жените, пролетта, вечерите, музиката в нощта, морето. Не долавям по-изтънчените работи като „сребърния стон на тромпети“. От мен може да излезе интелектуалец, но никога не ще напиша друга поезия освен посредствена.
Навлязоха в Принстън, когато слънцето разчертаваше цветна карта по небето зад пансиона на абсолвентите, и забързаха към освежителния душ, който трябваше да замести съня. Към обед бившите възпитаници на университета, в ярки маскарадни облекла, препълниха улиците със своите оркестри и хорове, под тентите наставаше великото единение със студентите, а над всичко се вееха и плющяха във вятъра черно-оранжевите знамена. Еймъри дълго гледа един навес, чийто надпис гласеше „Шейсет и девета“. Неколцина сивокоси мъже седяха там и тихо си приказваха, докато курсовете минаваха и заминаваха пред очите им като панорама на живота.
Под крайпътните стълбове
Тогава, от предела на юни, в Еймъри внезапно се втренчиха изумрудените очи на трагедията. В нощта след разходката е велосипеди до Лорънсвил една тайфа народ се понесоха към Ню Йорк да търсят приключения и около дванайсет поеха обратно към Принстън с две коли. Компанията беше весела и в нея се застъпваха доста пъстри окраски на трезвостта. Еймъри се намираше във втората кола. Бяха сбъркали пътя и се бяха изгубили, така че бързаха да настигнат другите.
Нощта беше ясна и опиянението от пътя нахлу в главата на Еймъри. Виденията на две строфи от стихотворение се мярнаха в съзнанието му…
Колата закова с рязко раздрусване и сепнат, Еймъри надникна навън. Край пътя стоеше жена и заговори Алек, който беше на волана. Много по-късно Еймъри си припомни старото й кимоно, придаващо й вид на харпия, и продраната глухота на гласа й, когато произнесе:
— Вий, момчета, от Принстън ли сте?
— Да.
— Ами ей там лежи един от вашите пребит и двама други са полуживи.
— Господи!
— Вижте! — посочи тя и смразени от ужас, те впериха погледи. В яркия кръг светлина под един крайпътен вит стълб, сред растяща локва кръв, бе простряно по очи човешко тяло.
Изхвърчаха от колата. „Тилът на тази глава, помисли Еймъри, тази коса… тази коса…“, и тогава някой обърна тялото.
— Дик… Дик Хъмбърд!
— Боже мой!
— Бързо да чуем дали бие сърцето му!
Но настойчивият глас на старата вещица изкряка злорадо:
— Мъртъв е, напълно! Колата се преобърна. Двамата, които не пострадаха, просто внесоха другите, но тоя нямаше смисъл.
Еймъри се хвърли към къщата и останалите го последваха, понесли безжизненото тяло, което положиха на дивана в мизерното холче. Слоун, със счупено рамо, лежеше на кушетка. Той не беше на себе си и само ломотеше нещо за някаква лекция по химия в осем и десет сутринта.
— Не знам как стана — продума Ферънби със задавен глас. — Дик караше и за нищо на света не отстъпваше кормилото. Обяснявахме му, че прекалено е пил… а после изскочи тоя проклет завой… ох, боже мой! — Хвърли се на пода по очи и се разтресе в ридания без сълзи.
Лекарят вече бе пристигнал и Еймъри се приближи до дивана, а някой му подаде чаршаф, за да покрие тялото. В прилив на внезапно хладнокръвие той вдигна едната ръка на Дик и я пусна да падне обратно безжизнена. Челото бе студено, но лицето не беше безизразно. Еймъри погледна връзките на обувките му — същата сутрин Дик ги бе връзвал. Сам ги бе вързал… а сега беше само тежка бяла маса плът. От обаянието и неповторимостта на оня Дик Хъмбърд, когото бе познавал, бе останало… ох, колко е отблъскващо, принизено, земно! Във всяка трагедия се прокрадва жилка от гротескното и долното — тъй нелепо, тъй безсмислено… както умират животните… Еймъри си припомни една котка, захвърлена жестоко обезобразена в някаква уличка от неговото детство.
— Някой трябва да отведе Ферънби в Принстън.
Еймъри излезе навън и леко потрепера от късния нощен вятър, вятър, който изтръгна от строшената броня в купчината смачкан метал скръбен тенекиен звук.
Кресчендо!
По милостива случайност следващият ден премина като вихър. В миговете, когато Еймъри оставаше сам, мислите му неминуемо кривваха към видението на червената, нелепо раззината уста върху бялото лице, но с волево усилие той затрупа спомена с нови вълнения и хладнокръвно го изключи от съзнанието си.
В четири часа Изабел и майка й пристигнаха с кола в града и минаха през веселите тълпи по разцъфтялото в усмивки авеню Проспект, за да изпият чая си в „Котидж“. Тази вечер клубовете даваха годишните си празнични вечери, така че в седем часа Еймъри повери Изабел на един първокурсник с уговорката да се срещнат в гимнастическия салон в единайсет, когато щяха да пуснат старшите студенти на танците на първокурсниците. Тя бе самото въплъщение на всички негови очаквания, а той, преизпълнен с щастие, изгаряше от нетърпение тази нощ да увенчае всички негови блянове. В девет часа старшите студенти наизлязоха от клубовете си, за да погледат метежното факелно шествие на първокурсниците, и Еймъри се запита дали неговите връстници във фракове, чиито силуети се открояваха в отблясъците на факлите върху фона на тъмните внушителни здания, придават онова величие на нощта в очите на зяпащите бодри първокурсници, което само година по-рано бе поразило него.
На другия ден ги завъртя друг вихър. С една весела компания от шест души обядваха в сепаре на клуба, където Изабел и Еймъри, нежно загледани един в друг над печеното пиле, разбраха, че любовта им ще е вечна. На бала танцуваха до пет сутринта и кавалерите си отнемаха един от друг Изабел с радостно увлечение, което ставаше все по-възторжено с напредването на часовете и бутилките алкохол, укрити по джобовете на саката в гардеробната, които отлагаха натрупаната досада за следващия ден. Свободните кавалери по студентските балове са най-хомогенната група мъже на света. Ни една душа не се дели от цялото. Прелети ли край тях в танц чернокоса красавица, през редицата им пробягва вълна от възпрени въздишки, докато най-лъскавият се стрелне напред и я отнеме от кавалера й. А когато някое почти двуметрово момиче (доведено сред курса ви от Кей, който цяла вечер се опитва да я запознае с всички) изгромоли в галоп наблизо, редицата се люшва назад, лицата отместват погледи встрани и съсредоточават вниманието си към ъглите на залата, защото Кей, притеснен и запотен, вече си пробива с лакти път през тълпата и търси познати физиономии.
— Искам да ти кажа, старче, че съм намерил страхотно важеща…
— Извинявай, Кей, но за този танц не мога. Трябва да поема дамата на един приятел.
— А за следващия?
— Ами… а… ъ… виж, наистина трябва да я поема… потърси ме, когато твоята позната остане свободна.
Еймъри засия, когато Изабел предложи да избягат за малко и да се повозят с колата. Цял прелестен час, който твърде бързо отлетя, те се носиха по притихналите пътища около Принстън и си говориха, открехвайки развълнувано срамежливи само повърхността на сърцата си. Еймъри бе завладян от необичайна чистосърдечност и не направи опит да я целуне.
