— Изчезна — обади се гласът на Том след няколко секунди в безмълвен ужас. — Нещо те гледаше.
Тресейки се неудържимо, Еймъри се отпусна назад в креслото.
— Трябва да ти разкажа — започна той. — Преживях истински ад. Мисля, че… видях дявола… или някакво негово подобие. Какво лице видя преди малко? Не, не — добави бързо, — не ми го описвай!
И разказа всичко на Том. Когато свърши, беше полунощ, а после, запалили всички лампи в стаята, двете сънени треперещи момчета си четоха един на друг на глас от „Новият Макиавели“20, докато зората се подаде иззад „Уидьрспун Хол“ и новият брой на „Принстониън“ тупна до вратата, а майските птички приветстваха слънцето след нощния дъжд.
4. НАРЦИС Е УВОЛНЕН
В преходния период на Принстън, тоест през последните две години от следването на Еймъри, когато той стана свидетел на промените в университета, на разширяването на кръгозора му и извисяването до собствената му готическа красота чрез по-достойни начини от нощните шествия, изпъкнаха някои студенти, които разбуниха живота и внесоха в него пълнокръвие и дълбочина. Едни бяха изкарали първи курс, и то бесен първи курс, заедно с Еймъри; други бяха година по-млади, но тъкмо в началото на неговата последна година около малките масички в кафене „Насау“ те започнаха да оспорват на висок глас институциите, които Еймъри и безброй други преди него дълго бяха оспорвали тайно. Най-напред и сякаш случайно те приковаха вниманието върху някои книги, един определен тип романизирани биографии, които Еймъри нарече „романи-търсене“.
В „романите-търсене“ главният герой поема през живота, снабден с най-съвършените оръжия и по всяка вероятност с намерението да ги използува според обичайния им начин на приложение, а именно — да проправят сляпо и безогледно път на своя притежател, — само че в някакъв момент героят на „романа- търсене“ открива, че за тези оръжия може да се намери и по-благородна употреба. „Няма други богове“, „Зловещата улица“ и „Великото търсене“ бяха образци на този род книги; тъкмо последното от тези три произведения бе поразило въображението на Бърн Холидей и го бе изправило в началото на четвъртита му университетска година пред въпроса каква е стойността на това да бъде дипломатичен деспот в своя клуб на Проспект Авеню и да се къпе в ласкателната светлина на курсово величие. Пътят на Бърн до тази позиция определено бе минал по проходите, продълбани от аристократичния му произход. Чрез Кери Еймъри бе поддържал дремещо познанство с него, но тяхното приятелство започна едва през януари на последната година.
— Чу ли новината? — попита Том, прибирайки се късно в една дъждовна вечер с победоносното изражение, което винаги добиваше след успешен словесен турнир.
— Не. Да не са изключили някого? Или нова гемия е потънала?
— По-лошо. Горе-долу една трета от третокурсниците напускат клубовете си.
— Какво!
— Факт!
— Защо?
— Реформистки повеи, неща от тоя род. Бърн Холидей се крие зад тях. Тази вечер заседават президентите на клубовете, търсят начини за обединено противодействие.
— Каква е идеята зад тази акция?
— Ами клубовете вредели на принстънската демокрация, стрували скъпо, подчертавали социалните различия, губели време; познатите жалби, които често чуваш от разочаровани второкурсници. И Удро21 смятал, че трябва да бъдат премахнати клубовете и ред други работи.
— Няма шега, няма измама?
— Ни най-малко. Аз даже мисля, че ще успеят.
— Я бързо ми разкажи по-подробно.
— Е — започна Том, — изглежда, че идеята се е зародила едновременно в няколко глави. Неотдавна разговаряхме с Бърн и той твърдеше, че това е логическият извод, до който ще стигне всеки интелигентен човек, направи ли си труда достатъчно да се замисли над нашата обществена система. На някакво си „дискусионно стълпо-творение“ се намерил кой да подхвърли идеята за премахване на клубовете и всички мигом я подели, въртяла се, кажи-речи, във всички умове и трябвало само искра, за да я разпали.
