година френска лека кола, надхвърляха трийсет и пет хиляди долара. Всичко останало бе подробно отбелязано и неизбежно имаше графи, чиито баланс в десния край на страницата не излизаше.
Книгата от 1912 година нанесе шок на Еймъри, след като установи рязкото намаляване на броя на ценните акции и чувствителния спад на приходите. В случая с парите на Биатрис нещата не бяха тъй силно изразени, но беше очевидно, че баща му бе посветил предходната година на няколко несполучливи спекулации в нефтодобива. Съвсем незначителна част от нефтения бизнес беше изгоряла, но Стивън Блейн се бе опърлил доста жестоко. Следващата и по-следващата, и по-следващата години показваха сходно снижаване и за първи път Биатрис бе започнала да харчи от собствените си пари за поддържане на къщата. И все пак през 1913 година сметката за нейния лекар достигаше девет хиляди долара.
Относно точното състояние на деловите работи мистър Бартън беше доста неясен и уклончив. В последно време били направени капиталовложения, за чийто резултат било все още рано да се съди, а освен това той се опасяваше, че са били извършени още спекулации и борсови сделки, за сключването на които не са се допитвали до него.
Едва след няколко месеца Биатрис писа на Еймъри какво е действителното им финансово положение. От цялото състояние на родовете Блейн и О’Хара бе останало само имението в Лейк Джинива и приблизително половин милион долара, вложени този път в традиционните шестпроцентови облигации. Всъщност, обясняваше му Биатрис, при първия сгоден случай тя щяла да обърне парите в акции на железопътните и трамвайните компании.
Уверена съм (писа тя на Еймъри), че ако изобщо има нещо, в което можем да сме сигурни, то е, че хората не желаят да стоят на едно място. Този човек Форд несъмнено е извлякъл максималното от същата идея. Така че давам указания на мистър Бартън да проучи Северната тихоокеанска железница и тия „Бьрзотранзитни компании“, както наричат трамвайните линии. Никога няма да си простя, че не купих акциите на „Витлеемска стомана“. Чувам поразителни неща за фирмата. Ти трябва да се заловиш с финансовото дело, Еймъри. Сигурна съм, че ще ти легне на душата. Започва се като куриер или може би касиер, а оттам се израства нагоре почти до безкрайност. Не се съмнявам, че ако бях мъж, само заниманието с парични операции щеше да ми доставя удоволствие; развила съм вече старческа страст към тях. Но преди да продължа, искам да обсъдя нещо с теб. Някоя си мисис Биспам, една изключително любезна дребничка дама, с която се запознах на чай преди няколко дена, ми каза, че синът й, който следва, в Йейл, й писал как в университета всички момчета носели през цялата зима лятното си бельо, а на туй отгоре излизали, с мокри коси и по леки обувки даже в най-студените дни. Послушай ме, Еймъри, не зная дали и в Принстън страдате от същата мания, но не искам да правиш подобни глупости. Те водят не само до пневмонии и детски паралич, но и до всякакви белодробни заболявания, към които ти си особено предразположен. Човек не може да си позволява шеги със здравето. Отдавна съм се убедила в това. Нямам намерение да ставам смешна, както несъмнено правят повечето майки, като настоявам да си слагаш шушоните, макар да помня как веднъж по Коледа ти ги носи през цялата ваканция напълно разкопчани, странно шляпаше с тях и отказваше да ги закопчаеш, защото всички деца ходели така. А на следващата Коледа не склони да обуеш дори галоши, колкото и да те молих. Ти, мили, си вече почти на двайсет години и аз не мога постоянно да съм до теб, за да следя постъпваш ли разумно.
