Отсам рая

Не мога, Еймъри. Не мога да живея лишена от дървета и цветя, затворена в невзрачно апартаментче като в клетка, да те чакам по цял ден. Ти ще ме намразиш в спареното пространство. Аз ще стана причина да ме намразиш.

(Отново неудържимо бликнали сълзи заслепяват очите й.)

ЕЙМЪРИ

Розалинд.

РОЗАЛИНД

Любими, тръгни си… Не прави нещата по-болезнени! Не издържам…

ЕЙМЪРИ (лицето му изпито, гласът — напрегнат)

Разбираш ли какво казваш? Завинаги ли?

И двамата страдат, но по различен начин.

РОЗАЛИНД

Не можеш ли да проумееш…

ЕЙМЪРИ

Боя се, че не, ако ме обичаш. Страхуваш се да преживееш бедно две години с мен.

РОЗАЛИНД

Няма да съм тази Розалинд, която ти обичаш.

ЕЙМЪРИ (на ръба на истерията)

Не мога да се откажа от теб! Не мога, това е! Трябва да те имам!

РОЗАЛИНД (със стоманена нотка в гласа)

Държиш се като малко дете.

ЕЙМЪРИ (обезумял)

Все ми е едно! Разсипваш живота и на двама ни!

РОЗАЛИНД

Избирам разумното, единствената възможност.

ЕЙМЪРИ

И ще се омъжиш за Досън Райдър?

РОЗАЛИНД

О, не ме разпитвай. Знаеш, че в някои отношения съм зряла, в други съм… като момиченце. Обичам слънцето и красивите вещи, и веселието, и се ужасявам от отговорността. Не искам да мисля за тенджери, кухня и метли. Предпочитам да се тревожа гладък ли ще е загарът на краката ми през лятото по плажовете.

ЕЙМЪРИ

Но ти ме обичаш.

РОЗАЛИНД

Тъкмо затова трябва да приключим. Провлачването ще бъде прекалено болезнено. Не можем да издържаме повече сцени като днешната.

(Тя издърпва от пръста си неговия пръстен и му го подава.)

Очите им отново са заслепени от сълзи.

ЕЙМЪРИ (целува измокреното й лице)

Не ми го връщай! Запази го, моля те… о, не разкъсвай сърцето ми!

Тя нежно притиска пръстена в дланта му.

РОЗАЛИНД (сломено)

Най-добре е да си тръгнеш.

ЕЙМЪРИ

Сбогом…

Отива до вратата, опипва за дръжката, намира я — тя го вижда как отхвърля назад глава — и изчезва. Отишъл си е — тя се надига от дивана, после се захлупва по очи върху възглавниците.

РОЗАЛИНД

Господи, искам да умра!

(Не след дълго тя става и със затворени очи пипнешком се запътва към вратата. Пред прага се обръща и оглежда още веднъж стаята. Тук са седели и мечтали: в това подносче тъй често е поставяла за него кибрити; този лампион, който те дискретно бяха спуснали в един дълъг неделен следобед. Със замъглени очи тя стои и си спомня; после произнася на глас.)

Еймъри, какво направих с теб!

(И някъде по-дълбоко от болката на мъката, която ще затихне с времето, Розалинд чувства как нещо е изгубила, не знае какво, не знае защо.)

2. ОПИТ ЗА ОЗДРАВЯВАНЕ

Барът „Никърбокър“, огрян от радостната пъстрота на паното „Оулд Кинг Коул“ от Максфийлд Париш, беше претъпкан. Еймъри спря на входа и погледна часовника си: трябваше да знае колко е часът, защото нещо в неговия ум, което се стремеше да подрежда и класифицира нещата, му повеляваше да ги разграничава ясно. По-нататък щеше да изпитва смътно удоволствие при мисълта: „Историята свърши в четвъртък, 10 юни 1919 година, точно в осем и двайсет вечерта.“ Включваше и времето на извървения път от дома й — път, за който впоследствие не му остана дори най-блед спомен.

Беше в страшно състояние: два дена тревоги и нервност, безсънни нощи, недокосната храна, които, с внезапното решение на Розалинд, се разразиха в емоционален срив — напрежението от всичко това милостиво упои будната част от съзнанието му до пълна притъпеност. Докато се бореше непохватно с маслините на масата с ястия по избор, някакъв мъж се приближи до него и го заговори, а треперещите му ръце изпуснаха маслините.

— Я, това е Еймъри…

Беше познат от Принстън; да го убиеха, не можеше да си припомни името му.

— Здравей, старче — чу гласа си да произнася.

— Аз съм Джим Уилсън — ти май си ме забравил.

— Как ще те забравя, Джим. Помня те…

— Ще дойдеш ли на нашата среща?

— Разбира се.

И в същото време му стана ясно, че няма да отиде на срещата.

— Беше ли зад океана?

Еймъри кимна, очите му — особено изцъклени. Отстъпвайки крачка назад, за да направи път на някого, той обърна чинията с маслините и тя се разтроши на пода.

— Жалко — промърмори. — Ще пием ли по нещо!

В несполучлив опит за тактичност Уилсън го потупа по гърба.

— Ти достатъчно си се почерпил, старче.

Еймъри се втренчи тъпо в него, докато Уилсън се притесни от погледа му.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — продума най-после Еймъри. — Капка не съм слагал днес в уста.

Уилсън го изгледа недоверчиво.

— Ще пием или не? — грубо кресна Еймъри.

Запътиха се към бара.

— Уиски.

— На мене „Бронкс“.

Уилсън повтори, Еймъри си поръча още няколко. Решиха да седнат. В десет часа Уилсън бе сменен с