личността пренебрегва „следващата стъпка“. А характерът натрупва. Представата за него никога не се отделя от постъпките. Той е пилон, който може да бъде окичен с милион неща, дори и лъскави, както е в нашия случай, но с хладен разум извлича полза от тези неща.
— Само че някои от моите най-лъскави атрибути се отрониха от мен точно когато ми потрябваха — разпалено продължи сравнението Еймъри.
— Много добре, когато почувстваш, че натрупаният ти престиж и талантът ти, и всичко останало е отпаднало от теб, не обръщаш внимание на когото и да е, справяш се с всички без никакви затруднения.
— Но от друга страна, без моите атрибути аз съм безпомощен!
— Несъмнено.
— Идеята ви си я бива.
— Ето че стигаш вече до разчистено начало — начало, от което Кери и Слоун са лишени по природа. От теб отхвърчаха три-четири дрънкулки и в пристъп на засегнато самолюбие ти отръска от себе си всички останали. Сега трябва да натрупаш нови и колкото по-напред ги търси погледът ти, толкова по-добре. Само не забравяй — следващата стъпка!
— Как хубаво изяснявате нещата!
Разговаряха все в тоя дух — най-често за себе си, понякога за философия и религия и за живота, съответно като игра или тайнство. Свещеникът сякаш отгатваше мислите на Еймъри, преди още да се прояснят в главата му, тъй сродни бяха умовете им по устройство и насоченост.
— Защо според вас аз все съставям списъци? — попита го една вечер Еймъри. — Списъци на всякакви неща?
— Защото имаш средновековно съзнание — отговори му монсеньор. — И аз съм такъв. Това е страстта да класифицираш, за да откриеш типа.
— Желание да стигнеш до нещо определено.
— Това е сърцевината на схоластическата философии.
— Преди да дойда тук, бях започнал да си мисля, че ставам твърде ексцентричен. Сега ми се струва, че е било само поза.
— Не се безпокой за това. Да не позираш, за теб може да е най-голямата от всичките ти пози. Позирай, но…
— Да?
— Прави следващата стъпка.
След като се върна в университета, Еймъри получи няколко писма от монсеньор, които му дадоха обилна храна за егоцентрични размишления.
Боя се, че ти внуших твърде силно чувство за несъкрушима безопасност, трябва да знаеш, че го сторих, защото вярвам в неизчерпаемата ти способност да полагаш усилия и ни най-малко от глупавото убеждение, че ще постигаш нещата без борба. Някои черти на твоя характер ще се наложи да приемеш за даденост, макар че трябва да се пазиш да не споделяш за тях с други хора. Ти си нечувствителен, почти неспособен да обичаш, проницателен си, без да си лукав, и си суетен, без да си горд.
Не се поддавай на чувство за малоценност; в живота често ще ти се случва да проявяваш най-лошото от себе си, когато мислиш, че си показал най-доброто; и не се притеснявай, че изгубваш „личността“ си, както упорито се изразяваш; на петнайсет години ти разпръскваше лъчезарието на ранното утро, на двайсет ще заструи от теб тъжният блясък на луната, а когато станеш на моите години, ще излъчваш като мен меката златиста топлина на късния следобед.
Ако ми пишеш, моля те писмата ти да бъдат естествени. Последното, оная дисертация върху архитектурата, беше повече от ужасно — тъй „дълбокомислено“, та си представям, че живееш а интелектуален и емоционален вакуум; и се въздържай да разграничаваш твърде рязко хората на типове; ще разбереш, че докато са млади, те обезпокоително прескачат от една категория в друга, и ако ти високомерно прилепваш етикета на всеки, който пресече пътя ти, само набутваш пружиненото човече в кутийката му, но то ще изскача и ще ти се хили в лицето, когато започнеш да влизаш в истински враждебни отношения със света. Много по-полезен фар в момента може да ти бъде идеализирането на някой велик човек като Леонардо да Винчи.
Ти неминуемо ще имаш и полети, и падения, както беше с мен на младини, но непременно запази яснота на съзнанието и ако разни глупаци и мъдреци дръзнат да те съдят, не вини себе си прекалено.