Това писмо излезе съвсем делово. Предупредих те в предишното, че когато на човек не му стигат парите, за да прави онова, което поиска, той става доста прозаичен и къщовен, но ние все още имаме предостатъчно за всичко, стига да не сме прекалено екстравагантни. Пази се, скъпо мое момче, и гледай да ми пишеш поне веднъж в седмицата, защото си представям невероятни ужаси, ако не получа вест от теб,
Любеща твоя
Първо явление на определението „характер“
Монсеньор Дарси покани Еймъри да му погостува една седмица по Коледа в палата „Стюарт“ на реката Хъдсън и двамата изкараха часове наред в дълги разговори пред камината. Монсеньор бе натежал, но дори това само бе добавило към неговото достолепие и Еймъри почувства успокоение и сигурност, когато потъна в ниското кресло и запалвайки пура, се приобщи към уравновесеността на средната възраст.
— Мисля да напусна университета, монсеньор.
— Защо?
— Кариерата ми се стопи като дим. Може да си мислите, че е дребнаво и така нататък, но…
— Съвсем не е дребнаво. Мисля, че е много важно. Разкажи ми отначало докрай. За всичко, което си правил, откак се в видяхме за последен път.
Еймъри разказа. Подробно проследи разсредоточаването на своите егоцентрични маршрути и за половин час равнодушието в гласа му изчезна.
— А какво ще правиш, ако напуснеш университета? — попита монсеньор.
— Не зная. Искам да пътувам, но естествено, тази досадна война ми пречи да осъществя намерението си. Освен това майка ми ще се възмути, ако не завърша. Просто не знам какво да правя. Кери Холидей ме убеждава да се запишем заедно в ескадрилата „Лафайет“.
— Сам знаеш, че не желаеш истински да напуснеш университета.
— На моменти желая — тази вечер например съм готов да го оставя на секундата.
— За да направи човек такова нещо, животът трябва да му е омръзнал доста повече, отколкото, струва ми се, на теб. Познавам те.
— Боя се, че сте прав — неохотно се съгласи Еймъри. — Просто ми изглежда лек изход от всичко. Само като си помисля, че ще се заточи още една безсмислена година.
— Разбирам те, но да ти кажа истината, не се безпокоя за теб. Мисля, че се развиваш съвсем естествено.
— Не — възрази Еймъри. — За една година изгубих половината от личността си.
— Нищо подобно! — засмя се монсеньор. — Изгубил си значителна част от суетата си, това е всичко.
— Боже мой! Защо тогава имам чувството, сякаш съм в „Сейнт Риджисис“!
— А не трябва. — Монсеньор поклати глава. — Онова тогава беше нещастие, сега е за добро. Всичко стойностно, което ще стигне до теб, няма да дойде по проходите, из които ти търси дявол знае какво миналата година.
— А може ли да има по-неблаготворно нещо от сегашното ми безразличие?
— Едва ли, ако го разглеждаш само за себе си… но ти се развиваш. То ти е освободило време да мислиш и сега отхвърляш нещо от твоя стар баласт от представи за успеха, за свръхчовека и тъй нататък. Хора като нас с теб не могат да приемат теориите в тяхната цялост, както бе сторил ти. Ако съумеем да направим следващата стъпка и отделяме по час на ден за размисъл, можем да постигнем чудеса, но стигне ли се до някоя монолитна идея, повеляваща сляпо подчинение, тогава просто ставаме за смях.
— Само че аз не мога да направя следващата стъпка, монсеньор.
— Еймъри, ще ти доверя нещо, което пред никого не съм признавал — самият аз съвсем наскоро се научих на това. В състояние съм да свърша сто други работи, които идват подир следващата стъпка, но точно в нея все още се препъвам, както ти в математиката тази есен.
— А какво ни задължава да правим следващата стъпка? На мен тя никога не ми изглежда необходима.
— Трябва да я правим, защото не сме личности, а характери.
— Добре звучи… но какво означава това?
— Личността е онова, което си си въобразил, че представляваш, онова, което твоите Кери и Слоун, както ми разказваш, очевидно са. Личността е почти изцяло физическа категория. Тя смалява хората, в които се подвизава — виждал съм я да се стопява след дълго боледуване например. Но докато действа,