— Браво! Режа си главата, театърът ще е голям! А как се чувстват в „Кап енд Гаун“?
— Бесни са, разбира се. Седят и се карат, и ругаят, и вилнеят, и се разнежват, и налитат на бой. Във всички клубове — едно и също. Обиколих ги. Заклещят който радикал им падне и го обстрелват с въпроси.
— А радикалите как се държат?
— Съвсем добре. Бърн е дяволски добър оратор и е така обезоръжаващо искрен, че не можеш да му противоречиш. Очевидно за него оттеглянето от клуба е сто пъти по-важно, отколкото за нас да го предпазим от тази стъпка, та се почувствах глупаво, докато спорихме. Накрая заех възхитителната неутрална позиция. А Бърн, изглежда, си помисли, че ме е спечелил за идеята си.
— Викаш, че почти една трета от третокурсниците ще напуснат клубовете си?
— Кажи една четвърт, за по-сигурно.
— Кой можеше да си помисли, че това е възможно?
На вратата се почука енергично и се появи самият Бърн.
— Здравей, Еймъри, здравей, Том.
Еймъри стана.
— Добър вечер, Бърн. Извинявай, ако ти се вижда, че съм се разбързал. Отивам към Ренуик.
Бърн поривисто се обърна към него.
— Сигурно знаеш за какво държа да поговоря с Том, нямаме никакви тайни. Приятно ще ми бъде да останеш. С удоволствие.
Еймъри седна отново и когато Бърн се настани върху масата и се впусна в спор с Том, той се вгледа в този революционер по-внимателно от досега. С широкото си чело и волева брадичка, с чистотата в честния поглед на сивите си очи, които приличаха на очите на Кери, Бърн оставяше силно впечатление за човек на замаха и надеждността — упорит, това личеше, но неговата упоритост не беше твърдоглава, и само пет минути, след като заговори, Еймъри разбра, че в страстния му ентусиазъм няма нищо дилетантско.
Огромната сила, която Еймъри долови по-късно у Бърн Холидей, се различаваше от онова, с което Хъмбърд му бе вдъхвал възхищение. В този случай всичко започна с чисто умствения интерес. Хората, които дотогава бе възприемал като безспорно превъзхождащи го, го привличаха най-напред с ярката си индивидуалност, докато у Бърн липсваше този непосредствен магнетизъм, на който Еймъри обикновено предано се вричаше. Но онази вечер го порази пределната сериозност на Бърн — свойство, което Еймъри имаше навика да свързва само с отчайващата глупост — и безграничен възторг раздвижи замрели струни в душата му. Някак смътно Бърн олицетвори онази далечна земя, към която Еймъри хранеше надеждата, че се носи, и на която й бе време да се появи на хоризонта. Том, Еймъри и Алек бяха стигнали до задънена улица. Като че ли не ги обединяваха вече нови общи преживявания, защото Том и Алек бяха също тъй сляпо заети с разни комитети и съвети, както сляпо безделничеше Еймъри, и темите, които оставаха за разнищване — университетът, характерът на съвременния човек и други подобни, — бяха дъвкани и предъвквани в безброй постни събеседвания.
Тази вечер те обсъждаха до полунощ темата за клубовете и в общи линии се съгласиха с Бърн. На двамата съквартиранти тя вече не изглеждаше тъй жизненоважна, както преди две години, но логиката, с която Бърн оборваше обществената система, се покриваше така изцяло с всичко, което бяха мислили, че те по-скоро питаха, отколкото спореха и завиждаха на здравомислието, което позволяваше на този човек да се опълчи срещу всички традиции.
След това Еймъри поведе разговора в неизследвани посоки и откри, че Бърн плува и в други дълбоки води. Отдавна се интересувал от икономика и клонеше към социализма. Пацифизмът също занимаваше съзнанието му и той прилежно четеше списание „Масите“22, както и