Казваш, че само условностите те опазват в правия път с оная „женска история“, но нещата са по- сложни, Еймъри. Тук се намесва твоят страх, че веднъж започнеш ли, не можеш да се спреш; склонен си да се поддадеш на полудата, знам много добре за какво говоря; спасява те твоето получудотворно шесто чувство, благодарение на което предусещаш злото, спасява те полуосъзнатият ти страх от бога, който носиш в сърцето си.
На каквото и да се посветиш — религия, архитектура, литература, — уверен съм, че ще се чувстваш много по-защитен, ако се приобщиш към лоното на църквата, но нямам намерение да залагам на карта въздействието си над теб, като те убеждавам, защото дълбоко в себе си не се съмнявам, че „черната бездна“ на папизма зее под теб. Пиши ми скоро.
С обич и преданост
През този период дори четенето на Еймъри се обезцвети. Той заби още по-навътре в мъгливите глухи улички на литературата: Юнсманс, Уолтър Пейтьр, Теофил Готие и по-колоритните страници от Рабле, Бокачо, Петроний и Светоний. Една седмица, от най-общо любопитство, той прерови личните библиотеки на състудентите си и откри, че библиотеката на Слоун е типичен образец: съчинения на Киплинг, О’Хенри, Джон Фокс младши и Ричард Хардинг Дейвис; „Какво трябва да знае всяка жена на средна възраст“, „Зовът на Юкона“, луксозно издание на Джеймс Уитком Райли, богат избор от разпокъсани издраскани учебници и накрая, за негова изненада, едно от собствените му открития в последно време — томче със събраните стихотворения на Рупърт Брук.
Заедно с Том Д’Инвилиърс той се вглеждаше в принстънските светила, дано открие бъдещия основоположник на Великата традиция в американската поезия.
Корпусът на първокурсниците тази година се оказа много по-интересен от изцяло оеснафения Принстън отпреди две години. Животът изненадващо се одухотвори, макар че бе пожертвано нещо от спонтанното очарование на начинаещите. Старият Принстън никога не би забелязал Танадюк Уайли. Танадюк беше второкурсник с огромни уши и когато издекламираше „Вихър засмуква земята надолу през зловещите луни на обречени поколения!“ и думите му караха останалите смътно да се чудят защо не им звучат съвсем понятно, те все пак нито веднъж не се усъмниха, че са откровение на една свръхдуша. Така поне ги приемаха Том и Еймъри. Те казаха съвсем сериозно на Танадюк, че притежава Шелиев дух, и печатаха неговите ултрасвободни стихове и поетичната му проза в „Насау Литерачър Магазин“. Но геният на Танадяк жадно попиваше многобагрието на епохата и за тяхно най-голямо разочарование той скоро се пристрасти към бохемския живот. Така че вместо за „лунни вихри в пладнето“ взе да им говори за Гринич Вилидж и вместо с Шелиевите „деца-блянове“, с които бе угощавал очакващото им възхищение, започна да общува със съвсем неакадемични зимни музи в отшелничество между Четирийсет и втора улица и Бродуей. Затова отстъпиха Танадюк на футуристите, след като решиха, че и той, и крещящите му вратовръзки ще са по на място там. Том му даде прощален съвет две години да се въздържа от писане и да прочете четири пъти събраните съчинения на Алекзандър Поуп, но при намека на Еймъри, че Поуп би въздействал на Танадюк, колкото мазолек на разстройство, те се отдалечиха, прихнали в смях, и решиха, че въпросът дали този гений е прекалено голям или прекалено дребен за тях е ези-тура.
Еймъри отбягваше с презрение популярните преподаватели, които всяка вечер удостояваха свитите си от обожатели с плоски епиграми и с ликьор в чашки като напръстници. Разочарован беше също и от усещането за всеобща несигурност в материята на всеки предмет, която, изглежда, вървеше ръка за ръка с дребнава взискателност в преподаването; възгледите му се оформиха в кратка сатира със заглавие „На
