на електрическия стълб от ъгъла. — Грехота е да изпускам такива чудни дни, макар че аз май ги усещам по- силно в града.
— Клара, Клара! — възкликна Еймъри. — Какъв дявол-изкусител можеше да бъдеш ти, ако бог само малко бе наклонил душата ти в другата посока!
— Възможно е — отвърна тя, — но не мисля. Аз никога не си изгубвам разума, никога не ми се е случвало. Този малък изблик бе дан на пролетта.
— Като теб самата — каза той.
Продължиха да вървят.
— Не, отново бъркаш и как е възможно човек като теб, който сам високо цени отличния си ум, непрекъснато да греши по отношение на мен? Аз съм противоположното на всичко, което носи пролетта. Нещастна случайност е, че чертите ми напомнят идеала на някой сантиментален старогръцки скулптор, но те уверявам, ако имах друго лице, щях да бъда смирена монахиня в манастир, без… — Тя внезапно затича напред и дирята на извисения й глас го облъхна, докато я настигаше — моите безценни деца, при които веднага трябва да се върна.
Само с нея съумяваше той да разбере, че едно момиче може да предпочете друг мъж. Неведнъж Еймъри бе срещал омъжени жени, които бе познавал като девойки, навлизащи в живота, и вглеждайки се в тях, си бе представял, че открива нещо в лицата им, което му казва: „Как не успях да впримча теб!“
О, безграничната самонадеяност на този мъж!
Но тази вечер, вечер на звезди и музика, и светлата душа на Клара все още озаряваха пътищата, извървени заедно.
Еймъри се възмущава
Докато Еймъри говореше и мечтаеше, бавно и непредотвратимо, но с внезапен взлом накрая, войната заля целия бряг и отнесе пясъка, върху който се веселеше Принстън. Вечер гимнастическият салон ехтеше от строевната крачка на взвод след взвод, заличаващи очертанията на баскетболното игрище. Когато в края на следващата седмица Еймъри отиде във Вашингтон, нещо от духа на кризата се всели и в него и в спалния вагон на връщане се превърна в отвращение, тъй като на леглата срещу него се настаниха вмирисани преселници — най-вероятно гърци. Помисли си колко по-постижим е патриотизмът на еднородните нации, колко по-лесно се воюва, както бяха воювали колониите или Южняшката конфедерация. Тази нощ не можа да заспи, а слуша кикотенето и хъркането на чужденците, изпълващи вагона с тежката миризма на най-нова Америка.
В Принстън всички шумно се шегуваха пред хората, а тайно в себе си се утешаваха, че смъртта им поне ще бъде героична. Запалените литератори страстно четяха Рупърт Брук; салонните царе се вълнуваха ще позволи ли правителството на офицерите да носят униформи с английска кройка; неколцина от закоравелите безделници подадоха молби до най-закътаните разклонения на Военното министерство, за да получат лека служба и топло местенце.
Седмица по-късно Еймъри срещна Бърн и веднага разбра, че е безполезно да спори с него — Бьрн бе станал пацифист. Списанията на социалистите, повърхностният прочит на Толстой и собственият му изгарящ стремеж кьм кауза, която да мобилизира цялата душевна сила, заложена в него, бяха обусловили решението му да проповядва мира като личен идеал за всеки човек.
— Ако гражданите на Белгия — започна той — бяха продължили мирно да си вършат работите, когато германските войски стъпиха в страната им, армията щеше да се дезорганизира само за…
— Знам — прекъсна го Еймъри. — Всичко това съм го чувал и нямам никакво намерение да те агитирам. Може и да си прав, но дори да е така, ще минат стотици години, преди да дойде времето, когато несъпротивлението ще започне да става действителност.
— Но, Еймъри, разбери…
— На вятъра ще спорим…
— Добре.
— Само едно нещо ще ти кажа — не те карам да помислиш за семейството или приятелите си, защото знам, че за тях не даваш пукнат грош, ако не броим чувството ти за дълг, но, Бърн, не ти ли е минавало през ума, че списанията, които четеш, и обществата, в които влизаш, изобщо всички тия идеалисти, с които се запознаваш, може да са чисти германци?
— Естествено е някои от тях да са.
— А знаеш ли дали всички до един не са про-германци, само че от по-слабия вид — с германско- еврейски имена?
— Има и такава възможност, разбира се — отвърна бавно той. — Не мога да кажа със сигурност до каква степен заставането ми на тази позиция се дължи на пропагандата, на която съм се наслушал. Естествено, аз си мисля, че това се дължи на мое дълбоко вътрешно убеждение — в този момент сякаш виждам пред мен пътека, която трябва да извървя.
Сърцето на Еймъри се сви.
— Но помисли си само колко евтино е това — никой няма да те въздигне в мъченик, задето си пацифист, но ти сам ще се хвърлиш сред най-долните…
— Не мисля — прекъсна го Бърн.
— На мен пък ми намирисва на нюйоркско бохемство.
— Разбирам какво искаш да ми кажеш и тъкмо за това не смятам да те агитирам.
— Сам си, Бърн — ще говориш на хора, които не искат да те слушат, а колко много само господ ти е дал.
— Сигурно преди много години така е разсъждавал и светият великомъченик Стефан. Но е произнесъл проповедта си и е бил убит. Възможно е, издъхвайки, да си е мислил как всичко е било напразно. Но разбери, аз винаги съм чувствал, че по пътя към Дамаск Павел си е спомнил тъкмо за смъртта на Стефан и това го е накарало да проповядва словото Христово из целия свят.
— Продължавай.
— Това е — такъв е моят личен дълг. Дори ако в момента съм просто пионка, дори ако ме принесат в жертва. Боже мой, Еймъри, да не мислиш, че аз обичам германците!
— Е, нямам какво повече да кажа — стигам до края на всички логически разсъждения за несъпротивата, а там, като в изместен център, се възправя великанският призрак на човека, такъв, какъвто е и какъвто винаги ще бъде. И този великански призрак стои точно между едната логическа необходимост от Толстой и другата логическа необходимост от Ницше… — Еймъри ненадейно замлъкна. — Кога тръгваш?
— Другата седмица.
— Значи ще се видим.
Докато се отдалечаваше, на Еймъри се стори, че изражението му силно напомня лицето на Кери при сбогуването им под арката Блеър преди две години. И тъжно се запита защо не е способен да пристъпи към каквото и да е с изконната честност на някой от двамата.
— Бърн е фанатик — каза той на Том — и основно греши, но съм склонен да мисля, че е просто сляпо оръдие в ръцете на издатели анархисти и на подкупени от немците вестникоплетци, и все пак той е заседнал в мислите ми и просто е зачеркнал всичко, което има стойност…
Една седмица по-късно Бърн си тръгна някак тихо драматично. Разпродаде всички свои вещи и дойде да се сбогува на разнебитен стар велосипед, с който възнамеряваше да се добере до дома си в Пенсилвания.
— Петър отшелникът се прощава с кардинал Ришельо — подхвърли Алек, излегнал се на прозоречната ниша, докато Бърн и Еймъри си стискаха ръцете.
Но на Еймъри не му беше до шеги и докато изпращаше с поглед Бърн и гледаше как дългите му крака въртят педалите на нелепия велосипед и го отнасят извън кръгозора зад „Алекзандър Хол“, го прониза предчувствието, че му предстои тъжна седмица. Относно войната не изживяваше съмнения: в неговите очи
