Отсам рая

лекция“ и той убеди Том да я отпечата в „Насау Лит“:

Глупако, добър ден…
В три дни от седем
на твоите лекции сломени дремем.
Жадуващите ни души се дразнят
от твойто „даа“, по философски мазно.
Но — пей ни пак, свири, балсам изливай
пред нашто кротко стадо… то заспива.
Че ти си ученик — върви мълва:
наскоро ти геройски изкова
един конспект, съвсем по нашата представа
за древна тухла, тънеща в забрава.
Подуши мъдро мухъла вековен,
изпълни своите ноздри с прах отровен,
а след това достойно се изправи —
с изкихване могъщо го представи.
Но ето — този, който е до мен,
един зубрач, признат за просветлен —
след малко може с трепет натегачът,
с ръка нетърпелива, с вид най-мрачен,
да стане и пред теб да обясни
как се е ровил дълго — нощи, дни
— из твойта книга… Ще те изчервява.
За по-узрял от нас ще се представя.
Ще се похилите лицеприятно
— ох! ах! — и пак на работа обратно…

„Сър, беше месец всеки ден за мен —
почитайки ви, бях осведомен
(от най-разнообразните бележки
в полето), че до днес съм правил грешки —
че евтино-безгрижната словесност
с каноните критически съм смесвал…“
„Уверен ли сте, драги, че съм прав?“
„Да! Не е Шоу авторитетът здрав!“…
Ала зубрачът с туй, което каза,
в миг твойта същност разгроми и смаза.

Но пак те срещам — тук и там — навред…
За Шекспир имаш стол на първи ред…
Една звезда покорна, цяла в плесен,
за теб, педантът, вече пее песен.
И всеки радикал изпада в шок:
О, Боже! Атеист, а ортодокс?!
Самата трезвост вместо теб говори,
пред публиката щом уста отвориш.

Книжовниците даже съблазняваш,
търпим разсъдък, с твоята представа
за истина — сияйна, вездесъща
(включая Кант и генерал Бут също…)
Така до днес от шок на шок прелитал
живееш — празен, бледен утвърдител…

След проповед — с клепачи зачервени
се будят сто деца благословени —
с два лафа те залъгват, а с крачета
под чиновете бият по паркета…
Но забрави, че в свят ограничен
от вечната Прозявка си роден!

През април Кери Холидей напусна университета и отплава за Франция, за да се запише в ескадрила „Лафайет“. Завистта и възхищението, които изпита Еймъри пред тази постъпка, бяха удавени от едно негово преживяване, чиито значимост той така и не успя безпристрастно да оцени, но което въпреки това не му даде покой през следващите три години.

Дяволът

В полунощ излязоха от „Хийли“ и се пренесоха с такси в „Бистолари“. Бяха четирима — Аксия Марлоу и Фийби Колъм, професионални танцьорки от водевила „Лятна градина“, Фред Слоун и Еймъри. Вечерта сякаш едва започваше и те чувстваха тъй особен прилив от свръхенергия, че нахълтаха в заведението като сатири и вакханки.

— Четирима идем бара ви да видим — изкряска Фийби. — Кажи на келнера веднага масата да слага!

— Накарай ги да ни изсвирят „Преклонение“ — извика му Слоун. — Вие двамата поръчайте нещо, а ние с Фийби ще ги смаем с танцова класа.

И се изгубиха в опиянената тълпа. Аксия и Еймъри, познати едва от един час, си пробиха път след някакъв келнер до една чудесно разположена маса. Седнаха и се огледаха.

— Я виж, Финдъл Марготсъи от Ню Хейвън! — надвика тя врявата. — Здрасти, Финдъл! Ехо!

— О, Аксия! — гръмко я приветства той. — Ела на нашата маса.

— Не! — изсъска Еймъри.

— Не мога, Финдъл, не съм сама! Обади ми се утре към един!

Финдъл, безличен гуляйджия от редовната клиентела на „Бистолари“, й отговори нещо неразбираемо и се извърна към пищната блондинка, която се опитваше да води по претъпкания дансинг.

— Кръгъл глупак по рождение — определи го Еймъри.

— Ами, добре си е момчето. Ето го и нашия смотан келнер. Ако питаш какво искам — двойно дайкири.

— Четири да бъдат.

Тълпата кръжеше, разместваше се, сменяше посоките. Състоеше се предимно от студенти, омесили се с някоя и друга бродуейска отрепка от мъжки пол и с жени от два типа, по-добрият от които представляваха професионалните танцьорки. Общо взето, типична публика с типичен начин на веселие. Около три-четвърти от посетителите бохемстваха за показ, поради което забавлението беше безобидно и приключваше пред