокият се казваше Кери — и по време на тънката вечеря от постна супа и бледи зеленчуци те зяпаха останалите първокурсници, насядали или на малки
