ще го разбере и ще чуе тези зловещи бързи стъпки… Ненадейно черен облак зави луната и стъпките проехтяха по-близо. Когато бледият блясък отново плъзна по корнизите, чу ги досами гърба си и му се стори, че усеща тихо дишане. Тогава изведнъж осъзна, че стъпките не са зад него, че никога не са били отзад, че са отпред и че той не се спасява от тях, а ги следва… следва ги. Хукна ослепял, стиснал юмруци, сърцето му думкаше. В далечината напред изникна черна точка и бавно прие човешко очертание. Но за Еймъри това вече нямаше значение; той свърна от улицата и се стрелна в задънена пресечка, тясна и тъмна, воняща на застояла гнилоч. Заизвива през дълга криволичеща чернота, заключена за лунозарието, едва избило в тънки ивици и петънца… внезапно се строполи, запъхтян и на ръба на силите си, в някакъв ъгъл на оградата. Стъпките отпред пресекнаха, но той долавяше леко и непрестанно местене като плисък на вълни около кей.
Зарови лице в ръцете си, покри очите си, запуши ушите си колкото можа по-плътно. През цялото това време нито веднъж не му мина през ума, че бълнува или е пиян. Тъй изострено бе чувството му за реалност тази вечер, както никога материалното не бе го обладавало. Разумът му сякаш безводно се подчиняваше на това усещане и то прилягаше като ръкавица на всичко, преживяно някога от него. И не го объркваше. Беше като уравнение, чието решение знаеше, но бе неспособен да го изведе. Ужасът вече бе далеч зад него. Той бе пропаднал надолу през тънката му коричка и сега си пробиваше път през предели, в които ония крака и страхът от белите стени бяха истински живи същества, същества, които трябваше да приеме. Едва в най- затънтеното кътче на душата му припламваше искра и биеше тревога, че нещо го дърпа надолу и се кани да го отмъкне през врата, която да затръшне зад гърба му. А хлопнеше ли тя, щяха да му останат само стъпките и белите подлунни здания и може би самият той щеше да бъде една от тези стъпки.
През петте или десетте минути, докато чакаше в сянката на оградата, тази искра не угасна… не откри впоследствие по-точен израз да го назове. Помнеше, че бе извикал с пълен глас:
— Искам да бъда с някой глупак! О, прати ми някой! — изплака на черната ограда срещу него, в чиято сянка стъпките шушнеха… шушнеха. Изглежда, че „глупав“ и „добър“ се бяха смесили някак чрез стари асоциации. Това пожелание не бе израз на волята му, ни най-малко — волята го бе заставила да побегне от движещата се фигура на улицата; инстинктът в почти чисто състояние бе отправил зов, наслоявано пласт по пласт унаследено предание или дива молитва, покълнала отколе тази нощ. После нещо се преобрази, сякаш в далечината глухо звънна гонг, и пред очите му се мярна едно лице над двата крака, бледо лице, разкривено от безмерна злина, която го гърчеше като пламък във вятъра. В бягащия миг, в който гонгът прозвуча и отекна, той осъзна, че лицето бе на Дик Хъмбърд.
Скоро след това скочи на крака, смътно проумявайки, че няма вече звуци и че е сам в изсивяващия мрак на сляпата уличка. Беше студено и той отмерено затича към светлината, която вече къпеше булеварда в отворения й край.
На прозореца
Беше късна сутрин, когато го сепна бясното звънене на хотелския телефон до леглото му и той си спомни, че бе поръчал да го събудят в единайсет. Слоун звучно хъркаше, дрехите му бяха свлечени на купчина до кревата. Облякоха се и закусиха в мълчание, после тръгнаха навън да глътнат малко въздух. Умът на Еймъри работеше бавно, опитваше се да възприеме случилото се и да отдели в хаоса от образи, задръстил паметта му, парцаливите късчета истина. Ако тази утрин бе хладна и сива, той за миг щеше да улови юздите на миналото, но Ню Йорк бе споходен от един от тъй редките си майски дни, в които въздухът на Пето Авеню е пивко леко вино. Доколко и какво точно помнеше Слоун, изобщо не вълнуваше Еймъри; очевидно у Слоун нямаше и капчица от нервното напрежение, което бе спипало Еймъри и го режеше напред-назад като стържещ трион.
После над тях надвисна Бродуей и от вавилонската глъч и гримираните лица на Еймъри изведнъж му се повдигна.
— За бога, да се връщаме! Да се махаме от това… от това място!
