Лев Толстой.
— А какво ще кажеш за религията? — попита го Еймъри.
— Не знам. Не съм наясно с куп неща… Едва наскоро открих, че ми е даден ум, и започнах да чета.
— Какво четеш?
— Всичко. Разбира се, принуден съм да отделям и избирам, но най-общо казано, книги, които ме карат да мисля. В момента съм се захванал с четирите евангелия и с „Разновидности на религиозния опит“.
— Кой събуди глада ти за четене?
— Може би Уелс и Толстой и един човек на име Едуард Карпентър23. Има повече от година, откакто започнах да чета усилено — по няколко линии едновременно, по линиите, които смятам за основни…
— А поезия?
— Честно казано, не онова, което вие наричате поезия, и не поради причини, близки до вашите — вие нали пишете и двамата, естествено е да гледате различно на нещата. Мен ме привлича Уитман.
— Уитман?
— Да, в него има подчертана етическа сила.
— За мой срам трябва да призная, че съм напълно бос по Уитман. А ти, Том? Том кимна смутено.
— Какво да ви кажа — продължи Бърн, — може да попаднете и на някои по-скучни стихотворения, но аз имам предвид творчеството му в цялост. Той е необятен, като Толстой. И двамата гледат света право в лицето и по свой начин, макар да са коренно различни, отстояват едни и същи ценности.
— Ти ще ме убиеш, Бърн — призна си Еймъри. — Чел сьм „Ана Каренина“ и „Кройцерова соната“, разбира се, но за мен Толстой е непроницаем като руския език.
— Той е най-великият човек от векове насам — възкликни Бърн възторжено. — Виждали ли сте на снимка каква древна рунтава глава има?
Говориха до три, от биологията до организираната религия, и когато Еймъри пропълзя разтреперан до леглото си, главата му гореше от мисли и от шока, че някой друг е открил пътеката, по която е могъл да тръгне той. Бърн Холидей така несъмнено се развиваше — а Еймъри си бе въобразявал, че сам прави същото. В действителност бе изпаднал до дълбок цинизъм спрямо всяко нещо, което пресечеше пътя му, ваеше образа на човешкото несъвършенство и добре, че четеше Шоу и Честъртън достатъчно обстойно, та да предпази съзнанието си от рифовете на декадентството — и ето че сега цялата умствена работа, извършена през последната година и половина, изведнъж му се видя безплодна и жалка, безсмислено изразходване на личността… а произшествието с него от миналата пролет създаваше мрачен фон на всичко, изпълваше половината от нощите му с непоносим ужас и му отнемаше способността да се моли. Той дори не беше католик и все пак, макар и призрачен, католицизмът бе единственият кодекс, който притежаваше — натруфения, пищно обреден, парадоксален католицизъм, чийто пророк бе Честъртън, а клакьори — разкаяли се литературни безпътници като Юисманс и Бурже, чийто американски опекун бе Ралф Адамс Крам24 с неговото нископоклонничество пред катедралите от XIII век; католицизъм, който Еймъри бе получил наготово, който му бе удобен, без свещеници, без тайнства и без жертвоприношения.
Не можеше да заспи, затова запали нощната си лампа и издърпвайки „Кройцерова соната“, я претърси най-внимателно за кълновете на възторга у Бърн. Да бъдеш Бърн, внезапно се оказа толкова по-истинско нещо, отколкото да бъдеш умен. Но въздъхна… ами ако се натъкне на други безформени крака!
Прехвърли се мислено две години назад и видя Бърн като вечно забързан напрегнат първокурсник, мъждеещ в сянката на индивидуалността на брат си. А после си спомни една случка от втори курс, в която всички подозираха, че Бърн бе изиграл главна роля.
Голяма група студенти бяха чули разгорещения спор на декана Холистър с един шофьор на такси, който го бе докарал от гарата. По време на препирнята деканът бе подхвърлил, че за „тия пари може да си купи цялото такси“. Платил и си тръгнал, но на другата сутрин, когато влязъл в кабинета си, на мястото на бюрото му се мъдрело същото такси с надпис, който гласял: „Собственост на декана Холистър. Откупена и изплатена“… Двама опитни механици се трудили половин ден, за да разглобят колата на части, та да я изнесат от стаята, което само доказва, с каква нечувана енергия може да се прояви чувството за хумор на второкурсниците под едно умело водачество.
