на мъжа. Установих, че не съм нито повече, нито по-малко храбър от всеки друг човек — а преди това се страхувах да не се окажа слаб.
— И какво още?
— Стигнах до извода, че човек може да издържи всичко, ако свикне с него, и се представих отлично на психологическия тест.
Мисис Лорънс се засмя. Еймъри изпитваше огромно успокоение в този дискретен дом на Ривърсайд Драйв, далеч от гъмжилото на Ню Йорк и от усещането, че в тясно пространство многолюдието издишва огромни количества въздух. Мисис Лорънс му напомняше Биатрис не с темперамента, а със съвършеното си изящество и с чувството за достойнство. Къщата, обстановката, сервирането на обеда ярко контрастираха с онова, което бе виждал в пищните палати из Лонг Айланд, където прислугата бе тъй натрапчива, че се налагаше буквално да бъде отстранявана, и дори с по-традиционните домове на семействата, приобщили се към „Юниън Клъб“. Той се запита дали този дух на сдържана уравновесеност, тази изисканост, в които усещаше нещо неамериканско, се бяха предали на мисис Лорънс от нейните предци — заселници в Нова Англия, или бяха придобити по време на дългите й пребивавания в Италия и Испания.
Две чаши вино „Сотерн“ му развързаха езика и се разприказва, както сам усети, със старата си обаятелна живост за религия, литература и за застрашителните явления в обществената система. Очевидно на мисис Лорънс й бе приятно и нейният интерес бе изцяло насочен към нагласата на неговия ум, а той горещо искаше умът му отново да привлича хората — след време можеше да се превърне в приветлива обител и за самия него.
— Монсеньор Дарси и до днес гледа на вас като на свое превъплъщение и смята, че в края на краищата вашата вяра ще се избистри.
— Може и да стане — съгласи се той. — Засега обаче съм по-скоро езичник. Просто за моята възраст религията като че ли няма никакво отношение към живота.
След като си тръгна от дома й, той закрачи по Ривърсайд Драйв удовлетворен. Интересно бе отново да обсъжда теми като младия поет Стивън Винсънт Бенет или Ирландската република. Заради злостните взаимни обвинения между Едуард Карсън и съдията Кохалан ирландският въпрос напоследък съвсем му бе опротивял, а едно време келтските черти в характера му бяха стълбовете на неговата лична философия.
Изведнъж почувства, че в живота има още много работи, стига само това съживяване на старите интереси да не означаваше ново отдръпване — отдръпване от самия живот.
Неспокойствие
— Аз съм безкрайно стар и безкрайно отегчен, Том — каза един ден Еймъри, изтягайки се непринудено в удобната прозоречна ниша. Той винаги се чувстваше най-естествено в излегнато положение. — Ти беше забавен, преди да започнеш да пишеш — продължи. — А сега си спестяваш всяка мисъл, ако смяташ, че става за печат.
Съществуването му се бе уталожило до нормалния градус на живот без стремежи. Бяха решили, че с известна пестеливост все още могат да си позволяват да живеят в същия апартамент, към който Том се бе привързал с уседналостта на стар котарак. Старинните английски гравюри, изобразяващи ловни сцени, бяха собственост на Том, както и големият присвоен гоблен, реликва от упадъчни студентски буйства, и множеството осиротели свещници, и столът с дърворезби в стил Луи XV, от който само след минута преседяване те пронизваха остри болки в гърба (според Том това се дължеше на факта, че със самото сядане човек се озовава в скута на призрака на мадам Дьо Моптеспан38) — така или иначе, тъкмо имуществото на Том ги накара да останат в квартирата.
Излизаха рядко: на театър от дъжд на вятър или на вечеря в „Риц“, или в Принстън Клъб. Сухият режим нанесе смъртни рани на разкошните заведения; невъзможно беше вече да се отбиеш в бара на хотел „Билтмор“ — все едно в дванайсет или в пет часа — и да срещнеш сродни души, а както у Том, така и у Еймъри бе поугаснала страстта към танците с момичетата от изисканото общество на Средния запад или Ню Джързи в „Клуба на двайсетте“ (получил прозвището „Клуба на типовете“) или в Розовия салон на хотел „Плаза“, още повече, че едно подобно прекарване изискваше зареждане с няколко коктейла, „за да се смъкнем до интелектуалното равнище на тия женички“, както обясни веднъж Еймъри и хвърли в ужас някаква благопристойна дама.
