Отсам рая

Германия олицетворяваше всичко възмутително — грубия материализъм и чудовищния смазващ произвол. Но лицето на Бърн се вдълба в съзнанието му и му се повдигна от истерията, която се разразяваше наоколо.

— Каква, дявол да го вземе, е ползата от това изведнъж да развенчаем Гьоте — обърна се той към Алек и Том. — Защо трябва да се пишат книги, които доказват, че той е разпалил войната или пък че оня досаден свръхпрехвален Шилер е предрешен демон?

— Чел ли си нещо от кой да е от двамата? — попита го коварно Том.

— Не — призна си Еймъри.

— И аз не съм — засмя се той.

— Хората си лаят — намеси се спокойно Алек, — но Гьоте си стои на старата лавица в библиотеката, за да отегчи всеки, който поиска да го прочете!

Еймъри притихна и разговорът се измести.

— Ти къде ще се запишеш, Еймъри?

— В пехотата или в авиацията, не мога още да реша. Ненавиждам техниката, но какво да правя — авиацията страшно ми допада…

— И аз се колебая като Еймъри — каза Том. — Пехота или авиация… За мен, разбира се, авиацията представя романтичната страна на войната, както кавалерията едно време, нали разбирате. Но и аз като Еймъри не различавам буталния лост от конската сила.

Недоволството на Еймъри от това, че не изпитва патриотичен захлас, кулминира в опита му да хвърли вината за войната върху предходното поколение… върху хората, които в 1870 година бяха приветствали Германия… върху войнстващите материалисти и възхвалителите на немската наука и деловитост. Така че един ден, на лекция по английска литература, докато слушаше преподавателя да цитира „Локсли Хол“, той мрачно и презрително се вдълбочи в Тенисън и във всичко, което той олицетворяваше, защото го приемаше за съвършен представител на викторианците.

Викторианци, вие как се плаче не узнахте,
но жътва най-горчива за децата си засяхте.

— дращеше Еймъри в тетрадката си. Преподавателят говореше нещо за мъдростта на Тенисън и петдесет глави се бяха свели, за да си го запишат. Еймъри обърна нова страница и отново взе да драска:

Потръпнаха, разбрали Дарвин път какъв посочи,
потръпнаха, щом валсът влезе, Нюман щом изскочи

Но валсът се бе появил много по-рано. Зачеркна строфата.

— … и озаглавено „Песен в епохата на реда“ — достигна отдалеч равният глас на професора. „Епоха на реда“ — господи! Всичко скрито-покрито в сандък, а викторианците, седнали върху капака, безметежно се усмихват… И от италианската си вила Браунинг се провиква доблестно: „Всичко е за добро.“ Еймъри продължи да пише:

Вий в храма коленичихте, чу Той, щом се наведе —
след упрек — за „Китай“, хвала — за вашите победи.

Защо никога не може да съчини повече от едно двустишие наведнъж? Сега му трябваше рима за:

Ще Го поправите с наука, тръгнал бе на зле…

Карай, не се получава.

И е възглас „Уредих го!“ в своя дом децата видяхте,
и петдесет години взели от Европа, чисти умряхте.

— Тази мисъл в известна степен принадлежи на Тенисън — долетя гласът на лектора. — Заглавието на Суинбърн „Песен в епохата на реда“ могат да носят редица стихотворения на Тенисън. Той идеализира реда, противопоставяйки го на хаоса, на разпиляването.

Най-после вдъхновението споходи Еймъри. Той обърна нова страница и през останалите двайсет минути, до края на лекцията писа настървено. После отиде до катедрата и остави откъснатия от тетрадката си лист.

— Ето едно стихотворение, посветено на викторианците, сър — произнесе хладно.

Преподавателят любопитно посегна към листа, докато Еймъри бързо се измъкна към вратата.

Ето какво бе написал:

В епоха на ред завеща ни
песни — да пеем ние,
куп доказателства — без същина
отговор в рими — да знаем,

ключа — за пазач на зандани,
древна камбана — да бие,
времето край бе на неяснотата,
ние — на времето края…

Шумяха морета семейни,
небеса — достижими леко,
артилерия, пазеща граници,
ръкавици — но не да се бием,

могъщи старинни вълнения
и блудкавина за всеки,
в епоха на ред завещани,
и езици — да пеем ние.