— Аз пък съм го срещал безброй пъти и не е нито едното, нито другото. Затова мисля, че грешиш.
— Сигурен съм, че съм прав, затова и не приемам затвора, освен за душевноболните.
По този въпрос Еймъри не можеше да се съгласи. Струваше му се, че животът и историята гъмжат от силни престъпници, разсъдливи, но често заслепени от самоизмама; срещаха се в политиката и в деловите кръгове както и сред държавниците, кралете и пълноводните; но не можа да убеди Бърн и от тази точка пътищата им започнаха да се разминават.
Бърн се отдалечаваше все повече от заобикалящия го свят. Оттегли се от заместник-президентството на горния курс и се отдаде на четенето и разходките като на единствени цели в живота си. Факултативно взе да посещава следдипломните курсове по философия и биология и присъстваше на всички лекции с прочувствено напрегнат блясък в погледа, сякаш очакваше да чуе оня извод, до който лекторът никога нямаше да се добере. Понякога Еймъри го виждаше да се върти на мястото си и лицето му да пламва, когато в него лумнеше желанието да оспори дадена теза.
Появяваше се из улиците все по-разсеян и дори го обвиниха, че е станал сноб, но Еймъри знаеше, че такова нещо няма, макар че веднъж Бърн мина на четири крачки от него, без изобщо да го забележи, тъй като съзнанието му витаеше на хиляди мили разстояние, а Еймъри почти се задави от възторга, бликнал в него, докато го наблюдаваше отстрани. Бърн като че ли се изкачваше във висини, където кракът на другите никога не би могъл да стъпи.
— Казвам ти — заяви Еймъри на Том, — той е единственият човек сред познатите ми връстници, за когото съм готов да призная, че ме превъзхожда по умствени способности.
— Признаваш го в неудобен момент — хората вече го мислят за доста особен.
— Той просто стои глави над тях. Много добре знаеш, че и ти мислиш същото, когато разговаряш с него. Господи, Том, едно време ти успяваше да противостоиш на „хората“. Успехът съвсем те е обезличил.
Том силно се подразни.
— Какво чак толкоз се опитва да направи Бърн? Да стане първоразреден светец ли?
— Не, различен е от всички, които познаваш. Той не влиза в мистични братства. Не вярва в такива боклуци. Не си въобразява, че повече обществени басейни и добра дума в подходящ момент ще оправят злините на света. Ако искаш да знаеш, той дори не се отказва от чашката, когато му се допие.
— Само че определено завива в грешна посока.
— Разговаряли ли сте напоследък?
— Не.
— Значи нямаш никаква представа за него.
Спорът завърши в задънена улица, но Еймъри забеляза по-ясно от всякога колко се е променило отношението към Бърн в университета.
— Странно — каза Еймъри на Том една вечер, след като разговорите им по този повод бяха станали по-дружески, — че срещу радикализма на Бърн се опълчват най-яростно хората от категорията на фарисеите, тоест най-образованите в университета — редакторите на изданията ни, като теб и Ферънби, младите преподаватели… На неграмотните спортисти като Лангедък им се вижда ексцентричен, но се задоволяват просто със забележки от рода на „В главата на добрия стар Бърн са се увъртели странни идеи“ и минават на друга тема, фарисеите обаче… виж, те най-безпощадно му се подиграват.
На другата сутрин той срещна в една алея Бърн, забързан нанякъде след лекция. — В каква посока сте, царю?
— Към редакцията, за да видя Ферънби. — И размаха под носа на Еймъри сутрешния брой на „Принстониън“. — Написал е тая уводна.
— Жив ли ще го дереш?
— Не… но той добре ме е окарикатурил. Или аз съм го преценил неправилно, или той внезапно е станал най-презреният от радикалите на тоя свят.
Бърн забързано се отдалечи и едва след няколко дена Еймъри научи как е протекъл последвалият разговор. Бърн влязъл в редакционното светилище, весело размахвайки вестника.
— Здрасти, Джеси.
— Здравей, Савонарола.
— Току-що прочетох уводната ти.
— Колко си мил… не съм очаквал тази чест.
— Джеси, изкара ми ума.
— С какво по-точно?
— Не те ли е страх, че факултетната управа ще те подгони за богохулство?
— Какво?!
— Ами заради тая работа.
— Какво приказваш бе, уводната е за часовете по изпитна подготовка.
— Да, но този цитат…
— Какъв цитат?
— Ами този: „Който не е с мен, е против мен.“
— Какво му има?
Джеси бил озадачен, но не и разтревожен.
— На това място ти казваш… чакай да го намеря. — Бърн разтворил вестника и прочел: — „Който не е с мен, е против мен“, както е казал джентълменът, прословут само с умението си да дава недодялани определения и да прави наивни обобщения.
— Е, и какво? — По лицето на Ферънби пробягало безпокойство. — Казал го е Оливър Кромуел, струва ми се! А дали не беше Вашингтон или някой от светците? Ох, забравил съм.
Бърн гръмко се разсмял.
— Ех, Джеси, добрият ми мил Джеси.
— Кой го е казал, дявол да те вземе?
— Ами… — Бърн овладял гласа си — свети Матей приписва тези думи на Христос.
— Господи! — простенал Джеси и отстъпвайки в изненадата си назад, се строполил в кошчето за смет.
Еймъри пише стихотворение
Седмиците летяха една след друга. От време на време Еймъри отскачаше до Ню Йорк, за да подири щастливата случайност, която да го качи в нов-новеничък искрящо зелен автобус, та дано захаросаното му великолепие повдигне неговото настроение. Един ден се реши да влезе на представлението на възобновена постановка, чието заглавие му се стори смътно познато. Завесата се вдигна — той гледаше разсеяно към сцената, където се появи едно момиче. Няколкото реплики отзвънтяха в него и докоснаха далечна струна в паметта му. Къде?… Кога?…
Тогава един глас сякаш му пошепна, много нежен, звучен глас: „О, аз съм малка глупачка, казвай ми, когато сбъркам.“
Разгадаването го осени като светкавица и тутакси се яви ласкавият спомен за Изабел.
Върху празното поле на програмата той бързо изписа:
