познаваше, го обичаше, но онова, зад което заставаше Бърн (а с времето то се разрастваше), попадна под камшика на много езици, тъй злостни, че всяка натура, по-крехка от неговата, щеше да се съсипе.
— Не те ли засяга, че губиш престижа си? — попита го Еймъри една вечер.
Бяха започнали да се отбиват един при друг по няколко пъти в седмицата.
— Разбира се, че не. Какво е престижът в най-добрия случай?
— Някои казват, че в политиката си доста оригинален.
Той гръмко се изсмя.
— И Фред Слоун ми го каза днес. Може и да започвам да ставам.
Един следобед задълбаха в тема, която от дълго време интересуваше Еймъри — влиянието на физическите данни върху формирането на характера. Бърн се впусна в биологическата страна на въпроса и по едно време каза:
— Разбира се, здравето играе голяма роля — един здрав човек има двойно повече шансове да стане добър.
— Не съм съгласен, не вярвам в „мускулестото християнство“.
— Аз пък вярвам… Убеден съм, че Христос е обладавал огромна физическа издръжливост.
— Не — възрази Еймъри. — По-скоро си го е налагал. Мисля, че когато е умирал, е бил един разсипан човек, а и великите светци не са били силни.
— Половината са били.
— Дори да го допуснем, аз все пак не мисля, че здравето е свързано с добрината. Безспорно за един велик светец е много полезно, ако издържа гигантски физически натоварвания, но тая мания по евтините проповедници, които се повдигат на пръсти, за да се представят за по-мъжествени, и мучат, че гимнастиката ще спаси света — не, Бърн, това не мога да приема.
— Добре, да оставим тоя спор, и без това доникъде няма да стигнем, аз сам за себе си не съм си изяснил въпроса. Но в едно нещо съм напълно убеден — външността е от огромно значение.
— Цветът на очите и косите? — живо откликна Еймъри.
— Да.
— И ние с Том стигнахме до същия извод — съгласи се Еймъри. — Знаеш ли какво направихме: взехме годишниците от последните десет години и разгледахме снимките на членовете на Съвета на абсолвентите. Знам, че нямаш високо мнение за тази августейша организация, но в най-общ план тя все пак въплъщава успеха на това място. Та от всеки випуск тук приблизително едва трийсет и пет процента са русокоси, истински светли мъже, а във всеки Съвет русокосите са две трети. Не забравяй, че прегледахме албумите от десет години насам, а това означава, че на всеки петнайсет светли мъже от горните курсове един е член на Съвета, а от чернокосите — един на петдесет.
— Вярно е — съгласи се Бърн. — Светлият мъж е, общо името, от по-висш тип. Аз пък съм правил подобно проучване сред президентите на Съединените щати и открих, че доста повече от половината са светли, а като си помислиш само, че в нашата раса преобладават брюнетите!
— Хората приемат това подсъзнателно — каза Еймъри. — Забелязал ли си, че от русия човек всички очакват да говори? Ако една блондинка не умее да разговаря, веднага я кръщаваме „кукла“, ако един светъл мъж мълчи, смятаме го за глупак. А светът е пълен с „тъмнооки мълчаливи мъже“ и със „затворени брюнетки“ без капка мозък в главите си, но все тъй става, че никой не ги вини за тяхното безмълвие.
— И голямата уста, и квадратната брадичка, и подчертаният нос несъмнено са черти от лицето на висшия тип.
— Не съм много сигурен.
Еймъри беше за класическите пропорции.
— Така е, сега ще ти покажа. — И Бърн извади от бюрото си цяла колекция от снимки на брадати рунтави знаменитости — Толстой, Уитман, Карпентър и други. — Нали са прекрасни?
От учтивост Еймъри направи опит да се съгласи, но не издържа и се разсмя.
— Бърн, мисля, че това е най-уродливата компания, на която съм попадал. Като от приют за старци са.
— О, Еймъри, погледни само какво чело има Емерсън… и виж очите на Толстой.
