— Ами… не, суетата ти е безгранична, но за хората, които забелязват превеса й в теб, това може да бъде само забавно.
— Така значи.
— Но дълбоко в себе си ти наистина не си самолюбив. Можеш да попаднеш в третия ад на угнетението само ако помислиш, че са те обидили. Всъщност на теб ти липсва самоуважение.
— Два пъти в центъра на мишената. Как го правиш Клара? Ти просто не ми оставяш възможност дума да издумам.
— Така е по-добре, защото никога не мога да отсъдя за един човек какъв е, докато говори. Но аз още не съм свършила. Причината за тъй силната ти неувереност в себе си, макар най-сериозно да убеждаваш еснафите, случайно седнали до теб, че се смяташ за гений, е в това, че сам си си приписал какви ли не отблъскващи недостатъци и се опитваш да живееш според тях. Например ти все твърдиш, че си роб на уискито.
— Аз съм, потенциално.
— И разправяш, че си слаб характер, че ти липсва воля.
— Нямам капка воля — роб съм на чувствата, вкусовете, омразата си към скуката, на повечето от желанията си…
— Не е вярно! — Тя удари едно в друго две стиснати юмручета. — Ти си роб, окован, безпомощен роб на едно-единствено нещо в този свят — твоето въображение.
— Много интересно. Ако не си се отегчила, продължавай.
— Забелязала съм, че ако ти се иска да прескочиш за ден-два лекциите си, няма начин да не го направиш. Само че никога не вземаш решението си отведнъж, докато доводите да тръгнеш или да останеш са горе-долу ясни в съзнанието ти. Оставяш няколко часа въображението си да си поиграе е желанието и тогава избираш. Естествено, след малко свобода твоето въображение ти подсказва милион оправдания да останеш, така че когато решението ти се оформи, то вече не е истинско. Подправено е.
— Добре — възрази Еймъри, — но нима не е липса на воля да оставяш въображението си да се разиграва в нередното поле?
— Мило мое момче, тук е голямата ти грешка. Това няма нищо общо със силата на волята — безсмислена и безполезна фраза впрочем. Ти нямаш мнение — мнението, необходимо, за да решиш отведнъж, след като знаеш, че дадеш ли най-мъничка възможност на въображението си, то ще те подведе.
— Дяволите да ме вземат — възкликна удивено Еймъри, — ако съм очаквал да чуя подобно нещо!
Клара не възтържествува скрито. Незабавно смени темата. Но тя го накара да мисли и той стигна до извода, че е отчасти права. Почувства се като фабрикант, който, след като е обвинил в измама своя счетоводител, открива, че собственият му син, назначен на работа в същия отдел, подправя сметките веднъж в седмицата. Неговата бедна и наклеветена воля, която сам бе подхвърлял на собственото и приятелското обругаване, се изправи пред погледа му невинна, а способността му да отсъжда се потътри към затвора заедно с неуправляемото пакостно въображение, припкащо около нея с подигравателно доволство. Клара бе единственият човек, у когото той търсеше съвет, без да диктува отговора — освен може би в разговорите си с монсеньор Дарси.
Как обичаше всичко да прави с Клара! Да я придружава на покупки, беше рядък епикурейски блян. Във всеки магазин, където бе влизала, шушукаха за „красивата мисис Пейдж“.
— Хващам се на бас, че няма дълго да стои вдовица.
— Не е нужно да крещиш. Едва ли се интересува какво мислиш ти.
— Ама колко е красива само!
(Влиза етажният началник — мълчание, докато отмине, пресилено усмихнат.)
— От висшето общество е, нали?
— Да, но изглежда, че е обедняла, така поне говорят.
— Ох, момичета! Нали е прекрасна!
А Клара бе към всички еднакво лъчезарна. Еймъри подозираше, че търговците й правят отстъпки, понякога с нейно знание, друг път — без. Виждаше, че отлично се облича, че всяко нещо в къщата й е от най-добро качество и винаги я обслужва поне етажният началник.
Понякога в неделя отиваха заедно на църква — той крачеше до нея и се опиваше от капчиците мека влага, която оставаше върху страните й свежият въздух. Тя беше много набожна, от ранното си детство, и само бог знаеше какви висини достига и каква сила черпи оттам, когато се отпуснеше на колене и сведеше златистата си коса в светлината през стъклописите.
— Света Цецилия! — възкликна той съвсем неволно един ден и хората наоколо се обърнаха и ги изгледаха, свещеникът замлъкна насред проповедта си, а Клара и Еймъри поаленяха.
Беше последната им неделя, защото същата вечер той сам развали всичко. Не можа да превъзмогне себе си.
Вървяха в мартенския здрач, а беше топло като през юни и щастието на младостта изпълваше душата му, така че трябваше да заговори.
— Мисля си — подхвана той, — че ако изгубя вярата си в теб, ще изгубя вярата си в бога.
Погледна го тъй сепнато, че я попита какво й е.
— Нищо — отговори бавно тя, — само че петима мъже вече са ми казвали съвсем същото и това ме плаши.
— Клара, значи то ти е съдба!
Тя мълчеше.
— Изглежда, любовта за теб е… — започна той.
Тя рязко се обърна.
— Никога не съм изпитала любов.
Продължиха да вървят и той бавно осъзна колко много му е казала… никога не е изпитала любов… Изведнъж я видя само като дъщеря на светлината. Неговото същество отпадна от нейната висина и с прозрение почти като това на Йосиф, когато му се е разкрила безсмъртната святост на Мария, той почувства един-единствен копнеж — да докосне роклята й. А чу собствения си глас да произнася машинално:
— Обичам те, всичко благородно, което е заложено в мен, е… о, не мога да говоря, но, Клара, ако се върна след две години, когато ще мога да ти направя предложение да се оженим…
Тя поклати глава.
— Не — отвърна. — Никога повече няма да се омъжвам. Имам двете си деца и искам да съм изцяло тяхна. Харесвам те, харесвам умните мъже, а теб повече от всички, но ти ме познаваш достатъчно, за да знаеш, че никога няма да стана съпруга на умен мъж…
И внезапно млъкна.
— Еймъри.
— Какво?
— Ти не си влюбен в мен. И всъщност не си искал да се ожениш за мен, не е ли така?
— Виновна е здрачината — произнесе той недоумяващо. — Не усещах, че говоря на глас. Но те обичам… обожавам те… боготворя те…
— Ето, пак започваш — за пет секунди пробягваш целия си каталог от чувства.
Той се усмихна против волята си.
— Не ме изкарвай чак толкоз лека кавалерия, Клара, понякога наистина потискаш.
— От всички възможни неща ти най-малко си лека кавалерия — каза тя, наблягайки на всяка дума, хвана го под ръка и го погледна с широко отворени очи, а той зърна добрината им в гаснещата привечер. — Лекият кавалерист е вечен отрицател.
— Така ухае въздухът на пролет днес, такава топла сладост се таи в сърцето ти!
Тя пусна ръката му.
— Сега вече си добре и аз се чувствам великолепно. Дай ми една цигара. Не си ме виждал да пуша, нали? Е, запалвам си веднъж в месеца.
А после тази изумителна жена и Еймъри се надбягваха до ъгъла като две лудо палави деца, възбудени от бледо-синия сумрак.
— Утре ще избягам извън града — съобщи тя задъхано, спирайки в надеждния заслон извън светлината