В последно време Еймъри получи няколко обезпокоителни писма от мистър Бартън — къщата в Лейк Джинива се оказа твърде голяма, за да се намери лесно наемател; най-високият наем, който можеше да се изтръгне в момента, едва щеше да покрие данъците за годината и разходите по наложителните ремонти; всъщност, подсказваше адвокатът, имението просто щеше да бъде бреме на ръцете на Еймъри. При все че нямаше да спечели нито цент от него през следващите три години, поради неясна сантиментална привързаност Еймъри реши поне засега да не продава къщата.
Денят, в който обяви на Том, че е отегчен, бе съвсем типичен. Станал бе по пладне, обядвал бе с мисис Лорънс п разсеяно се бе прибрал вкъщи на горния етаж на един от любимите си автобуси.
— Нищо чудно, че си отегчен — прозина се Том. — Това е обичайното състояние на духа за младежа в твоята възраст и положение.
— Да — отвърна Еймъри замислено, — но не съм само отегчен, неспокоен съм.
— Войната и любовта ти видяха сметката.
— Не съм убеден — размисли Еймъри, — струва ми се, че войната като явление не оказа особено силно влияние нито на теб, нито на мен, тя обаче категорично помете старите отношения, сякаш заличи индивидуализма в нашето поколение.
Том вдигна глава изненадан.
— Да, така е — настоя Еймъри. — И дори си мисля, че го заличи в целия свят. Боже мой, колко прекрасно беше едно време да си мечтая, че може да стана истински велик диктатор или писател, религиозен или политически вожд — а днес дори имена като Леонардо да Винчи и Лоренцо де Медичи не могат да прогърмят в света по добрия стар начин. Животът стана прекалено необхватен и сложен. Светът така се разрасна, че не е в състояние да помръдне собствените си пръсти, а аз мислех, че ще стана важна фигура.
— Не съм съгласен с теб — прекъсна го Том. — Човек не е попадал в тъй самолюбиво положение от… о, от времето на Френската революция.
Еймъри бурно възрази:
— Ти грешно приемаш нашата епоха, в която всеки кретен е индивидуалист, за епоха на индивидуализма. Уилсън беше силна фигура само докато представяше някого, а оттогава непрекъснато му се налага да прави компромис след компромис. Дори Фош не е наполовина тъй значима фигура като Стоунуол Джексън39. Едно време войната е била най-индивидуалистичното начинание на мъжа, а прославените герои на войната днес нито притежават авторитет, нито носят отговорност: Гуинъмър и сержант Йорк40. На кой ученик ще му дойде наум да издигне Пършинг41 в герой? Великият човек в нашия век не разполага с време да направи каквото и да е, освен да си седи и да си бъде велик.
— Значи според теб отсега нататък изобщо няма да има световни герои с трайна слава?
— Ще има — в историята, но не и в живота. Днес Карлайл много би се затруднил да събере материал за нова глава на „Героят като велик човек“42.
— Продължавай. В настроение съм да слушам.
— Хората днес не жалят усилия да повярват във вождове, но тия усилия са жалки. Едва някой реформатор или политик, или войник, или писател, или философ си извоюва популярност — някой Рузвелт, Толстой, Уд, Шоу, Ницше, — и борещите се течения на унищожителната критичност го подкопават. Боже мой, никой човек в наше време не е в състояние да удържи славата. Тя е най-сигурният път към забвението. На хората им омръзна до смърт, когато започнат да им набиват в главата ден след ден едно и също име.
— Излиза, че хвърляш вината за всичко върху пресата?
— Естествено. Погледни само себе си; ти работиш в „Ню Демокраси“, смятан за най-меродавния седмичник в страната ни, който четат силните на деня и разни други. И в какво се състои твоята работа? Ами