В гласа му имаше укор. Еймъри поклати глава.
— Не! Можеш да кажеш, че са хора с внушителна външност или нещо подобно, но че са грозни, грозни са.
Без да се сконфузи, Бърн погали с любов широките чела, събра снимките и ги прибра в бюрото си.
Нощните разходки бяха едно от любимите му занимания и веднъж убеди Еймъри да тръгне с него.
— Мразя тъмнината — възпротиви се Еймъри. — Преди не беше така, освен когато фантазията ми особено се разлудуваше, но сега наистина я мразя, дотолкова, че даже изглупявам.
— Но това е безсмислено.
— Вероятно.
— Ще тръгнем на изток — предложи Бърн, — а после по оная плетеница от алеи през гората.
— Не ме привлича много — неохотно си призна Еймъри, — но да вървим, като си рекъл.
Тръгнаха с бърза стъпка и около час напредваха равномерно, погълнати от оживен разговор, докато светлините на Принстън останаха далеч зад тях, смалени в искрящи бели точки, равномерно, погълнати от оживен разговор, докато светлините на Принстън останаха далеч зад тях, смалени в искрящи бели точки.
— Всеки човек е въображение изпитва страх — каза сериозно Бърн. — И нощните разходки са едно от нещата, които ме плашеха в миналото. Сега ще ти разкажа защо мога вече да отида където си поискам, без да се боя.
— Разкажи ми — нетърпеливо го подкани Еймъри.
Наближаваха гората и нервният възторжен глас на Бърн се разпали с разказа.
— Започнах да идвам тук нощем сам някъде преди около три месеца и винаги спирах на оня кръстопът, дето току-що го минахме. Отпред чернееше гората, също както и сега, сенките се движеха, кучета виеха и никакъв човешки звук. Естествено, аз населявах гората с какви ли не ужаси, както сигурно и ти правиш в момента, нали?
— Да — потвърди Еймъри.
— Тогава започнах да правя разбор: въображението ми упорито забучваше страхотии в мрака, затова аз пък реших да забуча въображението си в мрака и да го накарам то да погледне мен; оставих го да се преобрази в скитащо куче, избягал каторжник или призрак, а после погледнах себе си как се задавам по пътя. И това подреди нещата — както винаги се подреждат, когато се поставиш цял-целеничък на чуждо място. Разбрах, че ако съм куче или каторжник, или призрак, няма да бъда по-голяма заплаха за Бърн Холидей, отколкото той за мен. После си помислих за часовника си. Може би е по-добре да се върна, да го оставя вкъщи и тогава да се престраша в гората. Не, прецених, че в крайна сметка е по-добре да изгубя един часовник, отколкото да се обърна назад и влязох, — не само минах по алеята, която я пресичаше, а се отклонявах и в шубраците, докато ужасът ми изчезна. Повтарях го всяка вечер, а една нощ седнах на земята и поспах. Тогава се убедих, че не ме е страх от тъмното.
— Божичко — изпъшка Еймъри, — не бих могъл да го направя. Щях да се върна при първото минаване на кола, когато след изчезването на фаровете мракът става още по-гъст.
— Я виж — забеляза Бърн след кратко мълчание, — извървели сме половината от пътя, хайде да се връщаме.
Завивайки обратно, той сс впусна в разговор за волята.
— В нея е всичко — уверяваше. — Тя е единствената разделителна линия между доброто и злото… Никога не съм срещал човек, който да живее скверно, а да не е слабоволев.
— А знаменитите престъпници?
— По правило те са душевноболни. Ако не са, тогава са малодушни. Явлението нормален волеви престъпник не съществува.
— Бърн, съвсем не съм съгласен с теб. Ами свръхчовекът?
— Какво свръхчовекът?
— Той носи злото, мисля, а е със силна воля и е нормален.
— Никога не съм го срещал. Все пак хващам се на бас, че или е глупак, или е ненормален.