Слоун го погледна удивен.
— Моля?
— Тази улица е чудовищна! Тръгвай, връщаме се на авенюто.
— Да не би да искаш да кажеш — произнесе равнодушно Слоун, — че заради неиздръжливия ти стомах, от който снощи се държа като побъркан, кракът ти няма да стъпи повече на Бродуей?
Еймъри моментално го причисли към тълпата и от щастливкото с непринудено чувство за хумор Слоун се превърна в една от злите муцуни, които се носеха в нечистия поток.
— Слушай, човек! — кресна тъй високо, че хората от ъгъла се обърнаха и ги изгледаха. — Това тук е кал и ако не я виждаш, значи самият ти си кал!
— Какво съм виновен аз! — заинати се Слоун. — На теб става ли ти нещо? Стари угризения ли са те сръфали? Сега щеше да си кукла, ако снощи бе останал с нашата малка компания до края.
— Тръгвам си, Фред — промълви бавно Еймъри. Коленете му трепереха и знаеше, че остане ли минута повече на тази улица, ще тупне на земята. — Ще обядвам във „Вандербилт“.
Закрачи бързо и сви към Пето Авеню. В хотела се почувства по-добре, но когато влезе в бръснарницата с намерението да му направят масаж на главата, миризмата на помади и одеколони извика в паметта му порочната извивка в усмивката на Аксия и той излезе припряно. На прага на стаята му го заля нечакана чернота, плисна покрай тялото му и се раздели като две течения на една река.
Когато дойде на себе си, знаеше, че са минали няколко часа. Добра се до леглото и се захлупи по лице, обзет от смъртен страх, че полудява. Имаше нужда от хора, хора, от някой нормален, глупав и добър човек. Не знаеше от колко време лежи неподвижно. Усещаше, че малките парещи вени на челото му са набъбнали, и ужасът го стегна като гипс. Почувства как отново пробива тънката коричка на паниката, този път нагоре, и едва сега успя да различи призрачния сумрак, от който се изтръгваше. Явно отново бе потънал в сън, защото, когато дойде на себе си следващия път, бе платил сметката в хотела и климаше в едно такси, спряло пред вратата. Лееше се дъжд като из ведро.
Във влака за Принстън не срещна ни едно познато лице, само тълпа изнурени от работа филаделфийци. Присъствието на една гримирана жена срещу него през пътеката предизвика нов пристъп на гадене и той смени вагона, след което направи опит да се съсредоточи върху една статия в популярно списание. Улови се, че препрочита отново и отново един и същ пасаж, затова се отказа, наведе се уморено и притисна горещото си чело о влажния прозорец. Във вагона (за пушачи) бе горещо и задушно от наслоените миризми на почти цялото разноплеменно население на щата. Отвори прозореца и потръпна от облака мъгла, който го връхлетя. Двучасовото пътуване му се стори като двудневно и той едва не изкрещя от радост, когато изплуваха кулите на Принстън и през синия дъжд заблещукаха жълтите квадратчета.
Том стоеше прав посред стаята и замислено разпалваше изгасналата си пура. Еймъри остана с впечатлението, че когато го видя, Том изпита облекчение.
— Снощи те сънувах в идиотски сън — прозвуча през дима от пурата дрезгавият му глас. — Имах чувството, че си в беда.
— Не ми го разказвай! — почти изпищя Еймъри. — Дума да не си издумал. Грохнал съм, изстискан съм.
Том го изгледа подозрително, после се отпусна в креслото и разтвори тетрадката си по италиански. Еймъри хвърли шапката и сакото си на пода, разхлаби вратовръзката си и взе напосоки от лавицата един роман на Уелс.
„Уелс е нормален — помисли си, — а ако не свърши работа, ще почета Рупърт Брук.“
Мина половин час. Навън се вдигна вятър и Еймъри подскочи, когато мокрите клони се разлюляха и ноктите им задраскаха по прозореца. Том се бе вдълбочил в работата си и само драсването на някоя клечка кибрит или проскърцването на кожената тапицерия, когато се размърдваха в креслата си, нарушаваха тишината в стаята.
И изневиделица, сякаш изсъска светкавица, всичко се преобърна. Еймъри изопна гръб в креслото и застина вледенен. Том бе втренчил поглед в него, а долната му устна смаяно висеше.
— Господи, помогни! — извика Еймъри.
— Боже милостиви! — изкрещя Том. — Погледни назад!
По-бърз от мълния, Еймъри се извъртя. Видя само тъмното стъкло на прозореца.