По-късно, през есента на същата година, Бърн отново предизвика сензация. Някоя си Филис Стаил, която шареше като совалка по празниците и баловете на всички университети, тоя път не бе получила покана за годишния мач между Харвард и Принстън.
Джеси Ферънби я бе довел на по-маловажен мач няколко седмици преди големия и я бе натресъл на Бърн, за да го избави от неговото женомразство.
— Ще дойдете ли на мача с Харвард? — я бе попитал непредпазливо Бърн само за да поддържа разговор.
— Ако ме поканите — откликнала живо Филис.
— Разбира се — отвърнал Бърн.
Той нямал опит с хитрините на Филис и бил сигурен, че разговорът им е просто блудкава шегичка. Но преди да мине час, разбрал, че здраво е уплетен. Филис се вкопчила в думата му и му сервирала плана си, като го осведомила с кой влак ще пристигне, и така го хвърлила в пълно отчаяние. Освен дето не можеше да понася Филис, той особено държеше, на този мач да не е с дама, за да окаже внимание на някакви приятели от Харвард.
— Ще види тя! — обяви той пред внушителната делегация, пристигнала в стаята му специално за да го избудалка. — Това ще й бъде последният мач, за който е успяла да си изпроси покана от невинен младенец.
— Но, Бърн, защо я покани, след като не я искаш?
— Бърн, ти май тайничко си луд по нея, там е твоята истинска беда.
— Какво можеш да направиш, Бърн? Какво можеш да направиш ти, Бърн, срещу Филис?
Бърн само поклати глава и изсипа куп закани, състоящи се предимно от фразата: „Ще види тя, ще види!“
Безгрижната Филис весело изнесе от влака своите двайсет и пет лета, но на перона погледът й срещна отблъскваща гледка. Там стояха Бърн и Фред Слоун, из-докарани до последното копче като потресаващи карикатури от университетски афиш. Бяха си купили крещящо ярки костюми с огромни торбести панталони и с гигантски подплънки на раменете. На главите си бяха натъкнали студентски барети, прищипнати отпред и опасани със спортни ленти в оранжево и черно, а под целулоидните им якички цъфтяха огнено оранжеви вратовръзки. Носеха черни препаски около ръкавите с оранжево „П“ върху тях и бастуни, около които се развяваше Принстънският вимпел, а за да бъде ефектът пълен, бяха добавили чорапи и носни кърпички в горните си джобчета в същата цветова гама. На подрънкваща верига водеха огромен свиреп котарак, изрисуван като тигър.
Една солидна част от тълпата на гарата вече ги зяпаше, разкъсвана между жалостивия ужас и неудържимия смях, и когато Филис ги приближи, отпуснала от изумление нежната си челюст, двамината се поклониха и я приветстваха с оглушително кънтящо колежанско скандиране, съвестно добавяйки накрая името „Филис“. С гласовити ласкателства и въодушевление тя бе преведена през цялото студентско градче, сподирена поне от петдесетина селски момчетии, през сподавения кикот на стотици бивши принстънци и гости, повечето от които нямаха представа, че се разиграва номер, а си мислеха, че Бърн и Фред са запалени спортсмени, които показват на избраното момиче университетския живот.
Не е трудно да си представим чувствата на Филис, докато тържествено я превеждаха пред трибуните на Харвард и Принстън, където седяха десетки нейни бивши обожатели. Тя се опита мъничко да ги изпревари, опита се да поизостане — но те не се откъсваха от нея, та да няма никакво съмнение в чия компания е, и тъй шумно й разказваха за приятелите си в отбора по ръгби, че тя почти чуваше шушукането на своите познати: „Филис Стайлс трябва съвсем да е изпаднала, щом е тръгнала с тия двамата.“
Такъв беше Бърн — динамичен в хумора си, сериозен в същността си. От този корен бе разцъфнала енергията, която в момента той се опитваше да насочи в едно русло с напредъка…
Изминаха седмици и дойде март, а безформените крака, които Еймъри очакваше, не се появиха. Стотина студенти от трети и четвърти курс се оттеглиха от клубовете си в настървен изблик на крайна праведност и в своето безсилие клубовете насочиха към Бърн своето най-могъщо оръжие: присмеха. Всеки, който го
